- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
четвъртък, 8 декември 2022 г.
0.5 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Ако едно дете не умира в Европа, умира ли то изобщо?

Избрано

Елена ЧОПАКОВА

Когато в гората падне дърво, то издава ли шум, ако няма кой да го чуе? През XVIII век английският философ Джордж Бъркли задава този въпрос, разработвайки теорията на нематериализма. Той твърди, че познатите предмети са само идеи в съзнанието на възприемащия и не могат да съществуват, без да се възприемат.

Тогава умряло ли е едно дете, ако не е умряло в новините? Паднала ли е бомба, ако не са ни съобщили за нея от телевизора? Има ли война, ако няма знаменце на нападната държава в профилната ни снимка?

В тази връзка – знаете ли къде е Йемен? И да не знаете къде е, голяма работа. Но знаете ли къде не е Йемен? Не е в новините. Там в последните 8 години се случва „най-тежката хуманитарна криза в света“. Или поне така казва УНИЦЕФ.

Този текст не е за политиците и геополитиката. За хората е.

Може ли да забравим нещо, което не сме запомняли? Може. Помните ли сирийските деца, убити от химическо оръжие преди десет години? Малките бездиханни телца, приличащи на заспали, но всъщност мъртви, наредени в зловеща редица едно до друго. Това се случи на 2235 км от София. Но Сирия е в Азия. Те са мюсюлмани. Защо да ни пука? Не всички там са мюсюлмани, но да не се разсейваме.

Помните ли терористичното нападение над туристи в тунизийския музей „Бардо“ преди седем години? Е, Тунис е в Африка. Ислямисти убиват мюсюлмани. Голям праз.

Помните ли един от първите скандали на Уикилийкс – записи от хеликоптери „Апачи“, които се целят в цивилни, сред които деца и екипи на „Ройтерс“, в Багдад по време на войната в Ирак? Е, уцелват ги. И децата включително. Ако помните нещо за Уикилийкс, то най-вероятно са вече снетите обвинения срещу основателя Джулиан Асандж в изнасилване. Американци убиват мюсюлмани. Нормално. Война е.

Афганистан, Ирак, Чечня, Беслан, театърът „Дубровка“, „Шарли Ебдо“, Батаклан, Крайстчърч… Списъкът е дълъг и поучителен, но вероятно и отегчителен. Тероризъм, войни, глад, хуманитарни кризи… Ако е далеч и във времето, и в пространството – не „взривява социалните мрежи“.

„Цивилизованият“ свят и неговото обществено мнение и вчера, и днес просто подминават зверствата в Африка и Азия, слагайки ги в графа обичайни. Нищо, което се случва там, не може да взриви нашите социални мрежи, както това, което се случва тук, близо до газопроводите. Въпреки че оня свят е взривен и взривяван ежедневно. Това там нито тока може да ни спре, нито да увеличи цената на газа. Но ви уверявам, че човек и без ток, и без газ може да живее. И без съвест може.

Географски обусловената солидарност е едно от най-лицемерните неща на света, който обитаваме. Жертвите са жертви. Обаче излиза, че не всяка жертва заслужава хаштаг, специална снимка на профила, кореспонденти, кампании и плач в студиото. Много ми се иска децата на Йемен например да получаваха същата любов, загриженост и реална помощ, както бежанците на Украйна. Много ми се иска загрижеността и човечността да не губеха обхват, ако от тях има нужда някой, който не ни е близък, но също е човек. Нищо че не изповядваме една религия. Защото…

В този час християни убиват християни през една държава. Отвратително. Грозно. Като всяко убийство – независимо от мотивите. Бебета се раждат в тунелите на метрото. Деца плачат и питат: „Ще умрем ли, мамо?“. Възрастни мъже чакат смъртта си със саби, пазени с поколения. Войната е близо. Сирените за опасност от въздушно нападение в Украйна стигат до изнежените ни уши. (Тук сме ги чували само на 2 юни и при профилактика. Я спрем за минута в памет на Христо Ботев, я не. Няма значение.) Една държава ни делеше обаче и от войната в Сирия. Много повече ни делят от Йемен.

Обаче знаете ли къде се раждат йеменските деца? Където умират. В бежански лагери в собствената си държава. Знаете ли какво йеменските деца питат майките си? Нищо. Нямат сили, нито време да проговорят изобщо. Умират от глад. Милиони хора умират от глад, докато по света презадоволени домакинства и индустрии изхвърлят двуцифрени проценти годна за консумация храна. Но това още и вече не е новина в Европа. Както не са всички конфликти в Африка и Близкия изток. Те са толкова далеч от нас, че не си струва да си ги слагаме на сърце. Друго си е атаката да е в Париж например или в Киев, да е срещу свободното слово или, да не дава Господ, срещу мусаката.

Това, че всеки ден някъде много далеч на Арабския полуостров деца остават сираци и мрат, но затворени от гражданска война и ковид мерки дори нямат теоретичен шанс да стана бежанци, не ни вълнува кой знае колко. Някои от тези деца ядат трева, за да оцелеят. Да, бе, трева, като тази в парка. Като тази в двора ви.

Ако ви е писано да ви убие войник, ислямист или перко като Брайвик, стискайте палци да е в Европа. Ако ще ви напада велика сила – гледайте пак да е в Европа. Защото, ако сте жертва на война или въоръжен конфликт в Азия или Африка – най-много „Ал Джазира“ да предава екзекуцията ви на запис. Иначе сте просто статистическа единица в доклад на УНИЦЕФ.

Ужасно е, но сме отегчени от смъртта до смърт. Стига да не е „братска“. Бежанците са бежанци, ако са бели, програмисти, православни християни, майки, деца и жертви на Путин. Да си плеснем по едно знаме във Фейсбук, да пускаме презглава статус след статус, препратка след препратка – това е таванът на солидарността за световната интернет общественост.

Радвайте се, че сте жени и синове в Европа. Че имате право да излизате, да ходите на училище и работа и въобще, че имате някакво право. Защото можеше да се родим в Близкия изток или Африка. Да се наложи да бягаме. Или да не можем да избягаме. Представете си да имате син, когото трябва да пратите не до магазина, а на война. А ако не искате да умира от снаряд или куршум, да се наложи да го пращате бежанец в Европа, където ще го гледат като мръсна котка.

В държава, в която мъжете в много голямата си част заменят майка си с жена си, без да са живели и ден сами, е озадачаващо да не можеш да си представиш, че и сирийските майки например също имат синове.

Колко български жени няма да спасят синовете си от война, пращайки ги в бежански лагер някъде? Европейският пиар на смъртта е много по-ефективен. На кого му пука за Йемен? И въобще къде е Йемен? Някой знае ли?

Без да осъзнаваме, слагаме етикети с цени. Върху трупове. Все едно са барели с петрол. Защо един йеменски труп струва по-малко от един украински? Братя сме, ще кажете. Братя са и руснаците. И наши, и техни. Благодаря за такива братя. Имаме нужда да бъдем хора, не братя.

Това, което се случва наоколо в последната седмица, не е психологическият, философският парадокс на падащото дърво в гората, нито е поговорка за танцуваща мечка. Това е светът, в който живеем. В него думите обаче не струват вече нищо. Времето им отминава като модата на тупираните бретони и естествените носове в попфолка. Хората на XXI век, оказва се, с наивните си разсъждения не могат да спрат процеси, започнали през XX век. Не може да спреш ядрено оръжие с призив за милост, където идеята за милост е равна на слабост и липса на мъжество.

В чест на истината – впечатляваща е реакцията на световната общност в решителността си за изолация на Русия, солидарност и подкрепа за Украйна – обикновени хора, общественици, спортни федерации, футболни клубове, Илън Мъск, правителства и международни организации заплашват, остракират, изключват, но най-важното – помагат! Още по-впечатляващо ще бъде да знаем, че не само братята по кръв и религия и жертвите на Путин заслужават подкрепа.

P.S. Когато започнахте да четете, едно дете в Йемен е започнало да умира – от напълно лечима болест или от глад. Към края на този текст вече трябва да е дошъл и неговият край. И така на всеки 10 минути. Хората там ядат листа от дърветата, а децата нямат енергия дори да заплачат. От страниците на УНИЦЕФ и ООН може да подкрепяте децата и жените на Йемен – еднократно, месечно, годишно. От личната си страница във Фейсбук, освен да отпращаме съобщения и клетви до Путин и приближените му, може и да се включим във вече многото реални инициативи за помощ на украинските бежанци. Бомбите падат – независимо дали ги чуваме. Мечката танцува в двора на съседите, но доста мечки изнасят „танцови спектакли“ по целия свят и собствениците на повечето (и всъщност най-опасните) са едни и същи.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини