Александър Секулов след Великден задоволи любопитството на читателите с новия си „контрареволюционен роман с френски сладкиш“, наречен „Корабът на сирените“. Писателят не влиза в подробности за връзката между заглавието и екстравагантното му изясняване, но уточнява, че както Великата френска революция се е превърнала в матрица за всички останали бунтове, така и френската кулинария е издигната в ранг на изкуство. Едва ли някой се съмнява, че препратката е към фразата на гилотинираната кралица Мария-Антоанета „Като няма хляб, да ядат пасти“, за чието авторство все още се спори.
Секулов шеговито коментира, че дебатът е дали и до колко френските изобретения са донесли просперитет на човечеството. А тази малка дискусия е само началото на гатанките в културологичния лабиринт, обрасъл с много ирония. Романът, който омесва класическа форма, драматургичен диалог, структура на киносценарий и чиста поезия, започва с неволите на трима руснаци в единайсетметровата ветроходна лодка „Могъщият Джордж“, наета от пристанището на Кавала. Лидер на екипажа е Иван Миклухо-Маклай – може би въображаем роднина с прочутия етнограф, антрополог, биолог и изследовател Николай Николаевич Миклухо-Маклай, изучавал коренното население на Югоизточна Азия, Австралия и Океания, както и папуасите на Нова Гвинея. Въпросният едноименник – в прилив на радост от живота и „връхлетян от обичайния за руснаците емоционален екстремизъм“, кара сина си Евгений да стреля във въздуха със сигнален пистолет, но момчето с квадратна глава нещо се обърква и подпалва отсрещния рид със сухи храсти в подножието на Атон. „Могъщият Джордж“ с максимална скорост се изтегля от местопрестъплението, а съпругата Маргарита с пребледняло лице търси в интернет размера на минималните присъди в Гърция за умишлен палеж. Корабът излиза от обсега на морските карти, спира в центъра на света под развеселения поглед на Бог.
Секулов често балансира по ръба на литературното благоприличие, казва за колегата си Костадин Костадинов. „Корабът на сирените“ повежда на щуро и атрактивно пътешествие из гръцкото море, говорейки за съдбата на избралите да слязат на брега. Самият автор споделя, че изпитва наслада и се залива в смях, докато работи над повествованието. Ако се опита да сравнява своята история с период от историята на киното, то най-пряката асоциация е с вихрените години на черно-бялата екранна индустрия без говор, когато – както по-късно казва вождът на пролетариата, киното все още не е станало „най-важното от всички изкуства“.
„Ако си послужа с цитат от книгата, става дума едновременно и за възхвала на епохата на класическото кино, и за елегична тъга по преминалите години, в които салоните бяха храм, филмите – религия, а за човека имаше надежда“, казва Секулов. Що се отнася до смисъла на революциите – една от основните теми в „Корабът на сирените“, при тях разликата между фарса и трагизма „е крехък като звука на падаща гилотина“. Както и да започва една революция, тя никога не завършва с веселба, в края й винаги има кръв и сълзи. „Човешкото щастие и еволюцията са двете страни на една монета, която Господ е пуснал в джоба ни. Поради това се борих с героите всичко да завърши щастливо“, повдига завесата на финала писателят. А тъй като образът на Бог присъства в сюжета, Секулов признава, че за него няма възможност да се живее извън Бога – и той не разбира добре света, в който човекът замества Бог. Не крие, че наистина често прескача литературното благоприличие, защото твори във всички жанрове. Публиката познава романите му „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“ и „Жена на вятъра“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на театъра в Пловдив, има „Аскеер“ за пиесите си „Няма ток за електрическия стол“, „Дебелянов и ангелите“, „Народът на Вазов“.
