Албена АТАНАСОВА
Известният режисьор Асен Шопов за пореден път нарушава официозния протокол – на 27 март ще вземе почетния „Икар“ на 89, вместо да изчака кръглата годишнина 90. Той обаче е може би най-хладнокръвният „получател“ на статуетки. Точно преди 10 години излиза във Военния театър, за да прибере Аскеера за цялостен принос. Тогава никак не е добре със здравето и му струва физически усилия да се впише в ритуала на благодарности. Другият му „Аскеер“ е за „В полите на Витоша“ в Благоевград, но притежава и две сериозни киноотличия – „Сребърен Леопард“ от Локарно и „Златна роза“ от Варна за дебюта си в седмото изкуство „Вечни времена“. Има дори орден за заслуги към полската култура.
Шопов е режисьорът, когото цензурата през соца най-често се опитва да превърне в класическо жертвено агне. Той обаче винаги успява да измъкне духа си невредим под ножа на администраторите. Когато не може да ги прескочи, просто ги заобикаля – дипломатично или йезуитски. Но има един предизвестен провал – закриването на театъра в Димитровград, който и до днес му тежи като истински грях. Всичко се случва заради пиесата на Емил Манов „Грешката на Авел“. Бившият партизанин се опитва да бъде актуален и дозирано аналитичен – фабулата е за събарянето на цех в Перник в рамките на преизпълнения план, но „действащите лица“ са съвсем правомерни: партиен секретар, деец на Комсомола, председател на профсъюза… Обвиненията започват на мига след финала на първото представление – целият екип е обвинен, че иска да се опълчи срещу властта. Точат се безкрайни обсъждания с участието на местни и централни политически фигури. На следващия ден върху сградата на театъра се появява безумен надпис: „Постановката е забранена, защото артистите са болни от шап“. И край – завесата е спусната.
Поредна серия неприятности се случва и покрай „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков. Действието се развива в мъжки пансион за болни от туберкулоза. Но докарват млада партизанка – и след дълги и мъчителни дебати господата предават момичето на полицията. И тук Шопов си спомня комичен парадокс – група униформени, които гледат спектакъла във Военния театър, всъщност са възмутени не толкова от мимолетното двуминутно появяване на героинята от Съпротивата, колкото от сексуалните мераци на петимата обречени. „Да се провреш под дъгата“ слиза от афиша след представление номер 13. Авторът Георги Марков обаче емигрира заради следващия спектакъл на Асен Шопов по негова творба – „Комунисти“. Марков я пише „по поръчка“ в навечерието на 9 септември. Не смята, че ще има някакви проблеми, защото задачата е спусната от самия Тодор Живков, в чиято ловна дружинка е драматургът. Тато веднага одобрява и дава зелена улица за репетиции в „Сълза и смях“. Още повече че сюжетът отвежда в подземията на злокобната „Обществена безопасност“ в Дирекция на полицията преди 9 септември – при прочутия полицай Никола Гешев. Една негова реплика към арестуваните и измъчвани комунисти преобръща колата: „Когато дойдете на власт, ще правите същото като нас“. Трима души в трупата използват напрежението, за да катурнат Иван Кондов от директорския стол. Пак в „Сълза и смях“ Шопов се движи по ръба на бръснача с „Обратна връзка“ и „Ние, долуподписаните“ на руския дисидент Александър Гелман. „Знамето“ на Руси Божанов също е пред зачеркване в афиша заради „антипартийни настроения“, но оцелява.
Шопов има още поне три спрени постановки. Премиерата на „Ние сме на двадесет и пет“ от Недялко Йорданов съвпада с Чешките събития през 1968. „Пожарът“ на Иван Радоев пък е за голямата зала в НДК, а като Георги Димитров репетира самият Стефан Гецов. Тъкмо видният актьор е този, който се възмущава от провокативните думи на Гьоринг, намекващи, че между двете идеологии – фашизма и комунизма, разликите не са чак толкова големи. Той не само се възмущава, но и отива директно при Тодор Живков, чиято врата винаги е отворена за него. След скандала в костюма на Георги Димитров влиза Любомир Кабакчиев, но въпреки това финалът е предизвестен. Иван Радоев е костелив орех и в Сатирата. Шопов започва работа по пиесата му „Джудо“, но стига само до генерална репетиция пред публика. Режисьорът не е доволен от спектакъла „Хамлет“ със Стефан Данаилов в Армията, но е благодарен на Ламбо, че превъзмогва себе си и се справя чудесно с Алеко Константинов в „Щастливеца иде“.
„Да се провреш под дъгата“ и Асен Шопов – петдесет години по-късно, Драматичен театър – Пловдив
За разлика от Георги Марков, който при първа възможност напуска завинаги България, Асен Шопов няма подобни намерения. Когато Военният театър гастролира на Шилеровия фестивал в Манхайм с брилянтната Шопова версия на „Коварство и любов“ през 1976, режисьорът получава изключително изкусително предложение. Той е фанатичен поклонник на Шилер – пет пъти прави „Мария Стюарт“ и девет пъти „Коварство и любов“. Но отказва офертата от ФРГ. Въпреки че в същата година му подлагат крак и в киното. Вторият му филм, „Инструмент ли е гайдата“, по сценарий на Керан Коларов е забранен, след като Климент Денчев емигрира в Канада. Шопов иска да снима филм за Левски по сценарий на Радой Ралин. Цензурата ги отчита като взривоопасен дует и ги стопира.
Днес Шопов е убеден в думите на своя приятел от младостта Христо Явашев: „Творците не могат да бъдат пенсионирани – те умират, докато работят“. Философски се шегува, че всяко занимание с театър е своеобразно прощаване. Неотдавна обра овации за чудесния си спектакъл „Майстори“ в Пловдив. Той е категоричен – пиесата на Рачо Стоянов е абсолютно актуална. Героите й не могат да се оттласнат от миналото, за да продължат напред, тъй като са пленници на вътрешната си емиграция. Прекалено съвременно и твърде болезнено през последните 30 години от историята на нацията.