Изключителните качества на тухлите, произведени във фабриката на големия индустриалец и филантроп Павел Калпакчиев, възхищават турския президент Кемал Ататюрк толкова много, че той гради с тях новата столица Анкара. С тези тухли са строени и близо 90 на сто от сградите в Пловдив. Почукате ли по някоя стогодишна сграда в града, ще чуете, че те още звънят – макар и на един век, все още са живи, а върху много от тях личи и красивият релефен надпис на тухларната.
Павел Калпакчиев е легендарна фигура в Пловдив не само заради фабриката си за тухли и керемиди, но и заради своята благотворителност и отношение към работниците си, за които се грижи като за свои деца.
Роден на 1 юни 1859 г. в Етрополе, Павел расте в семейство с осем деца. Майка му два пъти овдовява и трудно се справя с отглеждането им. Затова, когато поотраства, той поема към Пловдив, за да изкарва сам хляба си. Там чиракува първо при майстор шивач, а после при кожар. Работи и в хана на заможния търговец Петър Тодоров от Саранци и се залюбва с дъщеря му Мария. Двамата решават да се оженят, макар че тя по това време е сгодена за адютант на Фердинанд. Баща й дава благословията си, но майката на Павел е непреклонна, че не иска „върната мома“, и не отива на сватбата. „И без петел ще съмне“, пише й в отговор Павел. По-късно зестрата на Мария му помага за бизнеса.
Първоначално Павел и доведеният му брат Юрдан отворят тухларна работилница през 1894 г. в ширналото се пред гарата поле. Работата им обаче не потръгва, тъй като по онова време за строителството в Пловдив използват основно кирпич. Павел не губи кураж и три години по-късно открива със средствата от зестрата Първа тухларна фабрика „Остромила“ на площ от 477 дка. Тогава тъкмо е гласуван и Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ предприемчивостта.
Като секретар на Македонското дружество, Калпакчиев участва и в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. След разгрома му през 1903 г. много бежанци се заселват в Пловдив, и то тъкмо в полето между жп гарата и фабриката за тухли и керемиди. Така изниква кварталът „Кючук Париж“, а хора от него намират препитание в тухларната. Заради тежкия труд те получават най-високите надници в града. Фабриката се развива добре и дори едва смогва да задоволи нарасналото търсене, тъй като в Пловдив настъпва разцвет и непрестанно се строят нови сгради.
Предприемачът (в средата на втория ред) с работниците от тухларната фабрика
Калпакчиев също инвестира в строителство. За работниците си прави безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с лекар и фелдшер. Отваря за тях и хранителен магазин, в който те пазаруват на символични цени. Подпомага учението на млади хора. Раздава тухли на по-бедните, за да си построят свой дом, както и безлихвен заем за купуване на земя.
С дарени от него тухли е построена и новата модерна жп гара на Пловдив през 1907 г., а той купува собствен локомотив. Освен това изгражда мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“, за да минават безпрепятствено каруците им, и дарява пари за издигане на църквата „Св. Троица“ в квартала. Пак той строи през 1913 г. първата работническа болница с амбулатория в града, в която лечението е безплатно.
Благородният индустриалец е един от създателите на Търговско-индустриалната камара, която има задачата да не остави без поминък нито едно селище. Учредител е и на Пловдивската популярна банка, като до смъртта си работи без заплата като неин председател. Дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, както и камбана за тамошната църква „Св. Георги“.
През цялото време Калпакчиев модернизира фабриката, купува дизелов мотор, влага цялата печалба от производството за подмяна на остарелите машини и разширение на работилницата. Започва да прави тухлите с дупки, за да влиза в тях хоросанът и да е по-здрав градежът.
За Павел Калпакчиев е вярна поговорката, че често обущарят ходи бос.
Крупният индустриалец си отива от този свят през 1929 г., но фабриката му продължава да процъфтява. Децата му образуват акционерното дружество „Павел Д. Калпакчиев“ и увеличават почти тройно финансовите средства, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточната гара на Пловдив, разширяват производството освен с тухли и керемиди и с всякакви строителни материали.
Възпитани в благородство и състрадание, те продължават и дарителската му дейност. Подпомагат строителството на сиропиталище към издигнатата от баща им църква „Св. Троица“ и поемат изцяло издръжката на сирачетата, която през годините надхвърля 1,3 милиона лв.
След 1944 г. фабриката е национализирана, а фамилията на Калпакчиев, за която хората в Пловдив казват: „на всички сиромаси хляб даваха“, е дадена на съд по Закона за незаконно забогателите. Окръжният съд в Пловдив конфискува в полза на държавата цялото имущество на индустриалеца и осъжда наследниците да платят над 11 млн. лв. глоба. След обжалване спасяват единствено къщата, обявена по-късно за паметник на културата от местно значение.
Човекът, с чиито тухли е изграден Пловдив, няма своя къща почти до края на дните си, макар че двамата със съпругата му Мария имат девет деца – шест момчета и три момичета. Накрая си избира терен близо до сегашната сграда на радио Пловдив и през 1919 г. строи дом в стил сецесион на улица „Май“, в който разполага и кантората на фирмата.
