ФИЛТЪР
Изключителните качества на тухлите, произведени във фабриката на големия индустриалец и филантроп Павел Калпакчиев, възхищават турския президент Кемал Ататюрк толкова много, че той гради с тях новата столица Анкара. С тези тухли са строени и близо 90 на сто от сградите в Пловдив. Почукате ли по някоя стогодишна сграда в града, ще чуете, че те още звънят – макар и на един век, все още са живи, а върху много от тях личи и красивият релефен надпис на тухларната.
Павел Калпакчиев е легендарна фигура в Пловдив не само заради фабриката си за тухли и керемиди, но и заради своята благотворителност и отношение към работниците си, за които се грижи като за свои деца.
Роден на 1 юни 1859 г. в Етрополе, Павел расте в семейство с осем деца. Майка му два пъти овдовява и трудно се справя с отглеждането им. Затова, когато поотраства, той поема към Пловдив, за да изкарва сам хляба си. Там чиракува първо при майстор шивач, а после при кожар. Работи и в хана на заможния търговец Петър Тодоров от Саранци и се залюбва с дъщеря му Мария. Двамата решават да се оженят, макар че тя
по това време е сгодена за адютант на Фердинанд. Баща й дава благословията си, но майката на Павел е непреклонна, че не иска „върната мома“, и не отива на сватбата. „И без петел ще съмне“, пише й в отговор Павел. По-късно зестрата на Мария му помага за бизнеса.
Първоначално Павел и доведеният му брат Юрдан отворят тухларна работилница през 1894 г. в ширналото се пред гарата поле. Работата им обаче не потръгва, тъй като по онова време за строителството в Пловдив използват основно кирпич. Павел не губи кураж и три години по-късно открива със средствата от зестрата Първа тухларна фабрика „Остромила“ на площ от 477 дка. Тогава тъкмо е гласуван и Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ предприемчивостта.
Като секретар на Македонското дружество, Калпакчиев участва и в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. След разгрома му през 1903 г. много бежанци се заселват в Пловдив, и то тъкмо в полето между жп гарата и фабриката за тухли и керемиди. Така изниква кварталът „Кючук Париж“, а хора от него намират препитание в тухларната. Заради тежкия труд те получават най-високите надници в града. Фабриката се развива добре и дори едва смогва да задоволи нарасналото търсене, тъй
като в Пловдив настъпва разцвет и непрестанно се строят нови сгради.
Калпакчиев също инвестира в строителство. За работниците си прави безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с лекар и фелдшер. Отваря за тях и хранителен магазин, в който те пазаруват на символични цени. Подпомага учението на млади хора. Раздава тухли на по-бедните, за да си построят свой дом, както и безлихвен заем за купуване на земя.
С дарени от него тухли е построена и новата модерна жп гара на Пловдив през 1907 г., а той купува собствен локомотив. Освен това изгражда мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“, за да минават безпрепятствено каруците им, и дарява пари за издигане на църквата „Св. Троица“ в квартала. Пак той строи през 1913 г. първата работническа болница с амбулатория в града, в която лечението е безплатно.
Благородният индустриалец е един от създателите на Търговско-индустриалната камара, която има задачата да не остави без поминък нито едно селище. Учредител е и на Пловдивската популярна банка, като до смъртта си работи без заплата като неин председател. Дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, както и камбана за тамошната църква „Св. Георги“.
През цялото време Калпакчиев модернизира фабриката, купува дизелов мотор, влага цялата печалба от производството за подмяна на остарелите машини и разширение на работилницата. Започва да прави тухлите с дупки, за да влиза в тях хоросанът и да е по-здрав градежът.
За Павел Калпакчиев е вярна поговорката, че често обущарят ходи бос. Човекът, с чиито тухли е изграден Пловдив, няма своя къща почти до края на дните си, макар че двамата със съпругата му Мария имат девет деца – шест момчета и три момичета. Накрая си избира терен близо до сегашната сграда на радио Пловдив и през 1919 г. строи дом в стил сецесион на улица „Май“, в който разполага и кантората на фирмата.
Крупният индустриалец си отива от този свят през 1929 г., но фабриката му продължава да процъфтява. Децата му образуват акционерното дружество „Павел Д. Калпакчиев“ и увеличават почти тройно финансовите средства, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточната гара на Пловдив, разширяват производството освен с тухли и керемиди и с всякакви строителни материали.
Възпитани в благородство и състрадание, те продължават и дарителската му дейност. Подпомагат строителството на сиропиталище към издигнатата от баща им църква „Св. Троица“ и поемат изцяло издръжката на сирачетата, която през годините надхвърля 1,3 милиона лв. След 1944 г. фабриката е национализирана, а фамилията на Калпакчиев, за която хората в Пловдив казват: „на всички сиромаси хляб даваха“, е дадена на съд по Закона за незаконно забогателите. Окръжният съд в Пловдив конфискува в полза на държавата цялото имущество на индустриалеца и осъжда наследниците да платят над 11 млн. лв. глоба. След обжалване спасяват единствено къщата, обявена по-късно за паметник на културата от местно значение.
