Войната в Украйна форсира процеси, които бяха започнали и преди нея по отношение на публичността и публичното говорене. Още през 90-те години на миналия век, започна да се прокрадва идеологията на „политическата коректност“, която в своя генезис произхождаше от либералната идеология и нейното разбиране за расова, етническа, полова, сексуална и религиозна толерантност. Доброто намерение първоначално въведе нови думи. Те трябваше да заобиколят старите, които бяха натрупали негативна конотация. Например, в България думата „циганин” беше заменена с думата „ром“ и използването на една от двете думи обозначаваше от коя страна на „политическата коректност“ стои този, който ги употребява. Постепенно тази тенденция превзе западните, а защо не и голяма част от българските медии и се превърна в официална.
Постепенно доброто намерение за предотвратяване на обиди към едно или друго малцинство започна да се превръща във всеобхватна доктрина, която да налага със сила и строги правила своите принципи, и дори да пренаписва историята. Неотдавна тази доктрина обяви, че египетската владетелка Клеопатра е била тъмнокожа (не изписвам „негърка“, защото това би се възприело като расизъм от привържениците на политическата коректност). Въпросът с цвета на кожата на Клеопатра вероятно е скандализирал македонските учени, които от години твърдят, че тя е македонка. Доказателствата и за първата, и за втората теза имат сходна научна тежест. Научната тежест на едно или друго твърдение обаче никога не е била определяща за посоката на движение на идеологическите доктрини. Те имат свои цели, в които науката би могла да участва само като спомагателно средство или инструмент за легитимация. А основната цел на всяка идеология е подреждането на света по нейните правила и разбирания.
В края на XVIII век Западният свят поражда идеологиите на либерализма, национализма и социализма. Спорът между тях доминира политическия и обществен живот първо на Запада, а след това и на по-голямата част от света в продължение на два века. В средата на ХХ век, с края на Втората световна война и крахът на германския национал-социализъм, идеологическата доктрина на национализма рухва в своята претенция за глобална доминация. В края на миналия век, с падането на Берлинската стена и разпадането на социалистическия блок, същото се случва и със социализма. Така либерализмът в неговата политическа форма в лицето на либералната демокрация се превърна в държавна идеология на целия Западен свят, плюс Източна Европа и донякъде части от Азия и Латинска Америка.
В изначалния замисъл на либерализма стои свободата, правото на избор и на свободно изразяване на мнение. Тези ценности са съпътствани от разбирането за естествено неравенство, конкуренция, а оттам и на икономическата изява на либерализма в лицето на капитализма. Съвкупността на всичко това прави либерализма далеч по-гъвкав и икономически ефективен от другите две идеологии и е в основата на победата му срещу тях. Появата на доктрината на „политическата коректност“, а оттам и на неолиберализма като форма на изостряне на либералната идеология, започват все повече да оспорват именно тези автентични либерални принципи.
Днес, когато либералната демокрация все повече се разделя на либерална и на демокрация, големият въпрос е какво прави либерализмът с хората или обществените групи, които са антилиберални? Този въпрос е много по-основополагащ за бъдещето на либерализма, отколкото е бил за бъдещето на социализма или на национализма. И социализмът, и национализмът, които в дълбочината си са антидемократични идеологии, чиято цел не е свободата, а доминацията на една или друга обществена прослойка имат ясен отговор на този въпрос. Те просто забраняват алтернативното мнение или гледна точка и преследват своите етнически, расови или класови цели. Либерализмът обаче не би могъл да даде социалистически или националистически отговор на този въпрос. Защото ако отговорът е такъв, то либералната демокрация ще спре да бъде първо либерална, а след това и демокрация.
Започнах този коментар с войната в Украйна, защото най-голямото предизвикателство по отношение на тази война е свързано именно с възможността на Западния свят да запази уникалността си по отношение на вътрешната си свобода. Още в първите дни на тази война въпросът за това какво да правим с тези, които не мислят като нас, стана актуален и постоянен. От двете страни на фронтовата линия започна пропагандна война, която не е в полза на Запада, защото поставя именно въпроса за неговата претенция за свободно изразяване на мнение. За разлика от Запада, Русия има ясен отговор на този въпрос и той гласи, че публичността трябва да работи в полза на държавата. Западът обаче не може да си позволи подобен отговор, защото той би унищожил неговия свободен фундамент.
Какво трябва да правим с онези, които се обявяват против либералната демокрация или против либерализма? В последните години отговорът е, че по-скоро трябва да ги отстракираме и да ги изключим от публичността. Този отговор все още не е достатъчно категоричен, но се долавя като посока и може би това е най-голямата опасност, която стои пред Запада и неговата държавна идеология. Естествено, правилният отговор на този въпрос нито може да бъде кратък, нито опростен, нито лесно разбираем. Проблемът е, че всеки, който си позволи да разсъждава около различна от официалната гледна точка по него, може да се окаже в графата на отстракираните. А това единствено ще създаде два вида действителност – официална и неофициална. Точно както се случваше в късния социализъм.
