Антон СТЕФАНОВ
„Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки. И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах.“
Този цитат е от романа на Блага Димитрова „Пътуване към себе си“, но сякаш най-точно описва живота на самата писателка и поетеса. На 2 януари се навършиха 100 години от нейното рождение. Тя напусна този свят на 81 през 2003 г., изпитала не една и две болки, но оставила ни блестящи романи и стихове, сред които „Пътуване към себе си“, „Отклонение“, „Лице“, „Лавина“, „Младостта на Багряна и нейните спътници“ и „Дни черни и бели. Елисавета Багряна – наблюдения и разговори“, последните две, написани в съавторство със съпруга ú Йордан Василев.
Заедно със съпруга си – литературния критик Йордан Василев
Блага Димитрова е родена в Бяла Слатина на 2 януари 1922 г. в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново, след което завършва класическа гимназия в София и славянска филология в Софийския университет. Защитава и дисертация в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Поетичния си талант изявява още като ученичка и публикува свои стихове в различни издания.
През 1981 г. държавната машина се стоварва с цялата си мощ върху нея, а причината е появата на романа ú „Лице“. Той предизвиква гневната реакция на партийните функционери. Спешно е наредено служители на Държавна сигурност да изземат тиража, който вече е разпространен в книжарниците, като всички събрани бройки са заключени в Сливенския затвор. За щастие реакцията е закъсняла, тъй като част от
книгите вече са стигнали до читателите и се предават тайно от ръка на ръка.
Няколко години по-късно – от 1987 до 1989, на Блага Димитрова е забранено да публикува свои творби заради дисидентската ú дейност в Комитета за екологична защита на Русе и в Клуба за гласност и преустройство. Тя е и един от поканените 12 дисиденти на закуската с френския президент Франсоа Митеран през януари 1989.
С идването на промените след 10 ноември духът на Блага не се успокоява. Напротив! Тя става още по-непримирима. През 1991 г. като виден интелектуалец поетесата се присъединява към 39-те депутати на СДС от Великото народно събрание, протестиращи срещу приемането на новата конституция, и именно тя е тази, която изрича клетвата: „Който подпише Конституцията, да му изсъхне ръката“. Въпреки думите ú все пак Основният закон на държавата е приет. Година по-късно, през 1992, тя е избрана за вицепрезидент на Република България заедно с Желю Желев, който става президент. Но и там не успява да се примири с някои порядки на задкулисието и си тръгва огорчена през 1993.
Накрая на живота си Блага Димитрова се бори с онкологично заболяване. Преживява и
два инсулта. Година преди да напусне този свят, е наградена с орден „Стара планина“ първа степен, а сред престижните ú призове е и Хердеровата награда. „Най-дълъг и стръмен е пътят към себе си“, е една от репликите, които повтаря цял живот.
„Моята земя е там, където тежат моите думи“
Това интервю е от 1996 г. Блага Димитрова го даде за книгата „Всяка неделя – легендата и нейните герои“. Макар и вече излязла от политиката, разочарованието все още не я бе напуснало. Какво се крие в коридорите на властта, за приятелството ú с Елисавета Багряна и за шамарите на съдбата – за всичко това тя говори откровено в нашия разговор.
– Госпожо Димитрова, вие сте прочута с вашата откровеност. Това какви неприятности ви навлече преди 10 ноември 1989 година?
– Нека бъдем точни: човек, прекарал целия си съзнателен живот под соцрежима, е придобил опит да държи под контрол дори присъщата на характера си откровеност. Но въпреки това имах постоянни неприятности, по-дребни и по-едри. Най-тежкото премеждие ме сполетя след едно интервю пред френския вестник „Нувел Литерар“ през 1972: бях заставена да опровергавам собствените си думи под заплаха, че паспортът ми е готов за екстрадиране от страната.
Преди 1989 година заплахите по телефона бяха всекидневие и главно всекинощие в семейството ми. Двамата със съпруга ми Йордан Василев бяхме атакувани от разни
анонимни заради двутомника ни за Елисавета Багряна и нейните спътници, заради някоя изтървана дума в статия или в стихотворение, за какво ли не.
– Остави ли белези в душата ви всичко лошо, което се изсипа върху вас?
– Вие улучихте заглавието на една моя нова книга с избрани произведения, която подготвям за печат. Кръстих я „Белези“, с което искам да покажа, че белезите на душата са дълбоки, но ако съм съумяла да ги превърна в стихове, това означава, че съм ги надмогнала.
– Имате голямо приятелство с Елисавета Багряна. Коя е неразгаданата тайна на тази голяма поетеса?
– Със съпруга ми Йордан Василев се опитваме да разгадаем тази нейна постоянна
свръхжизненост, която има корен в душевността, в чувствата. Третият ни том за Багряна бе спрян от цензурата. Заглавието е „Кръстопътища“. В него разказваме за
любовта на поета модернист Раде Драйнац и българската поетеса. Багряна има интелектуална връзка и със словенския писател Изидор Цанкар, специалист по история на изкуствата.
Блага (вляво) на прием с голямата Елисавета Багряна
– Разкривате и нещо покъртително за нейния живот. Тя е страдала от рак на гърдата и е преживяла тежка операция.
– Да, на Елисавета Багряна ú е отрязана лявата гърда. Едно от първите стихотворения, с което тя става известна, всъщност е „Амазонка“, а съдбата на амазонките е такава – те си отрязват лявата гръд, за да не им пречи при стрелбата с лъкове. Владимир Василев ми е разказвал, че Багряна, току-що излязла от операцията, на конгреса на Пенклуба в Будапеща е танцувала с бална рокля с гол гръб, сякаш нищо не е било.
В края на живота си тя не проявяваше никаква потиснатост. Напротив! Носеше се гордо, без да прави трагедии. Много силен характер имаше. Тя ми е давала кураж за много неща. Знаеше си цената и разбираше, че всичко злобарско ще се забрави, а ще остане поезията.
– Като поетеса вас ви обичат много хора, но когато станахте политик, сякаш противниците се увеличиха.
– Очаквах това, защото едни са средствата, с които борави писателят, с други – политикът. Политикът често повтаря едно и също. И трябва да го прави навярно. Докато писателят се бои от повторенията като от огън. Това противоречие бе за
мен едно разпятие между моята основна професия – писането, и тази внезапно налетяла ме длъжност в политиката. От всичко това обаче имаше полза, защото натрупах опит от едни сфери, в които не съм прониквала. Предполагах какво се крие зад стените и в коридорите на властта, но да надникнеш извътре и да наблюдаваш другите, а и самия себе си, да видиш промените, които неминуемо се извършват в човешката душа, това бе интересно и драматично. Година и половина за мен се оказаха предостатъчно.
– Няма грам поезия зад тия каменни стени! Така ли?
– Зависи. Има и поезия – внезапна среща с някой, дошъл отдалече, за да каже своята дума. Наивните и чистосърдечни слова няма да забравя никога. Дойде един старец от другия край на България да даде съвет как да спасим Отечеството. Според него в нашата страна ставало силно течение, а то не се използва. Затова той предлага да се направят навсякъде вятърни мелници и така ще се спаси нашето ограничено енергийно богатство. Аз му обещах да предам това на специалистите, които се занимават с тези неща. Има всеотдайни българи,
които искат да бъдат полезни.
За съжаление усетих, че продължава зад стените на властта инерцията на тайните уговорки, недостъпни дори за мен. Как мога да поемам отговорност, след като не знам какво става зад гърба ми! Екипът от някои съветници на президента Желев, между които такива като Петко Симеонов, затваряха вратите и не ме допускаха до него. Аз дадох обещание, че няма да допусна никакви тайни ходове, и това бе главната причина, заради която подадох оставка.
– Един личен въпрос. Носите ли талисман?
– Да, пръстенът на майка ми. Много скромен. Искам да вярвам, че ме пази.
– Когато сте „Събеседник по желание“ в предаването „Всяка неделя“ вие пишете един стих:
Злодеянията се повтарят,
нямаш минало, щом нямаш памет.
А пък искаш бъдеще да имаш…
Бихте ли написали този стих и днес?
– Да, но бих добавила още нещо – „Моята земя е там, където тежат моите думи“.
Осиновената ѝ дъщеря Ханна Хоанг: Последните ѝ дни бяха истински ад
Една книга предизвиква истинско цунами през 2007 година. Това е автобиографичната изповед, озаглавена „Мащеха е моята звезда“ на осиновената дъщеря на Блага Димитрова – виетнамката Ханна Хоанг Димитрова.
Рожден ден на Ханна в София
Поетесата заминава за Виетнам заедно с журналисти от България и бившия Съветски съюз и взема момичето в нашата страна, когато то е едва на 6 години, със съгласието на биологичната му майка. Така го спасява от войната, която по това време водят американците в родината на малката Ханна. Тук тя се радва на свободата, започва да гради музикална кариера, записва песни… И макар на повърхността всичко да изглежда красиво и безгрижно, в изповедта ѝ, записана от Джони Пенков, тръгнал си от този свят през миналата година, животът ѝ съвсем не изглежда така идиличен. Ханна разкрива, че още когато е била в четвърти клас, съпругът на Блага Димитрова – Йордан Василев, я е опипвал. Позволявал си е дори да я бие. Самият Йордан Василев приживе отрича всичко това и категорично отхвърля обвинението, че е изнасилвач. Ханна обаче споделя как той я изгонил от дома след смъртта на поетесата. Тя самата не е имала къде да живее и тогава я приютява именно Джони Пенков, който й подава ръка в този труден момент.
Ханна говори и за последните дни от живота на своята осиновителка, описва ги като истински ад. След прекарани два инсулта през април 2003 година Блага Димитрова ляга на легло с подут десен крак.
„Имаше адски болки – разказва Ханна. – И понеже много я болеше, викахме „Бърза помощ“, обезболяващи инжекции да й слагат. Последната нощ, когато беше още в съзнание, тя се разплака и каза: „Мамо, моля те, вземи ме – много ме боли! Безсмислен е вече моят живот. Аз само съществувам и не съм полезна на никого“. Няколко часа след това заспа. После изпадна в безсъзнание – това е. Помоли се на баба и сякаш тя я чу.“
Поетесата умира на 2 май 2003 година. Ханна пише, че Йордан Василев е забранил аутопсия. Осиновената дъщеря така и не вижда завещание. Сега тя живее във Франция и няма намерение да се връща в България.
