- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
събота, 3 декември 2022 г.
6.1 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Бутафорното разделение на русофили и русофоби

Избрано

Автор: Тома БИКОВ

Българското деление на русофили и русофоби има дълбоки корени. То не започва нито от 1989, нито от 1944, нито дори от 1878 година. Този разлом се е превърнал в клише, което плува на публичната повърхностност независимо от времето и неговите събития, за да заприлича в наши дни на чиста запалянковщина. Днешното русофилско клише е, че България е православна страна и това по естествен път я прави съюзник на Русия във всяка ситуация. Русофобското клише пък гласи, че България изначално принадлежи към европейското културно пространство, а Русия винаги е полагала последователни усилия, за да я отдели от него. Щом тези две клишета са толкова жизнени, че да преживеят повече от 150 години, значи в тях има определени основания. Но клишетата нито могат да стигнат до корена на проблема, нито да го разберат, нито да го решат.

Когато в средата на XIX век в цяла Европа обособяването на национални държави и доктрини е достигнало своя апогей, България е част от Османската империя. По това време италианското движение за национално обединение и отделяне от Австрийската империя, играе ролята на вдъхновение за хора като Георги Раковски. Те провиждат в тези европейски процеси на разпад на империите възможност за обособяване на самостоятелна българска държава. Затова и българският инстинкт винаги е антиимперски. Впрочем днешните русофили са водени много повече от омразата си към САЩ, които привиждат като империя, отколкото от любовта си към Русия. Разлагащата се Австрийска империя, която е доминирала европейския континент в продължение на близо век, поражда и националния възход на Германия. При лидерството на Ото фон Бисмарк, през 1871 година, Германия постига своето национално обединение. Това събитие разрушава действащия международен ред и слага началото на доминацията на национализма през следващите десетилетия.

Национализмът е най-големият враг на империите. Българските борби за църковна независимост, които протичат през 60-те години на XIX век, са породени именно от духа на национализма и по-късно произвеждат цялото националноосвободително движение, което стои в основата на новата българска държавност. Сблъсъкът между руския имперски рефлекс и българския национален импулс започва още в началото на движението за българска църковна независимост. В неговия ход Русия е категорично против българската църква да се отдели като самостоятелна, защото това фрагментира православието в рамките на разлагащата се Османска империя. Това пък е и една от причините през 1870 година султан Абдул Азис да обяви с ферман създаването на Българската екзархия. В това първо разминаване на руския имперски интерес, който се самовъзприема като универсален закрилник на всички православни християни в Османската империя, и българския национален интерес, който иска да очертае своите етнически граници и да се отграничи ясно от доминиращите православни гърци, се поражда и първото разделение между русофили и русофоби.

След Освобождението българската политика се доминира от участници в националноосвободителните борби, които съвсем логично налагат национализма като държавна идеология на новосъздадената държава. След убийството на либералния руски цар Александър II на престола застава синът му Александър III. Александър II е убит при атентат, организиран от руски анархисти, чиято организация е една от многото клетки на идеологизирана антиимперска дейност. След убийството на баща си Александър III втвърдява политиката по отношение на тези движения, спира либералните реформи и извежда на преден план имперските интереси на Русия.

По същото време България се управлява от Либералната партия. В нея има две основни линии – участници в национално освободителното движение и дейци, които са получили образованието си в Русия, където са се подвизавали в либералните (антиимперски) кръгове. Първата линия се олицетворява от Стефан Стамболов, а втората от Петко Каравелов. Тези хора изначално не се ползват с доверието на новия руския император и под неговия патронаж две години след Освобождението на България е извършен конституционен преврат, който слага началото на Режима на пълномощията. Това е първият видим разлом между русофилите и русофобите. Неговата кулминация ще дойде няколко години по-късно, когато Русия ще се обяви против Съединението, ще извърши преврат срещу княз Александър Батенберг, ще подтикне Сърбия да започне война с България и с това ще постави съществуването на българската държавност на карта. По този начин голяма част от дейците на българските националноосвободителни борби, начело със Стефан Стамболов, Захарий Стоянов и Димитър Петков, ще се окажат не просто в русофобския лагер, но и негови предводители.

Припомням накратко тази история, защото и до днес тя стои в основата на разделението между русофили и русофоби. Това разделение се изкривява от времето и от неговите събития. След Болшевишката революция от 1917 година, русофилството придобива други параметри. Постепенно комунистите и социалистите, които в своята идеологическа дълбочина са врагове на империализма, изземат русофилството от консервативните кръгове и го превръщат в съветофилство. С идването на Сталин обаче СССР практически се отказва от осъществяването на комунизма и се връща към имперския характер на руския свят. Апогеят на съветофилската линия идва след 1944 година, когато България променя геополитическата и цивилизационната си ориентация, за да се превърне в част от руския геополитически ареал и да функционира като част от неговата империя. Това е причината днес най-радикалните русофоби да бъдат прозападните либерали, чиято идеология няма нищо общо с национализма на Стамболов. Радикалните русофили пък са главно остатъчни маси от късния живковизъм. Те, разбира се, нямат нищо общо с възгледите за всеобщност на православието, които подтикват митрополит Климент да извърши държавен преврат срещу княз Александър Батенберг и Петко Каравелов през горещото лято на 1886 година.

Разликата между корена на българския разлом около Русия и неговото продължение днес е, че в настоящето тези две линии изглеждат все по-бутафорни. Хората, които се бият около паметника на Съветската армия в София, играят ролята на възстановка на нещо, което се е случило отдавна. Те са нещо като самодейните групи, които правят възстановки на Априлското въстание и Руско-турската война и пресъздават събитията с помощта на бутафорни пушки и костюми, ушити специално за събитието.

Проблемът е, че групите на русофилите и русофобите са достатъчно активни и шумни. Техните сблъсъци винаги имат потенциала да задават форма и на всички останали, независимо от това дали те са съгласни, или не. Те създават контекст, в който всеки е длъжен да се самоопредели по оста русофил/русофоб, независимо от това дали иска или не иска да участва в тази игра. По този начин разломът между радикалните русофили и русофоби се превръща в общонационален и насред него България започва да изглежда разединена, объркана и бутафорна.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини