Пламен В. ПЕТРОВ
Ето че през тази година България отново ще се представи с павилион в рамките на Венецианското биенале. Както подобава за родния контекст, участието ни е белязано от шушукания и множество вербални публични престрелки в социалните мрежи – за-против, хубаво-лошо, нагласено-честно, професионално-лаишко. На какво обаче се дължи всичко това – на лошото съвременно изкуство, на неспособността му да комуникира адекватно с публиките или просто на склонността на обществото да войнства с всяко ново явление? А може би причините са други?
От 1910 г. България участва на Венецианското биенале инцидентно, като след 1989 г. до 2019 г. тези участия са по-скоро лична инициатива на отделни артисти с настоявания и ходатайствания на колекционери и куратори, а не държавна политика. През 2018 г. разговорът за националното ни присъствие във Венецианското биенале се възроди с нова енергия и доведе до изковаването на правилник, който дори бе публикуван за обществено обсъждане. Реакции от страна на артисти, куратори и други заинтересовани страни така и не се появиха и Статутът бе официално одобрен със заповед на тогавашния министър на културата Боил Банов.
Според него участието на България на Венецианското биенале инициативата се парафира с решение на Министерски съвет, което определя Министерство на културата за координатор, а Националната галерия за негов организатор. Важно е да се отбележи, че в Статута не е разписано нищо по отношение на избора на мястото, в което ще се представяме, както и за бюджета, който за всяко издание на биеналето ще се решават индивидуално, макар и не съвсем ясно от кого, как и по какви критерии.
За сметка на това обаче изрядно са указани сроковете, в които трябва да се реализира организацията. Според тях в „годината предхождаща биеналето“ през януари–април трябва да се проведат „преговори за пространство, да се обяви конкурс за кураторски проект и да се определи журито“, а в периода между май и август да се осъществи избор на кураторския проект, след което да стартира същинската организация. Уви, вглеждайки се в двата проведени до този момент конкурса, може да кажем, че сроковете въобще не бяха спазени и всичко се случваше почти с година закъснение.
Михаил Михайлов залага на бялото и за участието си във Венеция
Засега единственото ни реализирано участие по Статута, макар и с редица нарушения, е това от 2019. Тогава в Италия се представихме с проекта „Как живеем“ на кураторката Вера Млечевска и визуалните артисти Рада Букова и Лазар Лютаков. Участието ни бе белязано от множество дискредитиращи изказвания на художници и изкуствоведи, в които бяха посочени смущаващи проблеми. Сред тях бе и фактът, че за комисар бе определена тогава временно изпълняващата длъжността директор на институцията – изкуствоведката Ярослава Бубнова, която към този момент е и в процедура за разследване на „конфликт на интереси“ от КНКОНПИ. Участници в конкурса дори заведоха съдебно дело срещу Министерство на културата. Заваляха и низ от обвинения за нередности по отношение на избора на пространството, в което се представихме във Венеция и по разходването на бюджета. Въпреки това нас ни имаше във Венеция и светът видя „Как живеем“. Проектът си играеше със смисъла и функциите на привидно банални материали и обекти – топлоизолационни плоскости и стъклени ръчно произведени чаши от Виетнам. Те бяха обявени от недоволстващите като евтини чаши, предлагани от „IKEA“, а топлоизолацията като нищо повече от това, което е. Поддръжници на проекта се изправиха срещу неговите критици. Заваляха обиди, непрофесионални изказвания, а онези, които трябваше да говорят – предпочетоха тактично да замълчат.
Така съвсем естествено напреженията се просмука и в предстоящото само след няколко месеца второ наше продуцирано от държавата участие във Венеция. Набирането на предложения отново бе проведено в нарушение на посочените в Статута срокове, а изборът реализиран набързо. Той обаче е факт и време за оспорване няма. Проектът „Ето къде си“ всъщност може да бъде мислен като своеобразно продължение на темата „Как живеем“. Куратор е Ирина Баткова, която е в творчески тандем с художника Михаил Михайлов. Те със сигурност имат какво да „кажат“ във Венеция, при това вярвам с необходимата сериозност и адекватност, които са отразени дори в самото проектно предложение, разработено сериозно. Презентирането на проекта в медийното пространство бе осуетено от пандемията и стартира без Ирина Баткова. Това наложи художникът сам да разказва за онова, което ще видим в националния ни павилион, а както често се случва, художникът не е най-добрият говорител, и Михаил Михайлов не е изключение.
Какво обаче ще видим във Венеция и какви са неговите реални стойности – предстои да разберем след практическото осъществяване на идеята между април и ноември 2022 г. Това обаче не бе достатъчно на част българското общество и то започна да издирва проблеми. Кураторката Ирина Баткова „не става“, защото имала лоши роднини – неин братовчед е сътрудникът на Държавна сигурност Тодор Батков. Художникът Михаил Михайлов също бил калпав – работи в чужбина, следователно не е българин, а досегашната му работа като визуален артист била с „подозрителни качества“. Все пак се появиха изкуствоведи и артисти, които застанах зад направения избор и пожелаха успех на участниците. Той като че ли отново е на път да ни убегне. Причините затова не са малко.
Главната е невъзможността или отказът на организаторите на родното ни участие във Венецианското биенале да следват процедурите, заложени в Статута, в това число и сроковете за тяхното осъществяване. Малкото ни участия в международния форум след 1989 г. до 2019 г. винаги са били „организирани без правила“ и без обществен дебат сред артистичните среди. А от тук следва дефицит на доверие и компрометиране на дългоочакваното присъствие на българското съвременно изкуство във Венецианското биенале.
Крайно време е това да се промени. Дължим го на стотиците съвременни български артисти, както и на всички куратори, които самоотвержено и с много усилия отстояват мястото си на малката ни артистична сцена. Дължим го на българското общество, защото онова, с което войнстваме днес, утре ще бъде в миналото, но с поне част от него със сигурност ще се гордеем.
