- Реклама -

- Реклама -

понеделник, 6 февруари 2023 г.
-5 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Василка Георгиева e единствена българка, карала парен влак

Първата и единствена жена у нас, карала парен влак, се казва Василка Георгиева. Професията съвсем не е за жени заради тежкия труд, който се извършва в машината, и затова със закон е определена само за мъже. Но за Василка това е мечта, а мечта ли е нещо, правиш го с радост и лекота. Заради силното си желание момичето от сливенското село Чинтулово успява да пробие системата през 1951 г., когато е едва 19-годишно. И всичко това се случва с огромна лекота и наивност, присъща на възрастта.

След като завършила заводско училище в Бургас, я разпределят като фрезистка в димитровградския завод „Вулкан“. Работата обаче не й допада и тя без никакви колебания се отправя към железопътно депо в града, за да им предложи да я наемат. Макар и изумени, кадровикът и партийният секретар били любезни с нея. Дори попитали на по-високо ниво какво може да се направи, но им отговорили очакваното – не се приемат жени за машинисти, а няма и подходящи курсове. Все пак й предлагат, макар и да смятат, че тя едва ли ще приеме, да работи първо като огняр на парен локомотив – такова свободно място имало в старозагорското депо. Освен тежката работа по прехвърлянето на въглищата от бункера на машината върху пода в задълженията на огняря било и почистването на димната камера, както и лъскането на локомотива до блясък. По онова време дори изнамирали най-различни пасти, с помощта на които черното на котела ставало направо като металик.

Василка добре си спомня първия си курс като огняр в екипажа на машиниста Иван Демерджиев, когато карат товарен влак от Стара Загора до Карнобат. Тя разказва, че по онова време горят нискокачествени лигнитни въглища и по този маршрут немският локомотив, който вдига до 80 км, гълта по 15 тона.

След време мечтата й самата тя да подкара пухтящото чудовище се сбъдва. Изкарва 18-месечен курс за машинисти и кара пътнически влак от Бургас до Пловдив.

Машинистката с мъжа си Георги и сина им Димо

При един от първите й курсове колегите й се пошегували като с всеки новобранец. Казват й, че парният локомотив е задръстен благодарение на нея и е цяло чудо, че няма авария. Питат я дали поне ще може да вземе топуз от депото, който тежи 20 килограма, за да почистят комина. Тъкмо да хукне натам, всички се разсмиват и й обясняват, че комините на паровозите никога не се задръстват и не съществува топуз за почистването им.

Най-високата скорост, която стига, е 110 км. „Машините вдигаха до 120 км, но аз не посмях чак толкова. Най-бърза беше отсечката между Оризово и Белозем“, спомня си Василка. „Иван Демерджиев гледаше да не ме товари много. Пък аз исках да изпитам всичко и затова пожелах да мина на всички локомотиви в депото, да поработя с различни екипажи“, спомня си тя. Разказва също, че по онова време ентусиазмът на екипите е толкова голям, че всеки от тях иска локомотивът му да свири по различен начин и така железничарите да ги различават още преди да се влезли в гарата. Тъкмо покрай различните мелодии на свирките тя се запознава и с бъдещия си съпруг – Георги Димов от Стара Загора. Той постъпва при тях като помощник-машинист и се оказва много талантлив в настройването на свирките, навярно защото и той, и баща му са музиканти. Дали заради това, или защото вече е запленена от него, настройките му й се струват най-мелодични. Той също се влюбва в смелата и красива машинистка. Скоро се оженили, а след това и той става машинист, защото не върви жената да доминира професионално.

Но не винаги по релсите се движиш с мелодия. Първият й курс бил до Димитровград. Точно по това трасе се случва и единствената й катастрофа. Тогава тя надува сирената, тъй като навлиза в прелез, но старец с каруца не я чува и минава пред влака. „Парните машини имат спирачен път от 300 до 700 м и хич не е шега работа да бъде спрян един влак. Нямаше как, блъснах го. За щастие човекът оцеля, ударът го изхвърли на предната площадка“, разказва Василка. Когато тя скача от влака, за да види как е човекът, той вика: „Ногата ми, ногата ми“, а в паниката си тя чува „Главата ми, главата ми“ и започва да гледа под колелата на влака, докато осъзнава след миг, че става дума за крака му. За щастие възрастният мъж оцелява, умира само конят.

Макар от скромност да не се смята за кой знае какъв майстор машинист, тя никога не оставя влак, без да стигне до крайната гара. Отдава го на късмета.

Но все пак не всичко е късмет, изискват се и доста умения, а и кураж. Затова говори и рекордът й началото на 50-те, когато е модерно тежкотоварното движение. Тогава тя закарва влак с тегло 2040 тона със 77 вагона и дължина 700 метра от Стара Загора до Ямбол.

Покрай успехите си Василка става известна и за нея пишат вестници и списания, снимат я в кинопрегледи. Награждават я със сребърен орден на труда и дори я включват в българската делегация за световното събрание през 1955 г. в Хелзинки. Понеже по онова време БДЖ е военизирана, Василка има офицерския чин младши лейтенант и е облечена с военна униформа. Понеже плитките й не се побират под фуражката й, ги отрязва. В самолета до Финландия се оказва до Ангел Каралийчев, който разлиства току-що отпечатаната си книга. Заговарят се и той я пита дали друг път е летяла със самолет. Когато разбира, че това е първият й път, отстъпва на Василка своето място до прозорчето, за да може тя да погледне света отвисоко.

Василка (с военната униформа) била част от българската делегация на Световното събрание на мира през 1955 г. в Хелзинки

Дори и бременна, тя кара локомотивите до петия месец, но след майчинството, не й разрешават да се върне в депото, а й поверяват склад за резервни части. Все пак съдбата си знае работата и въпреки всичко тя пак се пенсионира като локомотивен машинист.

Когато през 1982 г. честват годишнина на локомотивното депо в Стара Загора, я канят на тържеството. Там се заговаря с голям началник от София, който, щом разбира коя е тя, е изумен, че не е близо до влаковете. За да възстанови тази несправедливост, той я назначава като машинист на парен локомотив на гара Калояновец, близо до Стара Загора. По онова време все още има парни локомотиви от неприкосновения запас, които поддържат в готовност. „За да не губят форма, ги карахме понякога до Чирпан и обратно. Докато се пенсионирах през 1987 г.“, спомня си Василка.

Единствената жена, композирала черен влак от Бургас за София, разказва шеговито, че работата й само с мъже има и своите предимства. Например можела да се шири сама в банята на депото, защото се знае, че в депо, където се трудят само мъже, няма как да има женска баня.

- Реклама -

Последни новини