Вежди Рашидов на сбогуване с 48-ото народно събрание: Парламентът не е място за бездушни и бездарни комплексари

Председателят на отиващото си 48-о Народно събрание Вежди Рашидов е известен български скулптор с международно признание. Артист по призвание и общественик и политик по съдба през последните 15 години, Рашидов е министър на културата в първите две правителства на ГЕРБ. По негово време е открита най-голямата галерия у нас „Квадрат 500“, в която има постоянна експозиция на най-значимите творби и автори, работили у нас от края на XIX век досега. Носител е на много престижни чужди и наши отличия, член кореспондент е на БАН. 

• Господин Рашидов, наскоро казахте, че вече искате да сте бохем като Хемингуей и да изживеете старостта красиво. Означава ли, че мислите да се оттеглите от политиката?
• Примерът с Хемингуей е за времето на неговото пребиваване в Куба – да гледаш морето, кубинските песни и танци, свободните души на едни хора е достатъчно основание човек, пиейки си малкото питие, да твори в такава артистична среда. Аз по-скоро имах предвид побелелите коси и брада и онези години, в които можеш да се отдадеш изцяло на изкуството си. Винаги съм смятал, че едно от основните неща за един човек е мярката и докъде. Винаги съм живял с максимата да напусна удоволствието, преди то да ме е напуснало. Донякъде да, означава, че може би мисля да се оттегля от политиката. Но човек никога не бива и да казва никога, не би било правилно. Динамиката на живота отхвърля категоричността.
• Какво би ви накарало да се върнете на парламентарната банка и след 2 април?
• Единственото, което би ме накарало, е моята отговорност, която съм поемал пред обществото. Бил съм отговорен през цялото си пребиваване в политиката. За мен съдбата на всички българи е на първо място и тя е много важна и за самия мен като част от това общество. Единственото, което ме кара да поемам отговорност, е самото общество и хората.
• Изненадващо станахте председател на парламента. Как изглеждат вашите колеги от председателското място и какво видяхте вие отгоре, което не сте виждали, когато сте били отдолу в залата?
• Няма да скрия, че от високо се вижда по-добре, особено когато трябва да контролираш себе. Наистина видях себе си. Като човек, който е поел един пост, уважавам всеки български депутат, независимо от коя партия е. Заради запазване и повдигане на авторитета на парламента и на парламентаризма като цяло аз ще си удържа на думата до последния ден на председателството. Но онова, което руши достойнството на парламентаризма, е популизмът, празнодумието, „циркът“, на който понякога е подложен българският парламент – всичко това носи негатив върху институцията заради инфантилното поведение на част от депутатите, тяхната арогантност и омраза, които не са градивни и по никакъв начин не оправдават поведението на сериозния политик. Глупостта може да роди единствено поредната глупост, а това не е политика и не е престиж за никого.
• Твърдите, че депутатите и себе си не чуват, така че трудно биха чули друг. Това не е ли отчайващ извод за политическия ни живот?
• Аз бих отговорил така – нима през целия този парламент се чу нещо градивно, нещо като думите народ, общество, хора? Това беше една ненужна битка на омразата през цялото време. Ако простотията, омразата, наглостта са политическо говорене, то тогава горко на тази държава. Не може три месеца да се казва, че някой е корумпиран, без да има нито едно доказателство, не може за всичко един да е виновен, не може празнословието и популизмът да са път нанякъде. Такова поведение не може да бъде окачествено като полезно, а камо ли да се нарече политическо. И аз разбирам, че думата парламент идва от италианската дума парла (говоря), но не може при нас всичко да е „парла“. Някой трябва да гради, да създава. Ако омърсяването на всеки на всяка цена е политика, то това води до повече от отчаяние. Много отдавна мъдрите хора са казали, че ако една война се води не с рицарски оръжия, а с кал и мръсотия, то в такава война няма победители и победени. Има единствено оцапани с кал.
• Коя е историята от парламента през последните 6 месеца, която се е запечатала в съзнанието ви?
• Абсурдът всяка партия и политик да има власт, без да разбира от управление. Властта не само се взема, но и някой трябва да може да я упражнява. Тя трябва да е в ръцете на умни и мъдри хора, които да се грижат за просперитета на едно общество. А ние трудно разбираме, че колкото и да шлифоваме едно нищо, от това няма да стане нещо. Нищото не може да бъде никога диамант.
• Не смятате ли, че безсилието на партиите провокира дебата и дори референдум за президентска република? Виждате ли в това опасност?
• Българският народ е уморен от избори. Два мандата държавата ни се занимаваше с шоуто на Слави, без да може да изгради нито стабилен парламент, нито правителство. Няколко служебни правителства с ограничени правомощия, парализиращи функционирането на държавата, също преминаха в яловост. Дори надробените бели на някои министри в служебните правителства ще отнемат години, за да бъдат преодолени. Бездарието на някои министри превърна министерства в хранилка на протестиращи незнайно за какво хора и там вече не остана експерт, който да произведе поне един смислен документ. Едногодишното ялово управление на едно неадекватно правителство, сеещо омраза и инфантилна агресия, чийто единствен продукт беше едно селфи – всичко това за близо четири години бе парализа за българската държава. А четири години застой са опасно дълго време за живота на едно общество. Станахме държава за отрицателен пример без стабилитет, без сигурност, без инвестиции, без доверие в ЕС. Цялата тази яловост, наричана политическа ситуация, ни остави да се пързаляме по пистата на инфлацията и бедността, чиято фактура ще бъде платена единствено от българския народ. А колкото до президентската република, то това забавление с референдуми, със свикване на Велико събрание, с промяна на конституция ще задоволи ерекцията на кръг от маниакални политически фантазьори, които, без да носят никаква отговорност, биха могли да загубят още 4 години от живота ни. И тогава смятам, че най-актуална ще бъде песента „Няма такава държава“.
• Оптимист ли сте, че след изборите на 2 април все пак ще бъде съставено правителство и ако това не се случи, каква е перспективата?
• То и сега можеше да се състави правителство. Имало ли е по-експертно представен състав за кабинета от това на екипа на д-р Габровски? Държавата неистово има нужда от най-добрите експерти в съответните области, от хора, доказали се и отговорни, хора образовани и умни, а не от многоговорещи, неопитни и недоказани политиканстващи особи. Страната ни все повече има нужда от правителство на националното спасение, но с ясна политическа отговорност. Страхувам се, че ако това разпределение на политическите сили, което е в момента, се мултиплицира и в следващия парламент, нищо добро не ни чака.
• Защо се стигна дотам политици от различни партии да се конфронтират до такава степен, че дори да не си говорят. Преодолимо ли е това?
• Всичко е преодолимо, но всичко това трябва да бъде в ръцете на разумно мислещите хора, на хора, които познават добре живота и разбират смисъла на компромиса, защото животът е низ от компромиси, а политиката – още повече. Ако политиците разберат, че те трябва да служат на своя народ, то тогава всеки компромис е оправдан. Останалото са просто комплексите на бездарието и малодушието, а парламентът не е място за комплексари. Талантливият човек няма ограничения. В природата можеш много лесно да засегнеш и да нараниш човека, а много по-трудно е да пречупиш гордостта си и да се извиниш. За това се изисква сила, разум и мъжество.
• Казвате, че в живота си сте искали едно нещо – да сте голям художник. Допълвате, че сте се разминали с мечтата си да сте такъв в България. Съжалявате ли, че не заминахте в чужбина?
• Имам един недостатък – да бъда безкрайно открит. И моят живот мина така – да бъда прям към себе си и към хората. Винаги съм искал моята публика да ме обича, защото това е пътят към моето творчество и аз подчиних целия си живот на тази обич. Не зная дали това е грешно, или е правилно. В търсене съм на тази истина. А колкото до емиграцията, аз съм правил дори реални опити на младини – от Америка до двегодишните ми жалки усилия да емигрирам в Париж. И днес, когато мога да живея от Турция до която си поискам друга страна, животът ми се стече така, че определи къде е моята родина. За мен все повече от ясно, че тук, в България е моята родина, че тук ще бъде моят гроб, до моя род, в онези два квадратни метра. За мен тези два квадрата земя са най-свещената земя, която остава за мен, тук мина целият ми живот. А за това, че все повече се убеждавам, че сме безпаметен народ – от това може да ми става единствено тъжно.
• Изсъхна ли глината в ателието ви?
• Никога не съм си позволявал и не бих позволил това да се случи. Убеден съм, че това ще бъде единственото място, което ще ме зарежда, защото ние, творците, никога не се пенсионираме. Животът ни е отредил до края на въздуха, който дишаме, да бъдем или до нотната тетрадка, или до белия лист за поезия, или до бялото платно и парчето глина.
• Казвате, че най-голямото чудо в живота е оцеляването. Бихте ли разказали как се почувствахте, когато разбрахте, че сте преборили рака?
• Да се надявам, че Господ ми е дал знаците на живота, в които човек трябва да се придържа към някои граници. Дълбоко се надявам да съм разбрал Божия знак, да ми е даден още малко шанс да продължа, защото ако това е само онова, с което Бог ми е помогнал да променя мисленето и философията в живота, то аз затова му благодаря. Това преосмисляне изцяло промени самия мен, промени отношението ми към материалното и към духовното, към неглижиране на омразата и търсене на обичта, към смисъла на възпроизвеждането на рода и обичта към семейството.
• Кои са най-важните хора, които са ви помагали в трудни моменти, и бихте ли оцелели без тях?
• Винаги съм казвал, че най-прекрасното нещо е човек да има приятели, на които може безрезервно да вярва. Такива приятели, които да носят безкрайната обич към децата, дома и семейството. Единствено в приятелствата могат да се срещнат най-болезнените неща в живота, които оставят големи рани, внасят силни болки и обезверяват бъдещето, а именно това са предателствата в приятелството. Ако случаен човек те обиди или оскърби, то ти можеш да го отминеш и да го забравиш, все едно че никога не сте живели в едно и също време, но когато в приятелството си инвестирал, то инвестираш обич, вяра, доверие, време – тогава раните, нанесени от предателството, ги носиш до края на живота.
• Има ли грях, който все още не сте изкупили?
• Да, ние всички хора сме грешни, самите ние сме плод на греха. Затова живеем с нашите грехове. Със сигурност имам грехове – към семейството, към децата, към внуците, към приятелите ми, към познати и непознати, към държавата, към народа ми. Грехове дал Господ. Това е самият живот. В живота стореното трудно се връща назад. Единственото, което мога да направя, е да поискам прошка. И аз наистина моля за това, моля за прошка.