- Реклама -

- Реклама -

23.9 C
София
вторник, 6 юни 2023 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Вера Кирова: Стигнаха до Тодор Живков, за да ме уволнят като шеф на балета

Автор: Албена АТАНАСОВА

Вера Кирова – кралицата на българския балет, която десетилетия блести и по световните сцени, се движи по столичната улица „Оборище“ с неповяхваща грация. Излъчва изящество и аристократизъм, които изпъкват дори градската среда на луксозния квартал край Докторската градина.

Подхващаме разговор и веднага става ясно, че следи всички новини, не изпуска от поглед дори Фейсбук, ако в мрежата се появи нещо стойностно. Сядаме в близкото кафене „Плюс това“ – Вера не е почитател на разточителните трапези. „Никога не съм обичала да ходя по ресторанти. А след представление просто беше табу. Добре че мъжът ми ме разбираше“, усмихва се тя със своята изискана елегантност. Достолепната дама обаче бързо уточнява, че не обича суперлативите, нито пък да я наричат звезда, независимо, че през годините дели сцена, овации и участия в журита със знаменитостите на XX век в жанра – Мая Плисецкая, Марго Фонтен, Екатерина Максимова, Карла Фрачи, Алисия Алонсо, Владимир Василиев, Рудолф Нуреев…

Вера е обречена на успех още от Хореографското училище, което отваря врати през 1951 година. Създателите му – Николай Холфин и Владимир Белий, пристигат от Москва и са напълно безпристрастни към невръстните кандидатки. Приемат само наистина талантливите и перспективните – никакви връзки, никакви ходатайства.

Вера е най-добрата на своя випуск, първия в историята. Съученичките й също са отлични, но тя е първа сред равни. В онази идилична среда все още няма завист, напрежение и скандали, въпреки че девойките се трудят от зори до мрак. Имат часове по актьорско майсторство и пиано, минават и курсове за огнеборки и за първа помощ, а през ваканциите ходят на бригада.

Вера е едва на 17, когато приятел и почитател й пише: „Ужасен характер, но разбирам всичко, което се крие под вашата свенливост“. И я призовава да следва инстинкта си, защото той винаги надделява над разума. „Великите артисти трудно могат да бъдат конформисти. Посредствените имат по-лек живот, пожелавам ви да останете необуздана“, цитира го тя днес.

Завършва като отличничка и се качва на влака за Русе, където за първи път излиза в „Жизел“, режисирана от Асен Манолов. Прави дуети с Асен Гаврилов – ученик на Анастас Петров и на Александър Пушкин в Академия „Ваганова“, където е в клас с Рудолф Нуреев.

„Чак след това ме назначиха в Софийската опера“, връща лентата Вера. Още в началото на кариерата си доказва, че е изключителна – от класиката до джаза, от неокласиката до модернизма, от романтиката до психологическата драма, от античната трагедия до комедията. В България я броят за представител на френската школа, а в чужбина я смятат за емблематична фигура на руската традиция. А тя взима най-качественото от всички стилове, които са в темелите на високото изкуство. Сред известните й роли са Маша от „Лешникотрошачката“, Одета-Одилия от „Лебедово езеро“, Аврора от „Спящата красавица“, съвременните партии в „Гаяне“, девойката от „Рапсодия в синьо“, куртизанката от „Блудния син“, Жизел, Пепеляшка, Китри от „Дон Кихот“, Жулиета… Критиците са категорични – тя е не по-малко въздушна и ефирна от легендарната Галина Уланова. Парижката академия й връчва наградите „Терпсихора“ и „Анна Павлова“, печели златни медали от конкурсите във Варна и Осака.

Нейната Жизел е във филми на датската, японската и френската телевизии.

Вера винаги помни завета на великата балерина Марина Семьонова: „Танцувай музиката“. Никога не се стреми към подражание. Притежава дарбата да се наблюдава отстрани: трезво, критично, безпощадно.

Когато след една от премиерите в Софийската опера „отгоре“ питат защо Вера все още не е „заслужил артист“, тя отговаря, че е редно със званието първо да бъде удостоена учителката й Валя Вербева. Не желае да бъде лансирана от партията – като много посредствени артисти. А и отвъд Калотина всичко зависи само от нея – радва се на уважение и престиж, въпреки че е от соц лагера.

Признава, че обича да е под прожекторите с тези, които приема за по-съвършени от себе си. „Голям късмет е да общуваш с елита на генерацията балетни артисти. Бях сред по-младите – постоянно се възхищавахме на грациите преди нас. Но те бяха и много мили и сърдечни като хора. Веднъж си бях загубила лепилото за мигли и докато седяхме на рогозки преди гала в Япония, се оплаках на Мая Плисецкая: „Маечка, не мога да го намеря“. А тя ми даде своето лепило и не пожела да й го върна. Още го пазя – обичам спомените за важните емоции.“

Въпреки многобройните си ангажименти в чужбина, Вера Кирова нито за миг не забравя задълженията си на прима в Софийската опера. Когато е на турне с трупата, взима по 3,50 долара командировъчни на ден – това й се полага по документи. Без значение, че на афишите за гастролите на Софийската опера зад граница пише: „Българският балет с участието на световната Вера Кирова“.

След триумфално представление на „Легенда за езерото“ в театър „Лисео“ в Барселона я канят за галаспектакли в Мюнхен, Токио, Мадрид, Берлин, Хелзинки, Хавана, Йоханесбург, Осака, където тя си партнира с Марго Фонтен, Мая Плисецкая, Алисия Алонсо, Карла Фрачи, Екатерина Максимова, Наталия Безсмертнова… След подобни преживявания става по-уверена и по-силна. В онези времена има нужда от огромна доза положителна енергия, защото атмосферата в Софийската опера невинаги е здравословна. Веднъж някой отказва да бъдат в тандем, друг път й изчезва костюм, а палците й се оказват срязани. Пука ребро, пада й чига върху главата, навяхва крак.

От 1979 до 1982 година Вера Кирова е шеф на балета. Категорична е и до днес, че това е най-трудният период в живота й. Людмила Живкова й поставя задачата артистите в танцовата трупа да стигнат международните върхове – като певците на Операта. Вера Кирова прави чудеса, за да бъде максимално ефективна във всичко – маратонът е от тъмно до тъмно, героините й винаги са централни, а синът й Александър току-що е проходил. Всъщност тя няма никаква необходимост точно от този пост – от 20 години е прима балерина, но няма и как да откаже на Людмила Живкова. Дъщерята на Живков умира през 1981 г. и опонентите на Вера веднага надигат глава.

„Най-голямата ми грешка беше, че нямах екип от съмишленици, които да ме подкрепят в осъществяването на идеите и плановете ми. Освен всичко друго, нямах навик и да посещавам комсомолски, профсъюзни и партийни събрания. И изведнъж се оказа, че членовете на въпросните организации в Операта са се обединили срещу мен. И са написали писмо до Тодор Живков, че повече не ме искат за шеф и че съм опасна, защото съм „прокарвала“ западно влияние. Колкото балетисти и режисьори канех от Европа, толкова канех и от Съветския съюз. Но този баланс явно нямаше никакво значение. Тодор Живков беше видял на някакво събитие мъжа ми и му беше казал: „Бояне, много съжалявам, но жена ти трябва да си подаде оставката“. Боян обаче не му беше останал длъжен: „А, другарю Живков, не мога да й кажа нищо подобно. Вие я информирайте!“. Много по-късно Жени Живкова ми се обади по телефона, че дядо й ми е надписал мемоарите си и е поръчал да ми ги подари.“

Когато се развива действието в интригата, балетната трупа на София е от 125 души с по две-три премиери на сезон и с турнета из цяла Европа, а в Азия стигат до Индия. Благодарение на името, с което Вера Кирова се ползва в съсловието по света, тук идват най-престижните му фигури. Серж Лифар – един от бащите на неокласиката в балета, поставя у нас „Сюита в бяло“, „Федра“ и „Ромео и Жулиета“, Питър ван Дайк – „Пепеляшка“, Пиер Лакот – „Дамата с камелиите“, Асаф Месерер – „Лебедово езеро“, текат преговори с колосите Жорж Баланчин и Морис Бежар. Серж Лифар казва: „Вие, Вера, дадохте живот на моите балети, които ви поверявам като художествено наследство на ХХ век“.

Примата обаче умее да бъде и твърде практична като административен лидер – урежда изравняване на заплатите в балета с тези на певците и дори спасява от казарма някои от момчетата. Вера Кирова знае, че една глава се реже, за да не стърчи над другите, и не си подава оставката. Когато я освобождават от началничеството, не изпитва никакво съжаление. Ако и досега съжалява за нещо, то е за липсата на приемственост в родния арт – менторите и идолите бързо са забравяни.

„Но аз съм човек, който действа – това е и девизът на зодията ми Кози рог. Земен знак с чувство за дълг и саможертва. Постоянство, трудолюбие, самота. Като дете си мислех, че би било прекрасно да бъда сърна – красива, горда, елегантна, нежна, чиста, добра. Създадена да радва хората – и най-вече своята гора. Но аз се лутах в чужди гори, защото в моята не ме искаха и не ме разбираха. Лутах се сред непознати животни, въпреки че като чуя химна, сълзите напират в очите ми. Когато в Токио вместо увертюрата прозвуча „Мила родино, ти си земен рай“, така се разплаках, че миглите ми се разлепиха и японците хукнаха да ме спасяват. Оказа се, че спектакълът се предава директно по телевизията.“

Отказва на Пиер Карден да бъде негов модел

Вера Кирова се запознава с Пиер Карден, когато той прави декорите и костюмите за филма на френската телевизия „Портрет на една звезда“, посветен на самата нея и където тя е в дует с Атилио Лабис, премиер солист в Гранд опера. Тя дори не знае, че световният дизайнер е маниакален балетоман и познава в подробности творчеството на най-изявените. Карден е близък приятел с Мая Плисецкая – тя дефилира като модел в ревютата му. Маестрото веднага кани и Вера Кирова да представя негови тоалети, но тя отказва. На вечеря в парижкия му ресторант „Максим“, който в онези години е от най-прочутите не само в Европа, българката обяснява на Карден, че манекенството „не е нейна работа, че е друга професия“.

Вера Кирова и бъдещият й съпруг, известният журналист Боян Трайков, се срещат случайно във Варшава, където той е кореспондент на БТА. Тя се приземява в полската столица за гастрол, като междувременно трябва да му предаде някаква пратка от приятели в София. След това обаче той изненадващо отива на представлението. Любовта им е като удар от светкавица, както казват французите. Боян Трайков – един от синовете на втория в държавата през соца Георги Трайков, не е балетоман, но е мъжът на живота й. Сватбеното им пътешествие е в Брюксел, където тя вече е подписала договор за Шехерезада в театър „Ла Моне“.

„Веднъж ходих при Ванга. Водих Ала Давидова за някаква любовна история. Нали съм петричанка, майка ми уреди с далечен братовчед, беше станал кмет, пророчицата да ни приеме без да чакаме. Тогава Ванга вече беше държавен служител. Сестра й Люба й каза: „Вера Кирова е дошла“. Ванга обаче се разфуча: „Не ми трябват ни Вери, ни Кирови!“. После се обърна към мен: „Ела, мари, ела да те видя“. Приближих се, а тя продължи да нарежда: „Оти, мари, си турнала тоз висок ток? Шо правиш, мари, докога ке се чекнеш?!“.

Отговорих й, че не знам, а тя ми заръча: „Я да вземеш да родиш?! Оти не си родила досега?“. Измънках, че сигурно има нещо, което ми пречи, а тя отсече: „Нищо ти няма, само в главата имаш“. Това няма да го забравя никога. Синът ми дойде много по-късно. Мисля, че Ванга познаваше, въпреки че много хора са скептично настроени към нейните предсказания“, коментира Вера. След раждането на сина си Александър тежи 52 килограма. Шест месеца по-късно танцува в Париж.

Сред приятелите на Вера Кирова и Боян Трайков, които не изпускат премиера, концерт и изложба, има и много художници. Трима живи класици сътворяват образа на примата.

„Преди откриването на музея на Дечко Узунов, съпругата му Олга убеди Боян да предоставим портрета ми за постоянната експозиция – и досега е там. Един ден през 1986 се прибирах вкъщи, когато Дора Бонева ме видя – с Любо Левчев живееха срещу Докторската градина, бяхме съседи, и ме извика да се отбия у тях. Много бързах, а не обичах да позирам, но тя само с няколко щриха създаде изображението. Васил Стоилов също ме нарисува“, разказва Вера. Трайкови са в чудесни отношения с още един съсед на „Оборище“– Апостол Карамитев.

Той им гостува и в Париж – тогава Боян Трайков е кореспондент на БТА, БНР и телевизията във Франция. Вера и досега пази картичката от великия актьор, в която той им благодари за приятните часове.

Но въпреки артистичната среда, в която расте синът им Александър, нито Вера, нито мъжът й се опитват да го насочват към музите. „Дядо ми беше учител цигулар, пееше много хубаво. Всички в рода на мама – те са бежанци от Солун, са били изкушени от изкуството. Александър от малък идваше да ме гледа. На едно „Лебедово езеро“ в Бон Боян го хвана в последния момент – искал да се качи при мен на сцената. Синът ми винаги е имал много хубава фигура, като тийнейджър имаше и данни – но аз не исках да се занимава с танци, а и той не прояви интерес. Много по-интересно му беше, когато го водехме по света. Опита много неща – рисува, свири на пиано, но за щастие завърши история. Вече като по-голям се научи да снима с камера зад кулисите“.

Историите в живота й са много, но една от най-драматичните е, когато искат да я пенсионират на 50 – в абсолютния й апогей. Директор на Софийската опера тогава е Светлозар Донев. „Запитах защо, та аз имам право на още пет години да работя – като балетмайстор репетитор. Не се съгласиха – призоваха ме да освободя мястото. Отговорих „Добре“. И нито се пенсионирах, нито си подадох оставката – заминах за чужбина и танцувах до 60. Едва тогава слязох от сцената – на 60. Човек трябва да знае кога да го направи“, категорична е тя. „Тогава, в началото на 90-те, бяха започнали големите промени. Начинът, по който ставаха, не ми харесваше – масово пенсиониране, масово изхвърляне. Това, което се случва днес, също не ми допада – не ми допада отношението към хората на изкуството, към личностите на духа, които дават много на нацията. Въпреки всичко никога не съм искала да остана по света – заминавах, танцувах и се завръщах“. Дълго време от Софийската опера не се сещат за нея – не е обидена, но и не желае да се чувства непоканена, просто отминава вратата. Но след това отново я отваря, за да гледа спектаклите на трупата. Много харесва Марта Петкова и Никола Хаджитанев. „Балетът може да умре у мен, само ако аз умра“, не се колебае Вера. Внучката, която носи името й, вече танцува в Софийската опера. Внукът, кръстен на дядо си Боян, е в немско училище. И с двамата се забавляват чудесно.

„Обичам да работя и в градината. От майка ми и баба ми знам всичко за растенията. В момента се занимава с разсад за домати, защото синът ми направи оранжерия. Природата е велико нещо – пречиства и вдъхновява“, искрена е Вера Кирова, в чийто род почти всички са дълголетници.

 

- Реклама -

Последни новини