- Реклама -

- Реклама -

събота, 28 януари 2023 г.
-0.8 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Веса Паспалеева е истинската авторка на „Зайченцето бяло“

Почти няма дете, което да не е израсло със стихотворенията на една от най-талантливите ни писателки за малчугани Веса Паспалеева. Още преди да се научат да четат, децата знаят „Доволен“ („От днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки…“), „С червените ботушки“, „Дядо Коледа“, „Мартенички“.

Това, което Паспалеева вижда и нарича у другите „Божа податиня“, го носи самата тя, твърдят литературоведи. От творчеството й струи хумор, жизнерадост и мъдрост, а стиховете й „разсънват закърнелите ни сетива за чудото“. Автор на над 50 книги, името й в детската ни литература заслужено се нарежда до тези на Ран Босилек, Елин Пелин, Дора Габе, Асен Разцветников.

Има обаче едно нейно стихотворение, „Гъбарче“, написано през 1934 г., което става популярно чрез друг известен автор. Леда Милева го превръща в „Зайченцето бяло“ – най-известната детска песничка в България. Оригиналният текст на Паспалеева е:

„Зайченцето бяло
гъбички набрало
в близката горица
за своите дечица.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Седнало да плаче
горкото юначе.
Що на Бог не каже,
път да му покаже?“.

Както се вижда, точно върху този текст стъпва създаденото от Леда Милева произведение „Зайченцето бяло“. Дъщерята на Гео Милев обаче никога не признава от кого заимства творбата си, превърнала се в нейна визитна картичка. Наместо това разказва как пише стихотворението за 10–15 минути, за да запълни страница в списание през 1940 г. „Започнах работа в списание „Първи стъпки“ – за учители и родители, но в края имаше и страници със стихове и приказки за деца. Когато занесох поредния брой в печатницата, се оказа, че в една от страниците зее огромна дупка. Печатарят пита какво ще правим – нямал време да чака. Тогава аз седнах на един стол до него и под намръщения му поглед съчиних стихчетата“, разказва Милева. След години стихотворението попада в ръцете на Петър Ступел и става популярно благодарение на великолепната му музика.

Леда Милева обра славата от знаковите детски стихове

Леда Милева обогатява оригиналния текст, прави го и по-оптимистичен. В нейния добре познават вариант, зайчето, улисано в игри със сърничката, не забелязва как се стъмва, но с помощта на светулката намира пътя и се прибира вкъщи, при „свойта мила майка“. И все пак не е ясно защо тя си приписва пълното авторство върху стихотворението.

Когато и да питат Веса Паспалеева защо не предяви права за авторството си, тя великодушно маха с ръка: „Халал да й е…“, разказва дъщеря й Тамара. Талантливата писателка, носител на най-високото международно признание за автори на художествени произведения за деца – наградата „Андерсен“, не се блазни от слава и отличия. „Майка ми не държеше на никакви награди. На едно обсъждане на нейна книга в София, а тя имаше издадени над 50, един човек я пита: „Другарко Паспалеева, вие какви звания имате?“, „Притежавам най-високите, дадени ми от моя съпруг: „Мила и любима“, а също така и усмивките на децата“, отвърна му тя.“

Веса Паспалеева е родена в Кюстендил на 3 март 1900 г. в семейството на Владимир Алексов и родолюбивата котленка Пенка Караманова. Баща й завършва първия випуск на Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София, а после – право в Швейцария. Той е адвокат и първият историк на град Кюстендил, както и окръжен управител. Изявен стамболовист, той си подава оставката, макар че остава без работа и има 5 деца, когато Стамболов пада от власт.

Веса Паспалеева със семейството си, отляво е баща й Владимир Караманов

Като дете Веса Паспалеева е палава лудетина, която умира да пуска хвърчила и да се катери по дървета. „От високо ми се виждаше всичко по-хубаво около мен”, споделя тя. Единствено книгите я привличат колкото игрите. Още преди да тръгне на училище, тя се абонира за детските списания „Младина и „Звездица“. Щом ги получи, тича при братовчедка си и до вечерта изчитат всичко. После Веса разказва историите на своите другарчета.

С любознателната си баба Ката често се вълнуват заедно за героите в „Робинзон Крузо“, „Под игото“, „Чичо Томовата колиба“. „Заедно хълцахме над горчивата съдба на Чичо Том“, спомня си Веса. Един ден тя препрочита същата тази книга в междучасието и така потъва в историята, че закъснява за час.

Учителят я плясва с линия през ръката и тъкмо смята да я удари и по другата, когато мъжки глас го спира с думите, че не би позволил пак да нарани това мило момиче, само защото се е зачело. Това се оказва писателят Чичо Стоян, който й подарява книга с автограф: „На момичето, което се зачете в хубавата книга и забрави да влезе в час”.

В първи прогимназиален клас, когато е на 11 години, впечатлителното момиче пише първото си стихотворение, посветено на албанчето Айдарчо, което разнася боза. Паспалеева продължава да твори и в гимназията, където я насърчава и Елисавета Багряна, която по онова време преподава там български език и литература.

Силно й влияе и културният живот в Кюстендил след Първата световна война. Там Веса общува с Емануил Попдимитров, Георги Стаматов, Владимир Димитров-Майстора, Кирил Цонев, както и с Христо Смирненски и Крум Кюлявков, които идват понякога. Тези големи творци създават през 1919 г., точно когато Паспалеева завършва гимназия, дружество „Светлина”, клон на международното Clarte на Анри Барбюс и Ромен Ролан.

Повлияна от творческата атмосфера тя прави опити да пише също романи и драми с псевдонима Авелина. Антон Страшимиров приятелски, но категорично я съветва: „Не си губи времето с друго! Детската литература ще бъде твоят творчески път!”.

Насърчена и от другите творци в „Светлина“, където и тя членува, а по-късно и от Смирненски, с когото стават приятели по време на престоя й в Самоков, тя се отдава изцяло на детската литература. С нейните книги, някои от които илюстрирани от Вадим Лазаркевич, израстват поколения.

Веса следва славянска филология в Софийския университет, но й се налага да прекъсне поради тежкото материално състояние на семейството си. „Денят, в който излязох от университета, беше най-тежкият за мен. Тогава се залових да чета, за да науча повече от другарките си, които останаха да следват“, споделя тя.

Много тежък момент за Веса е и вестта за смъртта на Димчо Дебелянов, близък приятел на бъдещия й съпруг Леонид. Преди да тръгне за фронта, Дебелянов се среща с него и още тогава се усеща безпокойство. По-късно му праща прощално писмо от Демир Хисар, в което са приложени и последните два куплета от „Сиротна песен“. На отделен лист пише: „Драги Льончо, чувствувам, че няма да се видим повече, но нали така е по-добре, когато сред общия вихър ще изчезна и няма да бъда сам. Това ти казах и при последното ни виждане в Самоков. Сбогом, драги Льончо, желая ти всичко най-хубаво!“. Когато на 3 октомври той пада убит, Леонид праща на Веса телеграма в Кюстендил: „Убиха Димчо“. Тя също му отговаря с телеграма: „След Димчо има ли смисъл да се пише поезия!“.

- Реклама -

Последни новини