Веселин Плачков е сред актьорите, които никога не са се плашели от критики. Свикнал е с тях, още когато се превъплъти в образа на Левски във филма на Максим Генчев „Дякон Левски“.
Киното е голямата му страст, но има не малко сценични изяви, а от пролетта е директор на театъра в Казанлък. С жената до него – Мариана Попова, пък направиха спектакъл „Виновни“, който показват в различни градове в България.
– Г-н Плачков, през пролетта поехте директорския пост в театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък. Колко трудна е тази позиция?
– Доста трудна е, защото е много отговорна, като всеки такъв пост. Още повече в тия времена, в които държавните театри имат едно финансиране и успяват да защитят бюджетирането си по-лесно, а такъв общински театър, като този в Казанлък, разчита изцяло на общината и общинския съвет. Благодаря на кмета Галина Стоянова, че се осигурява финансиране, за да се поддържа театърът. Трудно е, но въпреки това сме си поставили амбициозни и красиви задачи за тази година. И само идеята да направим нещо хубаво ни крепи. Не е лесно, но на кого му е лесно в този живот!?
– Какви са амбициозните цели, за които споменахте?
– Няколко пиеси, които подготвяме в момента. В предварителна договорка сме, все още нямаме официално подписани договорни отношения и не мога подробно да коментирам. Следващата година се навършват 160 години от рождението на Алеко Константинов и по този повод искаме да направим един мюзикъл. Кандидатстваме по проект за дофинансиране от страна на министерството. Мюзикълът е „Бай Ганьо“ с режисьор Борис Радев и много любими български актьори, цялата трупа на Казанлъшкия театър. Изказвам и големи благодарности на хората от театър „Българска армия“, на Нина Пашова и Асен Аврамов, който ще се погрижи за музиката. Иван Радоев ще играе Алеко Константинов, а Сашо Дойнов – Бай Ганьо.
– Когато поехте поста, казахте, че публиката трябва да се възпитава, че трябва да се бори за билетите. Как може да се случи това превъзпитание?
– Много е трудно и това е взаимен процес от много страни. Ще се радвам в по-малък град, какъвто е Казанлък, да гостуват представления от Театъра на армията, например, а не случайни смешки и самоцелни, набедени за представления театрални продукти, каквито се правят масово. Те възпитават публиката да отиде да гледа каквото и да е било, само за да види някой, който го дават по телевизията. Това е доста неприемливо. А когато един директор кани друг тип представления, възпитава в публиката рефлекс да търси качеството. И тези са не по-малко забавни и готини. Другият добър метод е да успяваме да набавим средства и да подберем репертоар, който да е любопитен както за малки, така и за големи. Тогава хората искат да идват и да гледат. Тогава ставаш нужен и търсен. Надявам се да успеем да го направим с такъв тип представления като „Бай Ганьо“ и „Черна комедия“ на Мартин Макдона, на който режисьор ще бъде Антон Угринов и ще участва Сашо Кадиев. Представленията, които имаме сега в репертоара, също са много хубави. В момента правим и нова зала, общината ни подсигури всичко, от което имаме нужда. Сега избрахме нови кресла за публиката. Много уютен салон изграждаме – всички предпоставки за добър театрален живот. От нас само зависи да покажем добри представления на хората.
– А притеснявахте ли се дали можете да се справите с поста на директор?
– Все още имам притеснения, защото тук става въпрос за намирането на пари, за комбинирането на хора, на свободното им време, а техните графици са препълнени. Не са малко препятствията, но всеки човек се сблъсква с такива. Аз съм в свои води и съм благодарен на всички колеги и особено на Нели Шабанова, която е мой заместник-директор. Ако тя не е там да помага административно, ще се удавя. Тази работа изисква човек да умее да се учи и да има добър екип, с който да работи.
– С половинката ви Мариана Попова направихте спектакъла „Виновни“. Защо го кръстихте така?
– Кръщавахме го всякак, казваше се „В някой друг живот“, написахме дори такава песен с Марианка. Но в един момент пак нещо беше станало и пак някой някъде за нещо ни обвиняваше и си дадохме сметка, че постоянно някой ни кара да се чувстваме виновни за това, което сме. И заглавието си дойде само. Представлението не е жлъчно, няма за цел да се оплакваме, нито пък искаме да покажем колко сме готини. Вътре става ясно за какво всъщност сме виновни. Наложи се да променим датите заради прекрасната политическа кампания и безкрайните почивните дни в България. На 4-и октомври бяхме в Алфатар, на 6-и в Плевен, на 17- в Бургас, 25-ти в София, а на 26-и във Варна.
– За какво се чувствате истински виновни?
– Може би не винаги се изразяваме правилно. Всеки човек на определена възраст се обвинява, че не е постигнал определени неща, че е направил определени грешки, че е казал някои неща. Но нищо страшно не сме направили. Нормални грешки на растежа – като при всеки човек. И аз, и Мариана си имаме един барометър, който ни показва къде е границата с лошия вкус и другата граница на наивитета и скучното. Оказва се, че ако не изпадаш в крайностите, хората не искат много да те гледат. Възпитахме в публиката крайност, за което сме виновни. И след това сме виновни, защото не сме крайни. В спектакъла показваме какво ще е, ако угодим на настроенията в обществото, на пошлотията. Цял живот обяснявам, че публиката трябва да изисква от артиста и артистът – от публиката. Така се изграждат взаимоотношения, рефлекс.
– Защо се обърка това взаимно изискване?
– Обърка се при този т.нар. преход, при който се премина във финансова среда, в която хората трябва да се оправят сами и да продават нещо лесно смилаемо, за да изкарват пари. Тогава се случи тази халтура и простащина. Хората вече гледат форматите, търсят кратки форми. Първият въпрос, който задават, е колко време трае съответното представление или филм. Като ме попитат това, директно им казвам да не идват. Как може такова нещо!? А като попитат има ли смешки, нещо в мен се обръща. Липсва възпитание, сетивност. Хората като не са чели книжки, как да оценят качественото!? Говорил съм си с колеги, които са безкрайно отчаяни, защото голяма част от публиката ги познава във фриволни, повърхностни образи и не разбира каква дълбочина имат тези актьори и как те всъщност не искат да правят тези аграрни смешки. Само че публиката търси това. И тези колеги ми казват: „Ако мога да си сменя професията, бих го направил на секундата“. А те са талантливи актьори.
– А вие бихте ли я сменили?
– На драго сърце. Отдавна вече моята професия, такава, за каквато аз съм си мечтал, я няма. Постигнаха я много малко колеги в България, за което най-благородно им завиждам. Не постигнах този успех да се издържам с цялата красота на това творчество. Мечтал съм си за Кралския Шекспиров театър, за руската класика. Играл съм в такива представления като „Васа Железнова“ и „Без вина виновни“ на Островски. Красиви представления! Но ако ги направя сега, трябва да умра от глад. Кой ще ги гледа!? Сега трябва да има някоя мацка, нещо полуголо, малко натискане, на битова основа, да е смешно, за да не задълбаваме много към сериозното. Но не губя доверие в публиката, защото има няколко колеги, които не правят евтина простащина, но като обявят дата – пълнят на секунда. Значи проблемът не е в публиката, а в повечето от нас, творците. Това ми дава надежда, иначе сега можех да работя и друга работа.
– Някои твърдят, че не е добре личните и професионалните взаимоотношения да се смесват. При вас с Мариана как се отразява това?
– На връзката ни вече нищо не може да се отрази. Да, трудно е на моменти, но в България имаме добри примери за семейства, които работят заедно. Въпрос на напасване и на интелект. Хубавото е, че си имаме режисьор – Христо Мутафчиев, който веднага се намесва, ако ние с Марианка се караме за нещо семейно.
– Казвали сте, че не сте човек на компромисите, но кога ви се е налагало да ги правите?
– Правил съм много пъти компромиси. Налагало ми се е и за някои от тях после съм съжалявал. Направил съм ги, за да оцелея, за да изкарам пари. Впоследствие разбираш, че нямаш нужда нито от парите, нито от компромисите и се чувстваш чудесно и без тях. Един път като прескочиш себе си, после не се чувстваш добре.
– За кой компромис не сте съжалявали?
– Бях се зарекъл, че не искам да бъда повече семеен човек. Бях решил, че не ставам за това. Много хубаво си живеех сам, всичко си ми вървеше чудесно и много мъжко си бях поставил нещата. И после се появи Марианка, хванахме се двамата и всичко се промени. Не съжалявам за този компромис.
– Вие сте сред най-коментираната двойка. Защо ви нападат толкова?
– Защото така сме научени. Замислял съм се, че още в училище е имало някоя по-пикантна история около някой хан или Левски и тя ти събужда интереса. В един момент пикантното взе превес и хората днес не гледат гората, а се вглеждат само в дървото. Не мога да повярвам, че се занимават с глупости като какво ядем и къде живеем. Сега ти ме питаш хубави неща и с удоволствие мога да говоря до утре, но като ми звъннат да ме питат как съм изкарал Коледните празници… Кой го интересува!? Това обръща палачинката и притъпява сетивността към качественото. И след това започват нападенията. Преди време попитаха мой колега, когото много обичам, как се справил един актьор от Холивуд с конкретна роля и той каза, че в България има толкова много добри артисти, които могат да изиграят по-добре образа. И му скочиха всички. Нали го питате – защо му скачате!? Мои приятели бяха пускали преди изборите агитации за различни партии в социалните мрежи и отдолу ги нападаха. Защо, като това е личното им мнение!? Хората се занимават със страшни глупости! Губят си времето, но иначе питат колко време продължава дадено представление. А има толкова хубави спектакли и песни също, но за тях никой не говори. Основната идея за музика в момента е да се пусне рагатон, да се появи полугола дебелогъза жена, която започва да се мята, заедно с двама със скъпи коли, които не могат да пеят и това е всичко. Сега на гости ни е една изключителна цигулкарка – Деси Кондова. Живее в Италия и записва музика с изключителни групи и музиканти, а в България даже не знаят за нея. Същото е и при актьорството – пускат се три клишета на мутри, шест от турски сериали, сценарият се краде от тук, от там. За това ли учихме и с това ли ще възпитаваме? Няма какво да се сърдим на политиците – каквато е културата, такива са и те. Така че каквото и да говорят, по министъра на културата определям морала на партиите. Засега почти никой не е имал силен министър в това звено.
– Вашият път също мина през политиката. Съжалявате ли за това?
– Не, защото съм работил с хора, които познавам. Всъщност навсякъде е пълно с добри хора, но системата изначално е сбъркана. Но поне я видях отвътре как работи. Много е смешно, че за повечето хора е самоцел да спечелят изборите, но после какво? Има едно много интересно филмче – „Търсенето на Немо“. Там рибките искаха да избягат от аквариума, избягаха, озоваха се в морето, спогледаха се и се запитаха: „И сега какво?“ Няма я визията за какво се прави дадено нещо. Имаше едно време сериозни политици, а също и публицисти. Много искам да видя отново публицисти като Петко Бочаров и политици като Петър Дертлиев.
– Мариана е споделяла, че бихте напуснали България. Тази идея още ли е актуална?
– Да, не е изчезнала. Това действие трябва да бъде много осъзнато. При нас не е под влияние на емоциите, а чисто прагматично. Много колеги живеят в чужбина и продължават да работят в България, но условията на живот са съвсем различни. Цените на апартаментите в София са горе-долу колкото във Виена. Някак е по-добре да живея там и да гледаме Виенската Щатсопера. Цените в заведенията във Виена не са по-различни от софийските. Наша близка наскоро си е продала къщата в Горна баня и си е купила две къщи в Бали. И куп други такива примери. Та затова мислим за емиграция – защото трябва да оцелеем. Каквото мога, работя си в моята градинка, но няма да оставя никой да се гаври с мен и семейството ми.
– Името ви представлява интересен оксиморон. В живота ви повече се смеете или плачете?
– Аз съм ходещ оксиморон. Всичко е преплетено при мен. Нямам драма нито със сълзите, нито със смеха. Всъщност аз въобще не плача, но пък как се смея… На всичко се смея вече.
