Нада НЕШЕВА
Сега, не можело да пишем за изложбата „Другите българки“ по Майстора, без да сме я видели. Този трик да се препъва критиката беше особено популярен през 90-те, покрай възхода на кураторските изложби. Ей така ме питаха преди време виждала ли съм изложбата в „Структура“, та смея да говоря за нея. И да втълпявам на хората, че подобна картина (на първата снимка) не би могла да бъде нарисувана от Иван Ненов, а ако, не дай си боже, той би я нарисувал, тя трябва да бъде скрита вместо развявана с гордост по изложби.
Не, не съм виждала изложбата в „Структура“. Каталогът ми бе достатъчен. Опитах се да отида на изложбата, но ме заболя коремът още при първите работи, които ме посрещнаха долу, и напуснах. Беше чисто физическа, нетърпима болка. Също така не съм виждала „Госпожиците от Авиньон“ или „Герника“ на Пикасо. Нямам съмнение, че искам това да се промени. Но има вероятност да мога да кажа повече съществени неща за двете картини от милионите туристи, които са били пред тях. За Пикасо – да, обаче за изложбата по Майстора не мога да говоря. Не мога да имам представа какво се случва в едни фотографии по самите фотографии, публикувани от самия им автор.
Да, вярно е, че понякога има разлика между произведения на снимка и произведения в оригинал. Тази разлика е по-съществена в живописта, особено съществена при някои автори като Вермеер и по-минимална, когато говорим за фотография. Особено фотография, избрана от самия си автор да бъде публикувана. И въпреки че разликата при Вермеер – в оригинал и на снимка, наистина е съществена, човек може да разбере дали иска да види една картина, или не. При Иван Вукадинов разликата между картината на снимка и живата картина е повече от гигантска. И все пак съм накарала двама големи изкуствоведи – от Франция и Англия, да пожелаят да дойдат тук и да видят с очите си тези картини – само като им показвах снимки. Милионите туристи няма да дойдат – не заради разликата между снимка и оригинал. А защото, както и друг път сме говорили, човек не гледа просто с очите си, а с ума си и знанията си и гледането също е „тъкан от цитати“. И човек, който е работил върху гледането, вероятно може да се ориентира по снимка и да види повече от това, което десетки други ще видят на живо. Станка Желева е права, че тук просто цари едно непознаване на западната култура. Тя също не е виждала изложбата по Майстора, но разпозна в нея слаба версия на френското дуо Пиер и Жил (на втората снимка). Според мен тя е напълно права, че Пиер и Жил прозират в тези работи. И макар да не харесвам Пиер и Жил, защото ги смятам за по-лошия вариант на британската арт двойка Гилбърт и Джордж, не мога да отрека, че са далеч по-интересни като идея и като реализация от нашата история ПО Майстора. Пиер и Жил работят не с Майстора или някой модернист, който разбива формата и цвета. Те работят с едни реалистични и понякога илюзионистични изображения на Мадоната върху фон от цветен венец – особено популярни в XVII и XVIII век. Те използват тези изображения за една заигравка с кича и тяхната собствена сексуалност.
Ако някой изобщо помни нещо от Грийнбърг, кичът най-добре паразитира именно върху реализма и илюзионизма. Те, разбира се, превръщат кича в своя медия, не просто правят кичозни творби. Това никак не е самоцелно, а има връзка с начина, по който гей хората решават да се изразяват в определен момент и залагат на един особен вид ексцентричност. За много от тях обаче този момент е отминал и вече нямат нужда от тази екстравагантност. Вече се изразяват по друг начин. И ако трябва да деля изкуството по сексуалност, несъмнено бих избрала Франсис Бейкън, защото показва вътрешната си „сетивност“ чрез разтърсване на цвета и формата, които преминават през катастрофа. Защото така, благодарение на неговата сексуалност, научаваме повече за живописта, а и за нас самите като хора. Научаваме, че и ние минаваме през катастрофи и може би в крайна сметка не сме толкова различни. Той е направил далеч повече и за изкуството, и за гей хората от всякакви подобия на днешната изложба, които имат за цел да задействат най-низшите страсти у патриотарите, превръщат тези хора в мишена и по това не се различават особено от самите патриотари. Макар и противоположности, и едните, и другите играят върху низши страсти и с кофти образи. Но това е съвсем друг разговор, така или иначе. Просто ей така си говоря, без да съм виждала в оригинал. И честно казано, не бих го правила, защото виждам достатъчно, за да знам, че тези работи не ме интересуват. Не бих се занимавала изобщо, ако един бивш министър не беше тръгнал като последна инстанция да оплюва Майстора, за да въздигне изложбата ПО Майстора.
