-4.9 C
София
неделя, 9 февруари 2025 г.

Визуалните изкуства – година на апатията

Пламен В. ПЕТРОВ

Поставени в ситуация на извънредно положение, започнахме да губим ориентация в мрежата от отношения между позволено и престъпно, злотворство и доброжелание, действеност и ступор. Постигнахме своеобразно умопомрачение, в което не самите ние, а някаква развратна игра на привидни случайности определя собственото ни живеене. Игра, в която уморените коне ги убиват, нали?

В този порядък на нещата през 2021 г. се разгърна и динамичен художествен живот. Сякаш напук на ограниченията, в опит да се докаже, че изкуството не е изгубило способността си да надскача обстоятелствата, в галериите в цялата страната ни бе дадена среща с хиляди произведения на стотици визуални артисти. Виртуалното още по-стремглаво се настани в битието ни и там, където не можехме да достигнем поради ограниченията и скъсените срокове, компенсирахме със среднощни разходи, опосредствани през приплъзването на палеца върху екрана на смартфона си.

Уредниците на частните галерии в страната сменяха експозиция след експозиция, опитвайки се да удовлетворят всяко щение и вкус. Количествено може нещата да не са се променили, но усещането за съдържателен дефицит се изостри. По-голямата част от предложените експозиции в частните галерии бяха сякаш от друго време, от друг свят. Интересни изключения, разбира се, не липсваха, а сред тях трябва да се посочи изложбената програма на столичните галерии „Структура“, Credo Bonum и Little Bird Space. Три пространства, които през изминалата година ни показаха важни експозиции със съвременно изкуство, макар и в много пунктове те да оставаха не добре артикулирани и по-важното – догонващи по отношение на съвременното, а не толкова част от него.

Оставайки в полето на съвременното изкуство, трябва да кажем, че особено ярко се открои програмата на галерия Plus 359, по-известна като Водната кула в „Лозенец“ (София). Едно пространство, което заслужено се утвърди като средище на съвременното, а присъствието в него през изминалата година на проекти на автори като Севда Семер, Михаил Михайлов, Сашо Стоицов, Мартиан Табаков, Георги Георгиев-Jorrras бе повече от впечатляващо. Друга частна галерия, която имаше своето качествено съдържателно присъствие, бе „Стубел“, която се обърна към автори като Веселин Начев, Илиян Лалев и др.

Съюзът на българските художници също не остана чужд на съвременното изкуство, а изложбите, които, струва ми се, трябва да бъдат отбелязани, са тази на Юлиян Табаков – „Портрет на умиращ титан“, и на Косьо Минчев и Людмила Магдалена – Signal. Трябва да се подчертае и „Аура“ с куратор Кирил Василев, която изпълни изложбена зала „Райко Алексиев“ със съдържание през юли миналата година. През пролетта на 2021 г. на единия от етажите на СБХ се яви и изложбата „7х5х3. Съвременна българската живопис“, която въпреки изчислителната заявка в заглавието, уви, се оказа доста немощна по посока на съвременното и живописта и оголи сериозни дефицити на кураторите на художествената сцена.

Държавните галерии също положиха усилия, за да приютят съвременното изкуство, за съжаление твърде вяло то бе застъпено в залите на Софийската градска художествена галерия и Националната галерия. В опит за компенсация се представиха три други проекта, своеобразни ретроспективи на съвременни художници – на Андрей Даниел в СГХГ, и на Васил Симитчиев и Алцек Мишев в НГ. Уви, и трите експозиции бяха белязани от редица компромиси, които логично и не позволиха тези изложби да се явят като маркери за качество въпреки високите стойности на изложените в тях произведения.

Тази констатация може да бъде отнесена и към проекта на екипа на СГХГ „Волфганг Фолц: Кристо и Жан-Клод. Живот=Творби=Проекти“, който, макар да залагаше на формулност, не успя да генерира полагащите му се резултати, въпреки че тъкмо името на Кристо и опаковането на Триумфалната арка в Париж се превърнаха в едно от културните събития в света за 2021 г. Важни изложби видяхме и в пространствата на галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ – No more great art by Rassim и „В&В Епикризи“ на кураторката Владия Михайлова, която ни насочи към тематичните фокусирания на Расим и Венцислав Занков.

Мойра Ричи, HORTI SICCI, 2021 (40×40х10 см, дърво, тапети, LED батерии, хартия, фотопечат)

Не бива да се пропуска, макар и мимоходом, споменаването на две международни прояви в българските държавни галерии – изложбата „А или без извинение“ в галерия „Васка Емануилова“ и BOHEMIAE ROSA в Националната галерия. Макар и твърде отличителни и като обем, и като професионален подход, и двете експозиции бяха важен маркер за собственото ни съотнасяне към явленията на сцената на съвременното изкуство. То се яви със свое позитивно лице и в пространствата на ГХГ-Пловдив (например колективната изложба „[Не]реалност“), ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна („Като очи, като уста, като птица, като слънце“ на Людмила Миланова), ХГ „Петко Задгорски“ в Бургас („Слово и мемове“ на Атанас Тотляков, Дарина Пеева, Добрин Русeнов) и др.

В целия този низ от изложби моят голям фаворит е една може би в много отношения семпла, но затова пък актуална по отношение на контекста изложба – „Хербариумът като място за съхранение на идеи“. Експозицията бе показана през април – май 2021 г. в пространството на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство и бе дори болезнен, но в същото време доста отрезвяващ поглед на кураторката Ирина Баткова към процеса на хербаризиране – едновременно на умъртвяване и увековечаване. Процес, чрез който тя деликатно ни въвлече в полето на размишлението и ни даде непостижимата към настоящия момент свобода да общуваме, комуникираме, да воайорстваме, да съпреживяваме. Един проект, който ненатрапчиво ни въведе в простичките, но с толкова възможни отговори въпроси: Как би изглеждала селекцията на музейни образци от световната култура, ако беше дело на художници, а не на изкуствоведи? По какъв начин всеки творец би обобщил креативността си на едно ограничено като физически параметри пространство? Въпроси, чиито отговори всяко време, всяко място, всеки индивид ще даде и те може би ще си приличат, или напротив – удивително ще се различават? Кой може да каже? Именно в тази отличителна игра на смисъла, която ни предлагаше тази изложба точно днес, в ситуация на непредставима само допреди три години ограниченост, откривам и нейната голяма стойност за отминалата календарна година. Изложба възможност, изложба – код за извличане на смисъл от привидно обезсмисленото ни битие. И толкова още възможни неща.

И ако за съвременното изкуство можем да кажем, че имаше своите важни прояви през 2021 г., то подобна констатация трудно можем да направим по отношение на така наречените „музейни изложби“, и то заради качествата на тези експозиции. Добри примери не липсват, а онези, които бих отличил, са проектът „Срещи в Париж. Васка Емануилова и градът на изкуството през 1939 г.“ на екипа на галерия „Васка Емануилова“ и изложбата в Художествената галерия в Стара Загора – „Старозагорски писатели и поети в творчеството на български художници“.

Като контрапункт на тях трябва да бъдат споменати изложбите „Храна: насъщност, общуване, ритуал“ и „Анастас Дудулов и неговото време. 130 години от рождението на скулптора“ в СГХГ, изложбите на Никола Танев, на Константин Гърнев, на Корнелиу Баба в Националната галерия, на Илия Бешков в художествената галерия в Плевен, на Димитър Киров-ДиКиро и Георги Божилов-Слона в ГХГ-Пловдив. Изложби, които, макар да имаха качествен потенциал за разгръщането им като важен съвременен прочит, останаха в плоскостта на традиционното и не успяха да пренесат своите „герои“ адекватно в контекста на ХХI век. И по-важното – като че ли останаха единствено в плоскостта на естетическото и не успяха да възбудят същностен диалог със своите публики. Подобна констатация може да бъде направена и по линия на някои от изложбите на галерия „Лоран“, която е и сред най-ярките частни пространства. През 2021 г. в галерията бяха подредени експозициите „Иван Милев (1897–1927). Рисунки“, „Образи и символи в зората на ХХ век“, „Стоян Венев. Характери“. В тях имахме възможност да се запознаем със слабо известни и рядко показвани творби на редица именити български автори.

Радостен факт е, че тази година Съюзът на българските художници също предложи на своите посетители музейна изложба. Експозиция, която може действително да бъде определена като едно от водещите събития на художествената сцена в страната за 2021 г. В нея фокусът бе поставен върху живота и творчеството на художниците Борис и Славка Деневи. В нея имахме възможност не само да се срещнем с творчеството и архивните свидетелства на фамилията, а в буквален и преносен смисъл да съучастваме в емоционален и блестящо режисиран спектакъл, в който среща си дадоха познание и чувствителност, дързост и чувство за мярка.

В обобщение на всичко, бих определил отминалата 2021 г. като година на „апатията“. Екипите на българските частни и държавни галерии, с малки изключения, като че ли не успяха да употребят ситуацията и да генерират позитивни промени. Министерството на културата продължи да бъде в хватката на боричканията за власт в държавата и всеки негов опит за задвижването на реформени действия, за съжаление, бе осуетяван. Въпреки пропуснатите възможности обаче, въпреки апатията и лутането художественият живот в страната продължава. И не ни остава нищо друго освен вярата, че по-хубавото от него предстои.

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img