- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
четвъртък, 8 декември 2022 г.
0.5 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Вселената на Владимир Димитров-Майстора

Избрано

ФИЛТЪР

В историята на българското изобразително изкуство няма да намерим друг художник като Владимир Димитров-Майстора, който да изпълва със съдържание от край до край думата „творец“. Появил се на белия свят преди 140 години, Майстора за нас е това, което за холандците е Рембранд, за италианците Леонардо, за сърбите Павле Йованович, за хърватите Влахо Буковац, за румънците Николае Григореску. С тази малка разлика, че Майстора не можа да заеме полагащото му се място сред най-значимите имена на световното изкуство през ХХ век. Дали заради онова дяволче край българския казан, наричано в случая творческа завист, или заради други конюнктурни пречки, Майстора остана повече за местна консумация. Но това не го прави по-малко талантлив или по-малко значим за времето си. На всичкото отгоре неправдите са бързо поправими във времето на все по-смели открития и светкавични комуникации.

Днес е истинско предизвикателство да се опиташ да влезеш във вселената на този скромен и всеотдаен към живописта аскет, който казва, че Бог живее навсякъде – и в звездите, и в растенията, и в животните. „Свързвам човека с Вселената, която трепти от радост и взима участие във всичко, което той прави. Каквато и идея да третирам, третирам вечния живот. Може и само цвете да рисувам, но да отразиш единството на вечния живот, на Вселената, това е.“

Майстора е много по-дълбок и много по-космичен като личност и като творчество от това, което съвременните изследователи са успели да разработят досега. Именно това е причината да погледнем с други очи към най-новия проект на Кюстендилската художествена галерия, която показва около 300 творби на художника по случай 140-ата годишнина от рождението му. Един смел проект в естествения храм на Майстора, където се съхранява най-голямата част от творчеството му.

В новата експозиция Владимир Димитров е показан като голям европейски художник, съизмерим с най-големите имена на ХХ век. Нещо повече дори… Но да не се увличаме, защото можем да бъдем обвинени в излишен шовинизъм.

„Аз съм художник и разбирам художника – казва за новата изложба директорът на Кюстендилската галерия Валентин Господинов. – Целта ми беше да извадим пред скоби именно художника в тези картини, които по някакъв начин оставаха скрити.“

Поне 15 са непоказваните творби в изложбата, но най-важното е, че от нея виждаме различния Владимир Димитров. Даваме си сметка, че Майстора не е само художникът на селото, труда, на българските моми и творчеството му не стига само до фолклора. Даваме си сметка, че за него раят на земята България, със столица Шишковци, е само част и акцент от едно изключително модерно творчество.

Всяка епоха има своите гении, но Майстора е особен. Творчеството му не само е различно, със силна индивидуалност и неподражаем балкански характер, но при него има една географска и историческа обреченост, която вероятно също е причина да остане леко встрани от европейския мейнстрийм по онова време. Кой в Стара Европа ще ти позволи един българин да бъде поставен от критиката преди французи, испанци или италианци?

Но това са все въпроси, които вълнуват нас, днешните потомци на Майстора. Той е живял толкова скромно, толкова аскетично и далеч от всякакъв шум и суета, че подобни разсъждения единствено биха го притеснили, ако ги правехме през 1950 година например.

Природата е центърът в творчеството на Майстора. „Отивам винаги към природата като поклонник към „светите места“, но виновен ли съм, кажете, че тя е толкова прекрасна.“ Ревностен вегетарианец и човек с особена способност да прониква в духовното, Владимир Димитров съчетава всичко това с огромната си любов към българското и към християнския морал и нравственост.

Художникът със свои модели в село Шишковци

След опустошителните войни Майстора е един от онези ерудити, които смятат, че възраждането ще дойде от връзката на хората с природата и по-скоро със земята. Оттам следвоенна България може да черпи сили да възкръсне. По това време в Германия се появява идентично движение, наречено Heimatkunst (в превод родно изкуство). През 1919 година у нас се основава художествено движение „Родно изкуство“ и Майстора става член на дружеството.

Българката е другият акцент в творчеството на Майстора. Момите ги рисува обикновено на фон или от цветя, или на фон с плодове. Това е своеобразен собствен пластичен канон, подчинен според някои изследователи и на друга логика. А именно момичетата, които не са се задомили, са на фона на цветя, което показва, че сега цъфтят, за да станат един ден жени, а омъжените българки са на фона на плодове, за да ги дари Бог с плодородие и многобройна челяд.

„Жътварки“, маслени бои върху платно, Кюстендилска галерия

Картините с моми наистина са едни от най-прекрасно разработените и в тях художникът влага цялата си любов към света, чието начало идва тъкмо от жената. Много от момичетата са изобразени с леки иконографски похвати, което ни връща към най-устойчивите християнски ценности, заложени в разбирането на Майстора за света.

За Майстора материалното няма никакво значение. Отдаден изцяло на изкуството, той постоянно е раздавал парите си на бедните. Съвсем не е случайно, че големият изкуствовед и писател проф. Николай Райнов понякога се шегувал приятелски с Майстора, без да прикрива своя респект:
– Майсторе, ти ще умреш от морал!
– А по-добре ли е да умра от неморалност!
– отговорил му Владимир Димитров.

Впрочем, когато умира, в джоба на Майстора намират само 10 лева… Другите със сигурност са раздадени на бедни.

Миролюбивият хроникьор

Владимир Димитров-Майстора е най-яркият визуален хроникьор на войните от 1912 до 1918г. Навършил 30, той се включва като доброволец санитар, а години по-късно с изключителна бистрота на спомена ще разкаже за случилото се по бойните полета, за преживяното, за тишината след битките, а съхранените от това време бързи скици ще
удостоверят истинността на всяка дума.

140 години след рождението на художника се обръщаме към словото и образите му, част от които остават непознати за публиките досега. Именно с такива творби от 22 февруари се открива мащабна изложба в Софийската градска художествена галерия.

И ако творческият и житейският път на Владимир Димитров-Майстора са отдавна проучени и са били обект на десетки публикации, а фрагменти от известното към настоящия момент негово художествено наследство от периода са споделяни в различни експозиции, в предстоящата изложба има голяма изненада. Това са 30-ина непознати за публиката творби, които са част от военното му творчество от 1912–1913 г. Представляват основно тушови и акварелни разработки, както и една моливна. Всички те допълват с нови нюанси визуалната хроника на автора от Балканските войни и ни дават поглед към множество детайли от преживяното по бойните полета, потвърждавайки констатацията на Димитър Аврамов, че военното творчество на Майстора е чуждо на всякаква баталност. То е „миролюбиво“ и в него е отразено човешкото лице на една нечовешка ситуация, в която са прекършени хиляди животи, а множество домове са изпълнени с плач. С детски плач и женски стенания по незавърналите се.

Непоказвано: Юли 1913 г. Позициите на Седма рилска дивизия при Каймакчалан

Началото на своя разказ за събитията Владимир Димитров-Майстора започва с думите: „Бях освободен от военна служба, когато започна войната – 1912 г., по болест. Но като гледах народа да отива, мен не ме задоволяваше даскалъка, затова от Свищов се върнах в Кюстендил и постъпих доброволец – художник към щаба на Седма рилска дивизия с командир Тодоров – брат на писателя Балан“. Навярно фактът, че спомените са записани години по-късно – в периода между 1957 и 1959 г., е довел да объркването, че Майстора се включва във войната като художник към щаба, длъжност, която ще се яви във войсковата система едва през 1916 г. Факт е обаче, че талантът му на художник е забелязан в дивизията още със самото му включване в нея и практически от първия ден започва да изпълнява функцията на визуален хроникьор на хода на последвалите събития.

Свищов, месеци преди началото на войната: Николай Лилиев, Иван Радославов и Майстора (вдясно)

От първите дни в Кюстендил са запазени няколко рисунки. Сетне Майстора ще потегли с дивизията си към Кадиин мост (Невестино), оттам за прохода Черната скала през селата Ваксево и Църварица. От съхранените документи разбираме, че три дена след началото на бойните действия художникът е зачислен на храна при щаба на дивизията, който е разположен на българския граничен пост Черната скала. Тук трябва да се изтъкне, че изследванията на Георги Костов доказват еднозначно, че Владимир Димитров-Майстора по време на Балканските войни се движи не с кюстендилския Тринадесети рилски полк, както твърдят повече изследователи на житейския път на художника, а с щаба на дивизията. За това еднозначно свидетелстват и съхранените рисунки на автора. На 10 октомври той се установява при
Царево село, откъдето са и част от новоразкритите рисунки на Майстора („Обоз от Царево село“, 15 октомври 1912 г.; „Началника на 7-а Рилска дивизия“, 18 октомври 1912г.; „Бивак при Царево село“, октомври 1912 г.; „Волски коли“, октомври 1912 г.). От същата колекция от рисунки разбираме, че към 26 октомври художникът е при Демир Хисар, между 3 и 8 ноември – в Солун, на 25 ноември в Серес, а на 1 януари 1913 г. в Кешан. Споделените по-късно от Майстора спомени обаче отчасти противоречат на неговите визуални „военни записки“, но че те, спомените, са неточни, потвърждават и рисунките на автора, част от колекциите на Националния военноисторически музей и Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил. Това констатира и Георги Костов – „няма съмнение, че мисълта на Майстора е непоследователна“.

Между 20 ноември 1912 и 21 януари 1913 г. е сключено примирие, което позволява на Седма рилска дивизия да отпочине и посрещне Новата година и Коледа в относително спокойствие. Тъкмо това спокойствие ще бъде отразено и в рисунките на Майстора от този отрязък от време – неговата делничност, почивка, потопени в напрегнато очакване на незнайното предстоящо. От периода са запазени и редица пейзажни скици, лишени от всякакво напрежение на бойните действия, от каквото и да е човешко присъствие. Особено впечатляваща е съхраняваната в колекцията на Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил тушова рисунка – „Предколеден сън в Кешан“, от 5 януари 1913 г. В нея виждаме унесените в съня си войници. Шест навлечени в шинели човешки същества, всяко от които сънува. Всяко посвоему – отминалите битки, уплаха в лицата на майка, съпруга, деца, родственици, неизвестното „утре“. Жадуваният мир обаче, както ще се окаже скоро, се превръща в отложена мечта. Междувременно на 8–9 януари Майстора увековечава в бързи скици болница при Лозенград. Тези тушови рисунки ни позволяват да фиксираме точно едно пътешествие на художника, за което той ще разкаже в края на 50-те години на ХХ век. „После ходих в Лозенград, за да си купя туш и бои“ – споделя той пред Димитър Вълканов. Именно там Майстора става свидетел и на ужаса в лечебниците. За ужаса на войната обаче той ще предпочете да остане лаконичен. И в словото, и в образите си.

Само ден след като е бил в Лозенград, на 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен младотурският преврат. Още на 17 януари започват нови престрелки. Войната е възобновена. Седма рилска дивизия има нова мисия – поема към Галиполския полуостров, за да запуши теснината срещу Булаир. В похода през сняг и студ пристъпва и Владимир Димитров-Майстора. Поемат от Кешан на юг. Преминават през планинския масив Курудаг, а сетне – към Сароския залив на Бяло море. Въпреки
студа Майстора ще рисува. Именно от този поход са съхранени скици от селата
Кара чал и Дорхан. А сам той след години ще разкаже: „Дадоха заповед за настъпление в посока южната част на Галиполския полуостров. Полето пред Булаир почерня от войници, а виелица, студ – страшен, особено през нощта. Крачехме вкочанясали, но какво да се прави – заповед, трябва да се изпълнява!… Пехотата напредва, а студът става все по-свиреп. Въпреки това не престанах да рисувам…“

Непоказвано: Милосърдна сестра оказва помощ на ранен край Чаталджа (вляво) и сестри от болницата в Лозенград, 9 януари 1913 г.

На 26 януари 1913 г. идва кървав ден. За него Майстора си спомня: „Турците започнаха настъпление. Бях на командното място до могилата. Нашето дясно крило отстъпваше. Турците настъпваха с 30 000 души. Двадесет хиляди души срещу лявото и десет хиляди срещу дясното крило“. Следва героичното Булаирско сражение, при което предните части на турската войска губят половината от числения си състав и оставят почти цялата си техника на бойното поле. Битката е спечелена, пролетта бавно настъпва, а Майстора продължава да рисува. На 13 март Одрин пада, с което практически идва краят на Балканската война, който ще бъде потвърден с подписването на Лондонския мирен договор от май 1913 г. Край, който ще провокира множество спорове между съюзниците и ще прерасне в нов военен конфликт – Втората балканска война, по-известна като Междусъюзническа. България ще рухне и за по-малко от месец ще изгуби всичко, за което е воювала, а статистиката е съкрушаваща – над 70 хиляди жертви и поне два пъти повече ранени и осакатени.

За Междусъюзническата война художникът ще разкаже: „Тя ме изпрати на фронта при Калиманица. Нашите окопи отстояха на няколко метра от сръбските. Тук рисувах много с туш и акварел, но много от направеното раздадох, а голяма част (около 120 работи) останаха у Владимир Цанов, военен кореспондент, който знаеше много чужди езици и който обеща, че ще ги издаде в Америка. След войната 50–60 от тези рисунки дадох на американеца Джон Крейн… Междусъюзническата война беше много по-различна от Балканската. Карам войниците, които рисувах, да гледат от окопите си напред към противника, към сръбските позиции, а някой току подхвърля: „Какво го караш да гледа напред, не виждаш ли, че той гледа назад – накъде да бяга?“…Духът на войниците бе вече паднал, а това влияеше и на мен…“.

Дафина ли е голямата му любов?

„Девойки от Шишковци“ – Дафина е в средата със затворени очи

Майстора е боготворял жените като създателки на новия живот, но никога не му е минавала мисълта за нещо повече, разказва приживе в спомените си един от моделите на художника – Боянка Аракчиева. „Той беше толкова фина душа. Въздигаше жената
на трон. За него тя бе бъдещата майка и не си позволяваше никакъв допир.“ Канонизирането на момите е видно от цялото творчество. Такова е било и поведението му, често отбелязват неговите съвременници. Подобни наблюдения има и неговата племенница Емилия Паскалева, която е прекарвала летните ваканции при вуйчо си в Шишковци. „Него нищо не го привличаше така, както природата. Откриваше я на неочаквани места – в цветята, в маковете, в плодовете, в земята. Жените събуждаха у него особена притеснителност.“

Една история обаче винаги ще се носи като легенда за художника. Това е историята за красивото момиче Дафинка Котева Никева от Кюстендил. Родена на 14 април 1917 г.,
Дафинка е най-малката сред още три деца в семейството. Тя става модел на Майстора. Най-известният й портрет, наречен след време „Българската мадона“ на Световното изложение в Брюксел, е рисуван в дома на Дафина. Размерите му са 99/79, а в случая, макар и да става дума за неженено момиче, Майстора си е позволил фон от ябълки.
„Оставих тежката си чанта в ъгъла и се изправих. Тогава към мене се устремиха големите очи на младата жена. В естествен ръст, скръстила ръце на скута, тя ме гледаше спокойно и властно, съзнаваща своята хубост и неизмерима сила. Зад нея с ярки цветове грееха цветята и ябълките. Жената като че ли сама бе родена от техния блясък, но същевременно не се сливаше с него, не са губеше под жарката му светлина. Тя се отделяше, изпъкваше, изпълваше платното с лекотата на преливащите
тонове по празничната сая, с прозирната белота на лицето и на ръцете си. Не надменната в красотата си Мона Лиза, а също като нея прекрасна в достойнството си българска мадона. Ослепи ме нетрепващата снежна чистота на спокойното й лице, белотата и силата на скръстените ръце – ръце, свикнали да се трудят, ръце, които умеят и най-нежно да галят.“ Това разказва Владимир Димитров-Майстора пред Георги Струмски.

Българската мадона – най-известният портрет на Дафина, част от постоянната експозиция в Кюстендилската галерия

Творбата участва в цели 8 изложби – 4 от които в чужбина – два пъти в Париж, в Брюксел и в Москва.

Дафина присъства в още една мащабна композиция – „Селски девойки“, рисувана между 1929 и 1931 г., в която са изобразени 7 момичета от Шишковци. Преди няколко години на съхранение в Кюстендилската галерия е дадена още една картина, на която е изобразена тя. Творбата е последният портрет на Дафина от Майстора, който не се знае дали е завършен преди или след смъртта й. Впоследствие е подарен от художника на семейството на момичето.

Този портрет Майстора завършва няколко дни преди смъртта на Дафина и после го дарява на родителите й

Точно смъртта на 17-годишната Дафина през 1934 година разтърсва Майстора. Момичето си отива без време от туберкулоза, а художникът изпада в тежка депресия. Селяни от Шишковци разказват, че са го виждали просълзен пред гроба на момичето
дори по време на буря. „Бях съученик на брата на Дафина… След погребението, когато всички хора се изтеглиха от гробището, Майстора е останал приклекнал до гроба й още два-три часа, с лице, обляно в сълзи. Дълго време след смъртта й той е ходел всяка вече до гроба й. Не е ли свързвал Майстора смъртта на Дафина със смъртта на
неговото любимо момиче“, разказва 55 години по-късно Крум Шопов.

Този въпрос и до днес си задават изследователите на художника, за когото се знае, че не е имал плътски връзки до смъртта си.

Миролюбивият хроникьор на Балканските войни

Непоказвано: Кавалерист, 1913 г.

Вглеждайки се във визуалните записки на Майстора обаче, няма да открием и следа от това влияние. Той ще остане верен на своите пластически предпочитания и миролюбиво чувство. Ще предпочете отново да изобразява делничното, а реалните военни сблъсъци ще останат сякаш встрани от погледа на художника. Единственото
свидетелство за битките, за пролятата кръв ще бъдат скиците на лежащите по земята войници. Не трупове, а все едно унесени в сладка дрямка човеци покриват земята. Мъже в шинели, с хвърлени на една страна пушка, на друга – писмо от любимата, сънуват завръщане у дома, което никога няма да бъде.

Владимир Димитров-Майстора оставя всичко зад гърба си, за да се отправи наново към Свищов. Да се опита да се върне към преподавателската дейност и да се опита да забрави. Под мишницата му е папката с десетки бързи скици, с част от които е предпочел да се раздели, сякаш не иска и да знае за случилото се. Днес фрагменти от неговата визуална хроника на събитията от 1912–1913г. се изправят като доказателство за случилото се. Случилото се, което ще остави трайни отпечатъци не само върху светоусещането на художника, което дълго след събитията ще се отразява в творчеството му, но и върху цялото сетнешно живеене на българина, който ще носи белезите на този братоубийствен военен конфликт.

В края на Междусъюзническата война Майстора ще нарисува и един обезлюден пейзаж. Пейзаж с лодка. Там сред водите – преобърната на една страна лодка, а в далечината край брега се мержелеят незнайни домове. Хора няма. Пусто е. Ден ли е, нощ ли е, никой не знае. Тихо е. Тази малка моливна скица, оцеляла като по чудо и завърнала се при нас след почти 110 години в неизвестност, може да бъде мислена и
като своеобразно обобщение на преживяното от художника. На надеждата, че отвъд стените на къщите, там, на брега, всред писъка от загубата е оцеляло нещо човешко, което ще продължи живота напред.

Живот в дати и години

1882г. На 1 февруари в семейството на потомствени свещеници в село Фролош,
Дупнишка околия, се ражда Владимир Димитров Поппетров.

1889г. Бащата на Владимир – пазач на полски имоти – се пенсионира по инвалидност и семейството му се премества да живее в Кюстендил.

1895–1898г. Майстора напуска училище, за да подпомага финансово родителите си. Става продавач на вестници, на книги, чирак на бояджията Атанас Буовски в Кюстендил и София. Нощем работи в хотели.

1898–1903г. Писар в Кюстендилския окръжен съд. Сприятелява се с поетите Емануил Попдимитров и Никола Антонов-Венетов. Увлича се по толстоизма.

1903г. През май прави първата си самостоятелна изложба с рисунки в
гимнастическия салон на кюстендилското педагогическо училище. През септември
постъпва в Рисувалното училище в отдел живопис. Негови преподаватели са проф. Жеко Спиридонов, проф. Антон Митов, Петко Клисуров и Ян Мърквичка.

1908г.  Умира баща му. Заживява с майка си и сестра си.

1909г. През пролетта посещава Русия – Москва, Петербург, Киев, Одеса. Това е
годината, в която се запознава с художника Борис Георгиев. През септември пътува до Венеция.

1910г. Завършва Рисувалното училище, без да положи държавните си изпити. Осъществява второ пътуване до Италия.

1911–1918г. С продължителни прекъсвания заради войните учителства в Търговската гимназия в Свищов. В града край Дунава се сприятелява с поета Николай
Лилиев, който също преподава в гимназията.

1912г. Прави европейско пътешествие и посещава Париж, Лондон, Брюксел, Берлин,
Дрезден и Мюнхен. Прекъсва работата си като учител, за да участва в Балканската (1912–1913), Междусъюзническата (1913) и Световната война (1915–1918) като военен художник.

1916г. Пътува до Берлин, където участва в изложба на военни художници от Германия,
Австро-Унгария и България.

1917г. Белодробно заболяване го приковава в болница във Виена.

1918г. След демобилизацията напуска Свищов и се връща в Кюстендил. Живее временно в село Шишковци.

1919г. Приет е на работа като стажант учител в Трета мъжка гимназия в София. Прави
съвместна изложба с първия си братовчед Никола Георгиев в „Постоянната галерия“ на ул. „Аксаков“. Получава признанието на критици като Николай Райнов и Гео Милев.

1921г. През април губи майка си. Критиците смятат, че точно по това време се формира народностната му естетика с първите нови стилистични открития, приложени главно в серията от автопортрети.

1922–1924г. Прави самостоятелна изложба в галерията „Манежа“. Показва рисунки, акварели и маслени платна. През юли 1922 г. заминава за Италия заедно с Борис
Георгиев, където остава до април 1923 г. Месец преди да отпътува, участва с 21 рисунки в Изложбата на римските художници. Получава ласкави отзиви от критика
Пиетро Скарпа във вестник „Ил Месаджеро“. После отпътува и минава през Париж, Мюнхен, Берлин, Виена и Прага. В чешката столица се среща с американския
колекционер Джон Крейн, с когото по-късно сключва договор, по силата на който срещу 150 долара месечна издръжка му дава творбите си. Така близо 200 произведения, изпълнени с туш, акварел и масло, преминават в колекцията на Крейн. От март до май 1924 г. пътува до САЩ, а после от есента се установява да живее и работи в село Шишковци.

1926г. През януари подрежда самостоятелна изложба в Художествената академия, която предизвиква сериозна полемика в печата около творчеството му. От април до октомври работи половин година в Цариград.

1927г. Още през януари заминава да работи в Сиракуза на остров Сицилия и също създава забележителни творби, а през май прави импровизирана изложба „Цариградски цикъл“. Отзиви в пресата от Чавдар Мутафов и Сирак Скитник.

1928г. През юни разтрогва договора си с Джон Крейн и прави обиколка в Европа – Прага, Виена, Мюнхен, Берлин.

1930–1950г. Министерството на народната просвета го назначава на учителска служба.

1935г. Негова самостоятелна изложба в Художествената академия предизвиква поредните дискусии и полемики.

1937г. Посещава световното изложение в Париж.

1938г. Нова самостоятелна изложба в Художествената академия предизвиква полемики и дискусии в пресата.

1944г. През август в сградата на бившата джамия в Кюстендил се открива местен
музей с експозиция на Владимир Димитров. След 9 септември той се установява да живее в София на ул. „Георг Вашингтон“ 37, а от 1954 г. на бул. „Владимир Заимов“ 32.

1948–1950г. Делегат на Световния съвет на мира във Варшава, Париж и Лондон.

1952г. Удостоен е със званието „Народен художник“ и участва за последно в Обща художествена изложба.

1958г. Заедно с Цанко Лавренов правят съвместна изложба в Белгия.

1960г. В 15:30 следобед на 29 септември в София си отива от този свят. Погребан е в
Централните софийски гробища, а през 1972 г. мощите му са пренесени в село Шишковци, където създава едни от най-хубавите си творби.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини