- Реклама -

- Реклама -

събота, 28 януари 2023 г.
-0.8 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

В политиката размерът също има значение

Национална кръгла маса, 1990 г. Константин Тренчев, Христофор Събев, Георги Спасов, Желю Желев, Петър Берон, Петко Симеонов и Петър Дертлиев (от ляво надясно)
Автор: Тома БИКОВ

Реденето и обявяването на партийните листи винаги е сред най-интригуващите моменти в една предизборна кампания. Медиите спекулират, лидерите мълчат, ръководствата гласуват, а публиката следи кои кандидати имат шансове да бъдат сред персонажите на новия парламент и кои не. Пропорционалният характер на българската избирателна система до голяма степен задава и структурирането на българските партии около техните лидери. Именно те са тези, които в крайна сметка определят голяма част от състава на бъдещите парламентарни групи, а всичко останало са по-скоро странични сюжети, отколкото съществени намеси.

Това важи и за партии, които иначе упорито твърдят, че не са лидерски. Едва ли някой би повярвал, че в Националния съвет на БСП например, Корнелия Нинова има само един глас, който е равен на всички останали. Същото важи и за червените лидери преди нея. Те, само с едно изключение, се явяваха решаващ фактор както за функционирането на партията, така и за посочването на своите наследници. Александър Лилов посочи за свой наследник младата надежда Жан Виденов, той от своя страна посочи за лидер своя заместник Георги Първанов, Първанов посочи за лидер началника на международния си отдел Сергей Станишев, а последният застана зад кандидатурата на Михаил Миков – вътрешен министър при Станишев и председател на парламента при управлението на Орешарски. Именно Миков е изключението. Той единствен загуби битката за лидерството по време на конгрес от Корнелия Нинова.

Изначално българските партии се структурират около лидерството. Още след Освобождението се появяват Либералната и Консервативната партия, които слагат началото на българския политически живот и очертават тенденции, валидни и до днес. След „големия взрив“ на Учредителното събрание, което очертава контурите на новата българска държавност, либералите се разделят на стамболовисти, каравеловисти, цанковисти, а по-късно се появяват и радослависти. Животът на тези лидерски партии изцяло се определя от личните отношения между техните лидери, които ту се стоплят, ту охладняват. В тези отношения често балансираща роля играят консерваторите Константин Стоилович и Григор Начович, които поради по-слабата си електорална подкрепа са принудени в определени периоди да работят с част от идеологическите си противници в лицето на либералите. Това не е толкова парадоксално, защото в България личните отношения винаги са по-силни от идеологическите различия. Впрочем по-късно Стоилов и Начович поставят основите на една от най-устойчивите формации, каквато е Народната партия. Тя функционира чак до 1944 година, когато вече партиите на Цанков, Стамболов и Радославов не съществуват, а единствената формация от това време, която все още има определено влияние в политическия живот, е създадената от Петко Каравелов Демократическа партия.

Този процес на роене на формацията, която носи най-голям идеологически заряд и играе основна роля при формирането на новия идеологически ред, напомня удивително на процесите в ранния СДС. На повърхността СДС не е лидерска формация, но в своята дълбочина е точно такава. Това е коалиция от 16 партии, които в голямата си част са изцяло лидерски и ръководният орган в лицето на Националния координационен съвет се превръща в терен за сблъсък между всички тях. Първо се оформя битката за надмощие между възстановените преддеветосептемврийски партии като БСДП и БЗНС, от една страна, и Клубовете за гласност и преустройство и новите партии, от друга. Битката е спечелена от новите, които са излъчили и лидера на СДС Желю Желев. Това води и до първото разцепление. То се случва във великия парламент, като хората около влиятелния лидер на БСДП Петър Дертлиев подписват конституцията, а най-радикалните сини депутати излизат на палатков лагер и обявяват гладна стачка срещу нея.

Това слага началото на втори сблъсък – между радикали и умерени, който приключва с ново разцепление Така на изборите за 36-ото народно събрание се явяват три формации, които носят името СДС. Това са СДС-център, около БСДП и Петър Дертлиев, СДС-либерали около Петко Симеонов и СДС-движение с лидер Филип Димитров. Последното се оказва правоприемник на голямото СДС, печели изборите и съвместява в себе си най-радикалната и идеологизирана част на първоначалната конструкция. Другите две формации не успяват да влязат в парламента. Роенето продължава и в 36-ото народно събрание и става причина за падането на правителството на Филип Димитров. Всичко това приключва през 1997 година, когато новият лидер на СДС Иван Костов трансформира формацията от коалиция в партия и налага своя стил върху цялата структура. След загубата на СДС през 2001 година, партията се разцепва и се появяват партиите на столичния кмет Стефан Софиянски, на бившия министър Евгений Бакърджиев и най-накрая, на самия Иван Костов.

В историята има и примери за директни и големи лидерски партии, какъвто е случаят със създадения от Александър Стамболийски БЗНС. В продължение на повече от две десетилетия Стамболийски е безусловен лидер на тази партия. След убийството му тя се разцепва на няколко части, като най-голямата от тях БЗНС, водено от Димитър Гичев е и най-влиятелната формация до 1944 година. След преврата земеделците на Никола Петков и Г. М. Димитров, които се конкурират с тези на Гичев и имат по-малко електорално влияние от тях, се оказват в съюз с комунистите. От тази позиция те първо се опитват да унищожат своите конкуренти, а след като комунистите започват да преследват и тях се обединяват, но вече е късно. На мястото на николапетковистите и гичевистите идват хората на Александър Оббов, които полагат основите на казионния БЗНС, който ще остане присъдружна организация на БКП до 1989 година.

Тези тенденции показват, че в България лидерството не просто има значение, но е и решаващо за политическия процес. Негативите от това са най-вече свързани с устойчивостта на политическите субекти. Непрестанното роене и създаването на малки или нови партии отслабва политическия живот. В първия случай чрез създаване на политически брокери, каквито са малките партии. Това е така, защото малката партия има една основна цел – да оцелее. Тази цел поглъща изцяло нейното внимание и като всяка конструкция, която оцелява, малката партия и нейните активисти са готови на всякакви компромиси.

Новите партии пък винаги идват с идеята всичко да започне отначало. Разбира се, нищо не започва отначало, но това не пречи на новите партии да се опитат да разрушат всичко, което са заварили. Началото на тези процеси датира още от създаването на БЗНС и БКП като нови партии и стига до наши дни. Всяка голяма и нова партия сякаш е опит да избягаме от себе си, а остаряването и нормализирането на новите партии сякаш е доказателство за невъзможността да го направим. Затова може би по-скучният, но и по-ефективен ход е да се опитваме да променяме към добро съществуващите големи партии, отколкото да се опитваме да намерим нещо ново или малко, което да се окаже по-лошо от предишното.

 

- Реклама -

Последни новини