- Реклама -

- Реклама -

18.6 C
София
четвъртък, 28 септември 2023 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Георги Стайков: Движа се с инвалидна количката точно като Франклин Рузвелт

Петя БАХАРОВА

Той звучи толкова бодро по телефона, че в първия момент се усъмнявам дали това е Георги Стайков. Причина за колебанието ми са последните новини около актьора, според които той се бори със сериозни пристъпи на множествена склероза напоследък, на инвалидна количка е и сам не може да стигне доникъде. „Животът е да се живее“, казва ми оптимистично той и парира всякакви съмнения за евентуална депресия поради тежкото му състояние.

Наскоро Георги Стайков беше осветен от прожекторите, но не за поредна роля, а защото поиска държавата да му изплати забавената инвалидна пенсия, като заплаши институциите със съд за милиони. Бунтът му, досущ като този на Ростислав – героя му в култовата лента „Вчера“, имаше огромен ефект. След няколкомесечно забавяне пенсиите на Стайков и на много хора в неговото положение бяха изплатени. Днес звездата получава 720 лева на месец.

„Взимам тази пари, защото съм някой в тази държава, а какво прави баба Иванка Иванова от село Горно нанадолнище. Припада по опашките“, пали се актьорът.

Питам го дали можем да се видим, за да ми разкаже интересната история на живота си, изпълнена със завладяващи роли, изяви в чужбина, срещи със световноизвестни актьори. „Трудно ще се срещнем“, отвръща ми Стайков. Звездата на българското кино днес живее в Бургас, почти не излиза от дома си и за него се грижи Ибрям Хаджиали. Все пак се разбираме да му отида на гости. Е, няма да ходим на заведение, каквато е традицията в рубриката ни „Запазена маса“, но в близост до дома му се намира рибен ресторант, от който ще вземем храна и ще я хапнем в апартамента му.

„Гледам телевизия, интернет и се обаждам по телефона на приятели. Излизам навън с Ибрям. Той идва по няколко часа на ден да ми помага и раздвижва. Очаквам скоро да ми стане и личен асистент.“ С тези думи ме посреща Георги Стайков в бургаския си апартамент. Ибрям се суети около него, помага му да седне в инвалидната количка.

„Много готин човек е. Турчин е със светли очи и светла коса. Същият като водача на младотурците“, уточнява актьорът.

Подавам на Ибрям пържения сафрид, който съм купила от близкия ресторант. Той го слага в чинии. Сипва ни по чаша вино. Жоро е видимо доволен от суетнята около него, пали цигара, което обаче определя като лош навик. Толкова артистичен и обаятелен е, че много бързо забравям за заболяването му и започваме да си говорим като стари приятели.

„Движа се с количката напред назад. Един американски президент изкара цялата Втора световна война на количка, отбелязва той, визирайки Франклин Делано Рузвелт. – Това, че съм на количка, на спира живота. Не мога да разбера защо в България има някаква стигма по този въпрос.“

Питам го защо живее в Бургас, след като е роден във Велико Търново, а образованието и кариерата му са свързани със София, Ню Йорк, Лондон и Стокхолм. „Тук съм от 2014 година. Столица, която не е на вода, не е никаква столица и затова дойдох край морето, казва ми Жоро. – Стокхолм и Париж се намират на големи реки. Има ли нужда да споменавам и Ню Йорк, макар да не е столица. В София имаме само Перловската река, но не знам дали да я броим за река. Градът е избран за столица, защото е замислен да стане център на Балканските обединени нации, което, както знаем не става“, обяснява разпалено Стайков.

Той е роден през 1964 година във Велико Търново, но тъй като учи в Класическата гимназия в София от тийнейджър живее сам в столицата. „Бях отличник, завърших НГДК с пълно шест – казва не без самочувствие Стайков. – Теодора Духовникова, с която съм учил заедно, също е отличничка. И лидерката на БСП Корнелия Нинова завърши моята гимназия, но не с пълно шест. Нейният успех е 5,96.“

От отличен ученик Георги Стайков става блестящ студент. През 1989 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Енчо Халачев. Още през 1985 година дебютира в киното с епизодична роля във филма „Борис I“. Големият пробив идват през 1988 г., когато изиграва ролята на бунтаря Ростислав във „Вчера“ на режисьора Иван Андонов. Стане ли дума за тази роля, задължително всеки си припомня знаменателната реплика на неговия герой „Страхливо започваме живота си, Иване“.

Действието в продукцията се развива през 60-те години на миналия век в елитна езикова гимназия в провинцията. В ученическия живот са проектирани обществени отношения, засягат се вечните теми за справедливостта, прошката, любовта, приятелството. Главните герои са Иван и Ростислав. Ролята на Иван била предназначена първоначално за Георги Стайков, докато не се появява Христо Шопов. Режисьорът Иван Андонов бил снимал Стайков, убеден е в качествата му и без колебание е готов да му възложи главната роля в лентата. Разколебава се, защото по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен и тъжен като Христо Шопов, а не с ведрото и слънчево излъчване на Стайков, каквото е запазил и до днес. Така Жоро изиграва Ростислав, а на Христо Шопов е поверена ролята на Иван.

Сцената с удавянето от „Вчера“ и до днес ярко изплува в спомените на Георги Стайков. Героят му е повлечен от течението към решетката. По едно време потъва, отново излиза на повърхността, пак потъва… В този момент сред снимачния екип настава паника. Оказва се, че решетката не е била заварена добре и водолаз е повлечен от водата. Добрата физическа форма на младия актьор го задържа пред водната стихия. Всичко в опасната сцена завършва щастливо. „Всъщност аз спасих водолаза – връща лентата Жоро. – Тогава за първи път чух режисьора Иван Андонов, който беше много спокоен човек, да крещи. По-късно разбрах защо – моят живот и този на водолаза са били на косъм. Вечерта се напихме, на мен тогава малко ми трябваше“, допълва с усмивка актьорът и съобщава, че и до днес са приятели с Христо Шопов, чуват се по телефона.

След тази голямо роля Георги Стайков се снима в „А сега накъде“, „Нежни убийства“, „Бронзовата лисица“. Работи в Народния театър „Иван Вазов“, докато през 1991 г. не заминава за Лондон. Там се снима с Тимъти Стоу и други известни британски актьори. Участва във филм на Би Би Си „Любовта боли“.

В Лондон кариерата му тръгва стремително нагоре. После ангажиментите неочаквано секват с изключение на отделни епизодични роли. Налага се да работи като сервитьор в ресторант, като мениджър и фотограф. Тогава обаче се запознава с красивата оперна певица Мариам Хелгрен и между двамата пламва любов. През 2000 г. се жени за нея и двамата заминават за родната й Швеция. Смяната на градове и държави за него не е проблем, а той се чувства като човек на света. Преди Лондон живее около 9 месеца в Ню Йорк. В мегаполиса работи в ресторант и на още куп други места, за да се издържа. Ходи на много прослушвания, но не успява да пробие отвъд окена.

След сватбата решава да се установи Стокхолм и там настъпва големия му актьорски пробив, а шведски режисьори се надпреварват да го канят в продукциите си. „Много от актьорите пушеха трева, което е забранено в Швеция, но в Дания не е, разказва с усмивка актьорът. – Изобщо в Скандинавия никой не се впечатлява от така наречените знаменитости. Хората не ги преследват да се снимат с тях. Радвам се, че мен ме приеха добре.“

По време на снимки, които текат на остров между Швеция и Русия, решават да отидат до къщата на Ингмар Бергман. Шофьорът на продукцията пита кой е той. Стайков възмутено му обяснява, че е световно известен режисьор, с няколко Оскара. Шофьорът кима разбиращо с глава и закарва актьорите до къщата. Вълнението на Теорги Стайков е огромно. Разглежда постройката от всички страни, дори успява да надникне зад оградата, но за съжаление, не успява да се срещне с великия режисьор. Няколко месеца по късно Бергман умира.

„Говоря шведски по-добре от самите шведи – отбелязва с гордост той. – Само за няколко месеца проговорих езика им. За това голяма заслуга имаше бащата на вече бившата ми жена Мариам, която наистина е много успешна оперна певица.“ Питам го как е успял да научи толкова бързо шведски. Отговаря ми, че му било лесно, защото е германски тип език. Перфектният му английски също му помага.

„Шведският има само шест времена, за разлика от българския, който има девет“, демонстрира познанията си по граматика отличникът от Класическата гимназия.

В Швеция го ангажират за различни филми, но най-често влиза в образите на руснаци и сърби. В повечето случаи е отрицателният герой. В първия филм, в който участва – „Бек“, научава репликите си по слух. Филм, в който играе една от главните роли, печели награда на фестивала „ънданс“ през 2009 г. „Колите на баба“, в който е в главната роля, става един от десетте най-добри филма на Европа. Може би най-запомнящата се роля на Стайков от този период все пак е на зловещия руски бандит Александър Залаченко в трилогията „Милениум“ по бестселъра на Стиг Ларшон.

Жоро Стайков се справя завидно с шведския, но на свой ред бивша му жена успява да научи около 400 български думи, без той да разбере. „Тя искаше да знае какво си говоря на български по телефона – с усмивка уточнява актьорът, намеквайки, че може би е бил обект на ревност. В онези години той е с впечатляваща визия, а в България все още го възприемат като секссимвол, за какъвто го обявяват след участието във „Вчера“ – До известна степен ме подслушваше. Аз й обяснявах, че на Балканите, който говори най-високо, той взима думата“, разказва той, твърдейки, че се е опитвал да обясни на шведката особености на народопсихологията и публичното поведение на българите.

Стайков поддържа и до днес връзка с Мариам Хелгрен, най-малкото, защото двамата имат син Алберт-Николай Стайков. „Малкият вече е на 16 години и се развива добре.

Играе в младежкия национален отбор на Швеция по футбол“, хвали го баща му и отбелязва, че Алберт-Николай знае малко български.

Георги Стайков разпалено разказва и за срещата си със звездата от „Жокера“ Хоакин Финикс. Засичат се и в Швеция, и в Дания. „Той не смееше да пуши трева в Швеция, защото ако го хванат, отива в панделата – обяснява Жоро. – Не съм си говорил с него, защото той е много дръпнат като човек. Обича да си седи в ъгъла, да си пуши и да си гледа в една точка.“

Равносметката на българския актьор от престоя в чужбина е впечатляваща – снимал се е в повече от 40 филма и сериали. „Бил съм звезда и в Европа, и в целия свят, казва с не без основание Стайков.

Голямото му завръщане в българското кино е с филма „Мисия Лондон“. „На практика ролята на Чаво Толоманов е писана специално за мен от Алек Попов. Аз обаче никога не съм крал патки и не съм продавал незаконен алкохол“, смее се актьорът. След това участва и в „Тилт“, „Седем часа разлика“, „Нокаут, или всичко, което тя написа“, „Вездесъщият“ и „Столичани в повече“. Любимият му филм обаче си остава „Без драскотина“ на Зако Хеския, излязъл на екраните праз 1989 г.

През май 2019 г. Георги Стайков официално е диагностициран с множествена склероза. Всичко започва от едно представление в Бургаския театър. Той е част от трупата и играе руснак в пиесата „Лоши момчета“ на Рей Куни. След края на представлението, когато актьорите трябва да се поклонят пред публиката, Стайков усеща, че не може да помръдне. Няма сили да се изправи. Първоначалните съмнения са за инсулт. Закарват го в болница, където лежи седмица, но така и не могат да установят какъв е здравословният проблем. Актьорът идва на прегледи в София, където му поставят диагнозата – множествена склероза.

„След такава диагноза има абсолютна смяна на приоритетите. Може да имаш пристъпи, може и да нямаш. Не се знае“, казва актьорът, който проявява удивителен дух. Ядосваш се, че съдбата е била толкова жестока към него, но не изпитваш съжаление. Напротив – възхищаваш се на силата, която човек е способен да прояви в най-трудните моменти. Ако, разбира се, реши да не се предава.

Докато похапваме сафрида, забелязвам колко много книги има в дома му. Той сочи към лавиците и отбелязва, че „12-те стола“ на Илф и Петров му е любимата. Препрочел я е десетки пъти, а Остап Бендер му е абсолютен фаворит.

Телевизорът работи, вървят някакви новини и разговорът ни прескача на темата за световните катаклизми. Стайков се вълнува изключително от ставащото по света и у нас, от предстоящите избори. „Политиката ме вълнува като всеки нормален човек“, отбелязва той, демонстрирайки завидни познания за всички процеси, които протичат в страната.

В каквото й състояние на здравето и духа да се намира, Жоро Стайков е като шило в торба. През последните дни той отново възбуди духовете като нападна колежката си Диана Димитрова покрай сагата й с Юлиан Вергов. Питам го защо така грубо и дори нецензурно се изказа по неин адрес. „Нека да ме съди, айде да ме съди – пали се той. – Нея лично не я познавам. Юлиан Вергов го знам от снимките ни в „Мисия Лондон“. Да си правиш пиар на гърба на свой колега някак си не върви. Тази госпожа има ли роли?“, пита ме актьорът. Отговарям му, че в театъра играе ролята на Ирина в „Тютюн“ на Димитър Димов. Той не се предава и отсича, че участието й в сериала „Откраднат живот“ ще бъде забравено. „След 4–5 години изобщо няма да си спомнят за нея. Ако питаш някоя баба, няма да може да ти отговори къде е участвала тази актриса“, ядосва се Жоро не на шега. Както винаги е категоричен в оценките си, изказва без страх мнението си и е готов да го защитава с цената на всичко.

Сафридът е изяден, виното изпито и е време да си тръгвам от дома на Георги Стайков. Интересувам се дали след толкова много роли не се чувства огорчен и захвърлен сам в инвалидната количка. „Не – отговаря, без да се замисли, той. – Много хора ми се обаждат. С новите технологии няма нужда да ходя никъде, за да се срещам с някого. Затова не се чувствам самотен“, оптимистично казва актьорът, който може би неслучайно бе определян навремето като слънчевото момче на българското кино.

- Реклама -

Последни новини