Димитър ПЕТРОВ,
специално за „Филтър“
Отстраняването на главния прокурор Иван Гешев се превърна в ключово събитие през изминалата седмица. То се посрещна с видимо облекчение от политическите формации, а произведе и неописуем възторг в една немалка част от българското общество, жадуваща този момент от няколко години насам. Малко хора явно си дадоха сметка, че освобождаването на Иван Гешев се случи след безпрецедентна намеса на политическите сили в съдебната система. Застрашени от размразените дела и серията от поискани имунитети, първите две политически партии постигнаха учудващо взаимодействие, прераснало дори в редовно правителство. Може би основателни са коментарите на някои политолози и анализатори, че с агресивните си действия Иван Гешев се превърна в кръстник на новата управленска коалиция. И както подобава в такива случаи, кръщелникът побърза да отдаде необходимото уважение на своя кръстник. Още преди да се сформира кабинетът на акад. Николай Денков, народните представители измениха за броени дни Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт, като въведоха прословутия механизъм за разследване на главния прокурор и определиха обикновено мнозинство или едва 13 гласа за предсрочно освобождаване на обвинител № 1. За да са напълно ясни в своите намерения, те изрично предвидиха в преходните и заключителни разпоредби на Закона за съдебната власт, че измененията ще имат сила и за вече задействани процедури за отстраняване на главния прокурор. Така народните представители начертаха най-краткия път, по който членовете на Висшия съдебен съвет могат да стигнат до заветната цел. И последните побързаха да изпълнят своята мисия, надпреварвайки се кой най-напред ще се еманципира от своя доскорошен покровител. Макар преди приблизително година същите членове на ВСС да бяха категорично отхвърлили искането на тогавашния правосъден министър Надежда Йорданова за освобождаване на главния прокурор, миналата седмица те напълно измениха своята позиция. А аргументацията им е повече от интересна – главният прокурор Иван Гешев ги разочаровал с последните си действия и изказвания. Те дори дълбоко съжалявали, че са гласували за неговото избиране в края на 2019 г. При този развой на събитията изобщо не са изненада съмненията, проникнали в обществото, че зад решението на кадровиците прозира дългата ръка на настоящата управляваща коалиция. Изборът на Борислав Сарафов за временно изпълняващ длъжността главен прокурор също изглежда подозрителен заради изнесените в различни медии сведения за близки връзки с известни политици и неизяснени имотни сделки.
Но да оставим това настрана, защото политическите сили планират да продължат с любимата съдебна реформа, насочвайки усилията си към премахване на длъжността главен прокурор. Решение, което може би е продиктувано от невъзможността да постигнат консенсус относно личността на новия обвинител № 1 в страната. Предвид опасността от разпад на управляващото мнозинство в навечерието на местните избори, всеки един от играчите би искал да има зад гърба си главния прокурор, за да го прикрива при основателни и неоснователни обвинения. След като първите две политически формации не могат да се разберат за приемлив кандидат, най-логичното и по стара българска рецепта е просто да премахнат спорната длъжност. И ръководителите на окръжни прокуратури да притежават цялата оперативна власт на местно равнище, което ще означава, че ще могат да „колят и бесят”, без да има кой да им упражни надзор. Това е добре дошло за онези политически партии, които имат силно влияние в общини и дори цели области из страната. Но не и за българския народ, който за пореден път, вместо жадуваната справедливост, ще получи още от същото – ширеща се престъпност от високите етажи на властта чак до най-нисшите слоеве от обществото. Да не коментираме пък идеята на една друга политическа сила за пряко избиране на главния прокурор от населението. Просто защото никой вече няма доверие в състава на Висшия съдебен съвет. Нека обаче да си представим друга хипотеза – вероятно известна част от обществото няма голямо доверие и в Светия синод (всеизвестен факт е, че българският народ храни огромно уважение към Църквата, но не чак толкова към нейните свещенослужители), поради което смятам, че най-правилно ще е и патриархът да се избира пряко от миряните. Изобщо най-целесъобразно ще е всяка важна фигура от държавния и обществен живот да бъде избирана от населението, за да сме сигурни, че тя няма да бъде назначена от компрометиран колегиален орган. Но нали изборите са онзи терен, който българското законодателство отрежда за политическите сили в страната? Как например ще ограничим тяхното влияние в едни бъдещи избори за главен прокурор? А може би и не трябва – така ще е кристално ясно за българското общество коя политическа партия или партии стоят зад обвинител № 1 и няма да гадае, както сега с новия временно изпълняващ длъжността Борислав Сарафов.
А няма ли да е най-добре, ако просто партиите и обществото положат достатъчно усилия, за да направят съдебната власт наистина независима. Първа и най-важна стъпка в тази посока е премахването на политическата квота в състава на Висшия съдебен съвет. Едно предложение, при което всеки един политик би настръхнал, опасявайки се от потенциално разследване от прокуратурата, която, за негов ужас, ще е независима и няма да може да й се наложи политическо влияние. Но не – просто трябва да премахнем главния прокурор, защото се оказа твърде опасен за съществуването на демократичния строй у нас. Какво обаче ще последва от тази промяна? Никоя политическа партия все още не е дала отговор на този твърде важен въпрос. Сещам се за римския сенатор Катон Стари, който завършва всяка своя реч пред сената с думите: „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде унищожен”. Днес нашите народни представители от сутрин до вечер пропагандират, че длъжността главен прокурор трябва да бъде премахната. В крайна сметка Картаген бе превзет и сринат със земята от римляните. Нека видим политическите сили как ще се справят със задачата да унищожат родния ни главен прокурор.
