spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
вторник, 4 октомври 2022 г.
11.8 C
София

Грабете, братя, буци, бийте гражданята!

Избрано

Автор: Тома БИКОВ

„Грабете братя буци, бийте гражданята!“ Тази фраза на министър-председателя Александър Стамболийски, изречена по време на предизборна кампания в началото на 20-те години на миналия век, се превръща в неофициален девиз на Оранжевата гвардия. Последното е неформална паравоенна организация. Тя играе ролята на ударна сила за саморазправа с политическите опоненти на БЗНС. Оранжевата гвардия е тази, която унижава съкратените от армията царски офицери по улиците на София, бие и скубе брадите на буржоазните политици от Демократическия сговор на гарата в Долни Дъбник пред очите на вътрешния министър Райко Даскалов и през 1922 година вкарва в затвора без съд и присъда редица опозиционни политици, начело с Александър Малинов – премиера, който обявява независимостта на България 14 години по-рано. Впрочем последният по ирония на съдбата е адвокат на Александър Стамболийски, когато самият той е осъден на затвор заради това, че се е обявил против участието на България в Първата световна война. Никой не искал да го защитава и само Малинов се съгласил.

През същата 1922 година е проведен референдум, в който земеделското управление пита българите дали трябва да бъдат осъдени всички министри от правителствата на Иван Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов. Резултатът от референдума е 74,33% от гласовете „за“. По време на кампанията политическите опоненти са подложени на публичен линч, а след нея повечето от тях са арестувани и пратени в затвора на база резултатите от референдума, без дори да бъдат съдени. Няколко месеца по-късно Стамболийски и неговата Оранжева гвардия печелят парламентарните избори с пълно мнозинство, но вече са успели да обединят срещу себе си почти всички фактори в тогавашната политика – от армията, през представителите на буржоазните партии до почитатели на тоталитарния фашизъм, който настъпва в Италия.

Така се стига до 9 юни 1923 година, когато предвожданият от Кимон Георгиев Военен съюз извършва преврат и сваля земеделското правителство. Тази дата е многозначителна за българската история. Тя е символ на първия пик на политическо насилие, който оставя своите дълбоки травми в дълбочината на българската национална памет. Няколко дни по-късно Стамболийски е убит и обезглавен. Главата му е разнасяна от активисти на ВМРО в селата около Пазарджик. В същото време армейските части започват саморазправа с Оранжевата гвардия. Насилието продължава през цялото лято на 1923 година. През септември комунистическата партия излиза на въстание срещу военното управление. То също е безмилостно потушено от армията. Отмъщението е атентатът в църквата „Света Неделя“. На Велики четвъртък през 1925 година църквата е взривена. Живота си губят десетки офицери и граждани. Следва „белият терор“. В неговата стихия освен извършителите на атентата, са убити и стотици хора, които просто изповядват леви убеждения. В трагичен образ на тази саморазправа се превръща Гео Милев – поет, философ, публицист, преводач и изобщо един от най-значимите български интелектуалци, който е убит заради… стихотворение.

До 1944 година има кратки моменти на временни примирия, които са следвани от нови ескалации на политическо насилие. На 19 май 1934 година отново Кимон Георгиев и неговите военни извършват държавен преврат, който е последван от тих контрапреврат и установяване на авторитарен режим. Забранени са всички партии и граждански организации. Макар и мек, авторитарният режим на цар Борис III продължава необявената гражданска война. Така идва 9 септември 1944 година – датата, която бележи най-голямата ескалация на политическо насилие. Следва Народен съд за депутатите и министрите от последните 4 години, десетки хиляди политически опоненти са изпратени в концентрационни лагери, а саморазправите и убийствата без съд и присъда се пренасят на най-ниските нива и се превръщат в нормалност. Така, с обещания за справедливост и по-добър живот настъпва тоталитарният режим. Неговата автентична тъкан е изградена от предшестващото и последващото политическо насилие. Омразата е неговият ентусиазъм, а страхът е неговият разум.

Припомних си тази история, която очертава контурите на българския ХХ век на 9 юни. Точно 99 години след първата голяма ескалация на политическото насилие в България, от „Продължаваме промяната“ внесоха Закон за противодействие на корупцията и обявиха, че ще издигнат за председател на антикорупционната комисия вътрешния министър Бойко Рашков. Надеждата им е, че така ще успеят да вкарат в затвора политическите си опоненти. В представите им всички те, до един са корумпирани. Според премиера им Кирил Петков, това би трябвало да се случи до 7-8 месеца. Законът е написан набързо и с такъв ентусиазъм, че мандатоносителите забравили да уведомят за него дори коалиционните си партньори. Забравили да споделят дори с „Демократична България“, които имат правосъден министър, а реформата в съдебната система е техен основен приоритет от години.

„Грабете, братя, буци, бийте гражданята!“ Този призив може и да е позабравен, но не е мъртъв. Той е духът на почти всички български избори и на почти всички български съдебни реформи. Младежкият ентусиазъм на омразата търси бърз резултат и все някога отново може да го намери.

В началото на 1945 година земеделският лидер Никола Петков е главно действащо лице по време на Народния съд. Той е сред онези ентусиасти, които изпращат на смърт почти всички министри от последните три правителства. Две години по-късно е арестуван в сградата на парламента и след режисиран съдебен процес е осъден на смърт чрез обесване. А процесът е режисиран от комуниста Трайчо Костов, който през 1949 година, също след режисиран съдебен процес, ще бъде осъден на смърт чрез обесване. Това са бързите резултати, които постига ентусиазмът на омразата.

Ще завърша с още една история. През 1931 година Александър Малинов оглавява коалиционно правителство, в което влизат представители на Демократическия сговор и БЗНС. Питат го, как е възможно да се коалира с онези, които само преди по-малко от 10 години са го хвърлили в затвора, малтретирали са го и за да се гаврят се него публично са му скубали брадата на гарата в Долни Дъбник. Възрастният Малинов отговаря: „Аз не мисля с брадата си, а мисля с главата си“. Предполагам, че не са го разбрали. Ако беше така, едва ли щеше да има още два преврата и 45 години тоталитарен режим.

За илюстрация – може да се сложи карикатура с Александър Стамболийски

Последни новини