Макар че беше приет сравнително спокойно, Законът срещу домашното насилие породи дебати най-вече в парламента и отново около въпроса за т.нар. джендър идеология. В България не само този дебат се води от необясними за западните политически традиции позиции.
Споменавам западните политически традиции, защото дебатът за джендър идеологията, за еманципацията на жената, за размера на обществената намеса в семейните отношения, за половото многообразие и за всичко, което засяга този тип идеи, е преди всичко западен. В България той е възприет от втора ръка и представлява много повече подражание на представата за една или друга западна позиция, отколкото истинско вътрешно преживяване. Затова и този дебат тук прилича много повече на формалност, отколкото на сблъсък. Той е повърхностен и трудно би могъл да си представи дълбочината на последствията, които подобни теми пораждат в своя западен контекст от близо 200 години насам.
В България социалистическата партия събира подписка срещу джендър идеологията, а формации като „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, които се самонаричат десни, изразяват публичо подкрепата си за гей парада. Само по себе си това или е сбъркване на собствената политическа идентичност, или е пълно неразбиране на понятията социализъм, десница и ако щете, антикомунизъм. А вероятно е симптом най-вече за пълната ненужност на този дебат в български условия. Както и доказателство, че българските партии, които следват определени западни идеологически доктрини, каквито са национализмът, социализмът и либерализмът, просто са си закачили етикет, за да оправдаят своето съществуване пред света.
Иначе в българската действителност партиите имат много повече съсловен, отколкото идеологически характер. Например БСП е партията на онези, които са се чувствали по-добре при социалистическия режим. Последният през половината от времето на своето съществуване изобщо не е социалистически, а много повече националистически. Националистическите партии пък са архаична възстановка на миналото, която идолизира преди всичко националните травми. Българският национализъм е странен в западния контекст. За разлика от него, западният национализъм не акцентира върху националните травми, а върху националните успехи, като ги митологизира със своята монументалност и ги поставя под увеличително стъкло.
Но да се върнем към джендър идеологията, която нито се е родила днес, нито пък борбата срещу нея е българско изобретение. Повечето български социалисти може и да не знаят, но социализмът освен икономическо измерение има и културно. То е свързано точно с джендър идеологията (равенството между половете), с разрушаването на националната държава и подменянето ѝ с интернационално господство на пролетариите и с отменянето на религиозните принципи на християнството. В Манифеста на комунистическата партия от 1848 година Маркс и Енгелс казват: „Или ни упреквате, че искаме да премахнем експлоатацията на децата от техните родители? Признаваме това престъпление. После казвате, че принизяваме най-задушевните отношения, като на мястото на семейното възпитание поставяме общественото. А нима и вашето възпитание не се определя от обществото”. По-нататък Маркс и Енгелс обявяват, че работниците нямат отечество и че една от задачите пред пролетариите е да се обособят като нация, независимо коя национална държава населяват. Това е интернационализъм и призив за намеса на държавата в семейните отношения, и изобщо отмяната на семейството като структура. Те са далеч по-радикални и директни, отколкото либералните призиви за защита на права. За тях християнството е отмрял предразсъдък, а религиите като цяло са опиум за народите. Този дебат в обществата на Запада се води не само с манифести, но и с кръв повече от век. Отгласът от тези процеси навестява периодично и България, но не като дебат и истинска борба на идеи с различен дух, а като объркване.
Днешните български либерали, които се обявяват и за антикомунисти, би трябвало да знаят, че най-мощната вълна на еманципация на жените и защита на техните права е плод на инициатива на… комунистическия лидер Георги Димитров. Българските жени нямат право на глас до 1937 година, когато само майките получават правото да гласуват, но не и да бъдат избирани на политически позиции. Можем да си представим какъв шок е било за българското общество появата на жени в парламента – през 1945 година жените депутати са 16, а година по-късно в VI Великото народно събрание вече са 38. Техният брой нараства прогресивно през годините, за да достигне до момента, в който на никого не прави впечатление, че една жена се занимава с политика. През 1945 година, въпреки че разполага с огромна власт, дори и на Георги Димитров се налага да обяснява на патриархалното и все още неурбанизирано българско общество, че жените трябва да имат равни политически и граждански права с мъжете. Така под държавен натиск българските жени се еманципират бързо, а само петнайсетина години след идването на комунистическия режим раждаемостта започва да спада. Последното е симптом за модернизация и еманципация на жените.
Днес Корнелия Нинова, която освен наследник на Георги Димитров, е и продукт на същата тази джендър тенденция, която пропагандира смяната на социалната роля на пола е сред най-големите противници на джендър идеологията. Самата Нинова е сменила социалната роля на пола си и вместо да се занимава с домакинска работа, държи речи в парламента и води цяла партия зад гърба си. Последното е резултат не от нещо друго, а от марксистките тенденции, които в българското общество са възприети след 1944 година. В позициите си срещу джендър идеологията Нинова се позовава на християнските ценности, които са априори отречени от Маркс и Енгелс, както в комунистическия манифест, така и в цялостното им творчество. Това може и да изглежда парадоксално, но и показва нещо важно – от социализма са се отрекли самите български социалисти и то само 80 години след като тази идеология е била позиционирана като държавна за България. А християнството, макар и подложено на гонения от различни революции и революционери, е все още живо. Най-малкото защото няма как да бъде намерен християнин, който да аргументира тезите си с ценностите на Маркс и Енгелс. Може би тук е добре да припомним и думите на Николас Гомес Давила, който казва, че не вярва в идеи, които са на по-малко от 1000 години. В този контекст българският дебат показва много ясно колко преходни са голяма част от идеите. В това число и джендър идеологията.
