spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
неделя, 2 октомври 2022 г.
18.6 C
София
Категории:

Дико Илиев пише първото хоро за духов оркестър

Избрано

Тези дни в Борисовата градина откриха паметник на Дико Илиев – композитор и диригент, автор на Дунавското хоро, с което традиционно посрещаме Нова година. То звучи и когато Георги Иванов полита в космоса. За него музикантът казва: „Много му прилича на това хоро да го закичат с алено мушкато. Обичам си това хоро, както обичам Оряхово!“.

Илиев е оставил 56 хора, 16 марша, 1 рапсодия, народни китки, а също така валсове, танга, румби, както и градски шлагери. Заради своята сърцатост и талант самоукият талант от село Карлуково, Луковитско, е обичан от народа. Признание от държавата власт и музикалните среди обаче получава в края на живота си, когато Тодор Живков, който всяка Нова година повежда Дунавското хоро, научава, че то си има композитор. Това се случва при посрещането на 1977 г. в резиденция „Бояна“. Тогава Тодор Божинов от Вършец разказва на Първия за бай Дико. Живков веднага взима мерки композиторът да получи подобаващо признание. Така на 80-годишнината си през 1978 г. с указ той получава званието заслужил деятел на културата, а след това народен. Най-сетне става и член на Съюза на българските музикални дейци, където дотогава не го приемат заради липсата на академично образование.

Тодор Живков обичал Дунавското и щом го чуел, винаги се хващал на хорото

По това време Дико Илиев живее при дъщеря си Александрия в Михайловград (днешна Монтана), тъй като губи зрението си и трудно се справя сам. Въпреки това продължава да дирижира и да създава нови оркестри в селските читалища. Живков лично отива да се срещне с него и му подарява часовник с надпис „На Дико Илиев от Тодор Живков“. Признанието превръща юбилейното тържество в национално събитие. Маестрото лично дирижира оркестъра на сцената.

Около 15 години по-рано радио „София“ открива програмата си с неговия марш „Сливенци при Драва“, но никой не споменава автора му, нито пък той получава хонорари. „Той стоеше над тия неща: „Абе, остави ги! – вика. – Нали народът слуша тази музика и хората ми ги играят! Докато умра, ще ги играя и аз, па ша напиша още!“ – той имаше характерен диалект, на който приказваше. Въпреки че е учил само до четвърто отделение, можеше да се изразява много литературно и много красиво пишеше“, разказва преди време Хризантема Рашева, дългогодишен секретар на читалище „Надежда 1871“ в Оряхово, където Илиев живее 42 години.

Дико е на 13, когато родителите му го изпращат да учи музика в Орханийския военен духов оркестър. Година по-късно тръгва по пътищата на Балканската война, а след това и на Първата световна и на фронта се научава на ноти. Там 19-годишен пише Искърско хоро – първото у нас за духов оркестър.

Дико Илиев (в средата) с музиканти от 36-и пехотен козлодуйски полк в Югославия по време на Втората световна война, 1940 г.

Фронтовите му другари споделят: „Едва смогваше да записва музиката, която звучи в главата и душата му“.

През 1919 г. постъпва на работа във Военното училище в София. Оркестърът му, заедно с Гвардейската музика, влиза в състава на сборния симфоничен оркестър на „Оперната дружба“, където бай Дико е първи тромбонист.

Когато става глава на семейство, се заселва в Оряховско. И като истински апостол популяризира духовата музика сред местното население. През 1931 г. започва да свири баритоновите партии в новосъздадения военен духов оркестър в Оряхово. Две години свири в Софийския военен оркестър от 1936 г., след което се връща в Оряхово, където е назначен за щаб тръбач на 36-и козлодуйски полк. Свири и в Гарнизонния оркестър.

Говори се, че Дико кръщава прочутото „Дайчово хоро“ на циганин дървар, на име Дайчо. Веднъж музикантът свирел на поредната сватба, където се виели хора. Покрай тях минал Дайчо и кръвта му кипнала от музиката. Хвърлил дървата, ударил капа в земята, хванал се на хорото и успял да впечатли бай Дико.

Правото хоро „Александрийка“ посвещава на дъщеря си Александрия, отишла си от този свят едва на 14 години. „И мъката ражда музика, но боли, много боли, когато я твориш“, споделя композиторът. В живота му не липсват трагедии. Той и жена му Наста губят две момиченца преди Александрия, която се разболява тежко, докато учи във Видин. След погребението й бай Дико казва на жена си: „Ще живее нашата Александрия в хорото, във весело хоро ще живее!“. По-късно им се ражда син – Илия, и втора Александрия – пак така кръщават момичето. „Тя беше много весел човек, широк човек. Всички много я обичахме. А бай Дико с право й беше посветил хорото „Веселото Санче“. На всички наши празници тя водеше хорото. Преди да го поведе, никой не искаше да се хване – толкова много хората уважаваха и нея“, спомня си Хризантема.

Дико Илиев участва в първата фаза на Отечествената война и после основава Оряховското околийско професионално дружество на музикантите, създава 19 професионални музикални групи в околията. През 1947 г. е удостоен с офицерско звание и назначен за диригент на военния оркестър в Оряхово.

„Беше самороден, жив – народен талант. Помня един случай – Духовият оркестър имаше някакъв празник, и бай Дико вика: „Я ми дайте две чаши – ще пия и от двете!“. А той не пиеше. Дадоха му чашите, взе той една вилица и почна да трака по чашите така, че изсвири „Дунавското хоро“. Всички се изумиха. И музикантите даже. Пробваха и други да го направят, но безуспешно. А той ги гледаше отстрани, като че гледа малки деца, и се усмихваше. Взе да им обяснява тънкостите на това „свирене“ – да им показва как трябва да се чука по стъклото, че да може да издава звук по ноти. Ей-такъв беше. И затова го обичаха хората“, разказва Рашева.

Обичат го и до днес, когато ледник на Антарктида носи името му, музиканти от цял свят си дават среща на Празниците на духовите оркестри „Дико Илиев“, а българите се хващат за ръце под ритъма на музиката му.

Последни новини