spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
вторник, 4 октомври 2022 г.
9.6 C
София

Дора Кънчева, която рисуваше възторга от живота

Избрано

Автор: Пламен В. ПЕТРОВ

Има художници, които публиката разпознава през крещящото им присъствие в множество изложби и медиите. Множество артисти обаче остават затворени тихо в уюта на ателието си, отдали целите себе си на изумителният свят на изкуството. Именно сред тях откриваме и Дора Кънчева, която преди почти десет години реши да си тръгне от нашия свят, но в резултата на извървения път и отдаденост да ни завещае увековечения в картините й възторг от живота. Именно той е фокус на новата експозиция в залата за временни изложби на къщата музей „Дечко Узунов“ в София. „Дора Кънчева. Моите пътища“ е от програмата „Поколения“, която представят ученици на патрона й.

Дора Кънчева е родена в на 5 юни 1926 година в Стара Загора като наследничка на художника Ганьо Койчев. През 1945-та постъпва в ателието по живопис на професор Дечко Узунов в Художествената академия в София. И според изкуствоведа Марин Добрев, който е и сред най-вещите познавачи на творчеството на художничката, именно на учителя си тя „дължи смелостта на освободения полет на въображението и увереността в емоционалната сила на цвета“. Шест години след като е пристъпила през прага на академията, Дора Кънчева се дипломира и трайно се установява в столицата, където прави и своите първи участия в Общите художествени изложби. Заради чувствената си живописна природа младата художничка търпи и немалко критики през 50-те години, но както изтъква професор Добрев, тя ги загърбва, предпочитайки своите празници на цвета и светлината там, сред природата. И още нещо – духът й е опората на хората около нея. От особено значение е приятелството с колежките й Люба Паликарова, Цветана Костуркова, Олга Вълнарова и особено това със Славка Денева, Лика Янко и Иванка Сокерова. В тях намира спътничките в своята вселена.

„Света София“, 1981 г. (РИМ – София) „

През 1966 художничката открива и първата си самостоятелна изложба в София, а на следващата година идва и срещата й с публиката в родния град. Там тя е оценена високо, а това й дава стимул да продължи. Картините се множат и следват „бързия ритъм на все нови идеи, превъзбудена цветност и живописни предизвикателства. Развива идеята си за компресиране на пространството, което има пряко отношение към желаната от нея непринуденост на въздействие. Там някъде започват да се сливат реалното с виталното, цветът с музиката. Разширява възгледа си за логиката на неподредените чувства и удовлетворението от намирането на техния видим образ. В тях има нещо толкова просто и така трудно постижимо – възторг от живота, подкупваща естественост, радост и малко магия… като на игра. В тях има тъй нужната ни друга гледна точка за нещата, които мислим, че познаваме добре. В тях цветовата ритмика е като тананикането на щастливия човек. Живописта й търси не толкова даденостите на пейзажа, а стаеното в него вътрешно обаяние“.

„Пейзаж“, 1970 г. (ХГ – Стара Загора)

Открих за себе си името на Дора Кънчева едва през 2006 година, когато Съюзът на българските художници организира нейна голяма ретроспективна изложба. Днес, макар и посмъртно, тя се завръща с все същата енергия, доказвайки непреходната сила на таланта си, който е в състояние да вълнува и собственото ни удавено в образи съвремие. Кураторите на изложбата в къщата музей „Дечко Узунов“ в София Аделина Филева и Рамона Димова отбелязаха на откриването, че в нея са показани избрани пейзажи, представящи творчеството на авторката и неуморното й движение в търсене на сюжети. Водещото в платната е изобразеното място. Пристанища, пазари от Созопол и Варна, някое друго кътче на София, Мелник, Казанлък, Гоце Делчев или село Шишковци ни показват само някои от местата, които художничката е посетила. А смесицата от цветове и форми върху художествената повърхност ни предават и емоциите на Дора Кънчева, които „продължават да трептят“ и през времето. Вглеждайки се в платната, виждаме не само трепета на цветове и форми, но и белезите от вълненията, връхлетели художничката при съприкосновението ѝ с действителността. Жизнерадостно и вълнуващо съприкосновение, от което днес така остро се нуждаем.

„Варна – пазарът“, 1966 г. (ХГ – Казанлък)

Изложбата „Моите пътища“, която може да бъде разгледана до октомври, е откровен, непретенциозен, но пък изпълнен с цвят разказ. Разказ за красивото в делника, за образи, който макар и около нас, все по-рядко забелязваме – улисани от преследването на пулса на глобалната реалност, уморени от зрелищния и прелъстяващ с фалша си свят на виртуалните социални платформи. Тя е съвместен проект на Художествена галерия „Дечко Узунов“ – филиал на Софийската градска художествена галерия, и Художествената галерия в Стара Загора. В експозицията могат да бъдат видени творби както от колекциите на двете институции, така и от фондовете на Художествена галерия – Казанлък и Регионален исторически музей – София. И не забравяйте, посещавайки изложбата, да надзърнете в ателието на големия Дечко Узунов. Ателие, което преди броени месеци екипът на Софийската градска художествена галерия отвори за гостите на филиала. Ателие, съхраняващо не само голяма част от творчеството на автора, но и духа на епохата.

Последни новини