Това е автентичен разказ на една жителка за живота в Мариупол, останала в обсадения град. Живее в мазето с останалите живи или неуспели да напуснат. Понякога трябва да излезе навън, за да разходи кучето си. „Отсреща гори входът на сто и петата къща. Пламъците са погълнали пет етажа и бавно дъвчат шестия. В стаята огънят гори нежно, като в камина. Сигурна съм, че скоро ще умра. Въпрос на дни. В този град всички постоянно чакат смъртта. Иска ми се само да не е много страшно.
Надежда СУХОРУКОВА
Излизам навън между бомбардировките. Трябва да разхождам кучето си. То постоянно хленчи, трепери и се крие зад краката ми.
Искам да спя през цялото време. Дворът ми, заобиколен от високи сгради, е тих и мъртъв. Вече не се страхувам да се огледам.
Отсреща гори входът на сто и петата къща. Пламъците са погълнали пет етажа и бавно дъвчат шестия. В стаята огънят гори нежно, като в камина.
Сигурна съм, че скоро ще умра. Въпрос на дни.
В този град всички постоянно чакат смъртта. Иска ми се само да не е много страшно.
Преди три дни при нас дойде приятел на по-големия ми племенник и каза, че има директен удар в пожарната. Спасителите са загинали. Една жена е с откъсната ръка, крак и глава.
Мечтая, че частите на тялото ми ще останат на място, дори след експлозия на въздушна бомба.
Не знам защо, но ми се струва важно.
Въпреки че, от друга страна, мъртвите все още няма да бъдат погребани по време на военни действия. Ето как ни отговориха полицаите, когато ги попитахме какво да правим с мъртвата баба на наш приятел. Посъветваха я да я сложат на балкона. Чудя се на колко балкона има мъртви тела?
Нашата къща на авеню Мира е единствената без директни попадения. Домът ни беше ударен два пъти тангенциално от снаряди, прозорците излетяха в някои апартаменти, но домът ни почти не беше ранен и в сравнение с други къщи изглежда късметлия.
Целият двор е покрит с няколко слоя пепел, стъкло, пластмаса и метални фрагменти. Опитвам се да не гледам железния глупак, който долетя до детската площадка. Мисля, че е ракета или може би мина. Не ме интересува, просто е досадно.
На прозореца на третия етаж виждам нечие лице и потрепвам. Оказва се, че ме е страх от живите хора.
Кучето ми започва да вие и разбирам, че сега пак ще стрелят. Стоя през деня на улицата, а наоколо гробищна тишина. Няма коли, няма гласове, няма деца, няма баби на пейки. Дори вятърът умря. Тук все още има няколко човека. Лежат отстрани на къщата и на паркинга, покрити с връхни дрехи. Не искам да ги гледам. Страхувам се, че ще видя някой, когото познавам.
Целият живот в моя град сега тлее в мазета. Прилича на свещ. За да го угасите, не е нужно много. Всяка вибрация или полъх ище доведе тъмнината.
Опитвам се да плача, но не мога. Съжалявам себе си, семейството си, съпруга си, съседите, приятелите. Връщам се в мазето и слушам гнусното желязно дрънкане. Минаха две седмици и вече не вярвам, че някога е имало друг живот.
В Мариупол хората продължават да седят в мазето. Всеки ден им става все по-трудно да оцелеят. Нямат вода, храна, светлина, дори не могат да излязат навън заради постоянния обстрел.
Жителите на Мариупол трябва да живеят. Помогнете им. Разкажете за това. Нека всички знаят, че продължават да убиват цивилни.
Украйна, Мариупол, март 2022 г.
Детска рисунка
От стената във Фейсбук на Даниела Горчева
