Ако се опитаме да обобщим събитията на художествената сцена в страната, едва ли ще е пресилено да посочим, че напоследък те бяха белязани от динамика без особено значение. Тя обаче ни даде възможност да оценим много по-адекватно общото състояние на художествената сцена в държавата. В опит да обясня изложбите у нас – да подиря позитивите и негативите, да фокусирам успехите и разривите, да претегля значимото от мимолетното, няма да крия, съм изпълнен от съмнения. Особено по отношение на експозициите в така наречените държавни и общински художествени галерии из страната.
В търсене на баланс между минало и съвременност, между нашето и чуждото, екипите на тези институции генерираха десетки изложбени продукти, с които се опитаха да отдадат заслужено внимание както на отделни автори и творчески процеси, маркирали историята на изкуството на България от ХХ век, така и на важни актуални явления.
От така наречените „ретроспективни изложби“ трябва да бъдат посочени „Любомир Далчев. Неспокойният дух“ в СГХГ, „Владимир Димитров-Майстора. 140 години от рождението на художника“ в Кюстендил (куратор на проекта не бе посочен) и „160 години от рождението на Антон Митов“ в Стара Загора (куратор проф. Марин Добрев).
Изложбата с творби на Далчев – замислена като своеобразното му „голямо завръщане“ на българска територия след десетилетия на отсъствие, е от най-добрите ретроспективи, а съпътстващото я печатно издание, чийто дизайн бе поверен на Веселин Праматаров, е най-качественото в жанра, което екипът на Софийската градска художествена галерия създава през последните години.
Проблематичен се оказа единствено сценографският подход на Венелин Шурелов към тази експозиция. Той остана неразбран, както от публиките, така сякаш и от кураторите на изложбата — Красимир Илиев, Галина Декова и Аделина Филева. Няма как иначе да си обясним несъвместимостта или по-точно – напрежението, което съществуваше между артикулирания наратив и средата, в която той се разгърна. Колкото до другите две ретроспективни изложби, те са ярка илюстрация на огромните пропасти, зейнали в българската музейна мрежа, обусловени от липсата на експертиза и неспособността екипите на държавните и общинските художествени галерии да пристъпят в ХХI век и изградят разкази, надскачащи до болка познатото ни „подреждане на картини по стените“ — по красота, умелост, цвят, жанр, формат.
Важни ретроспективни изложби станаха факт и в Националната галерия – очертаващата творческия път на Лиляна Русева, и „осветяващата“ явлението Жорж Папазов. Изложбата, припомняща за 90-годишнината от рождението на Лиляна Русева, бе кураторски проект на Иво Милев и въпреки оригиналната си сценография, продължава да ни изправя пред въпроса: Защо въобще трябваше да бъде осъществена? Отговор на този въпрос не откриваме и в рамките на каталожното издание, което я съпътстваше. Зад експозицията на Жорж Папазов – събитие за българската действителност, стои огромен екип от съмишленици, оглавен от кураторката д-р Мария Василева. Вече се писа и коментира много – особено за експозиционния дизайн (сценография) и осветлението. Основателно генерираните критики все още отекват и дори оригиналното и изключително качествено монографично печатно издание, предхождащо изложбата, не е в състояние да изведе проекта от сянката на „най-големия провал“ в изложбения живот за 2022-ра. Опитите да се оттласнем от повърхността, да оставим настрани „технически несполуки“, за съжаление също не ни водят към оптимистичен хоризонт за прочит на изложбата. В нея се явяват творби, които са подценени или надценени, но по-сериозният проблем, е че избраният кураторски подход за фрагментарност на разказа, уви, предпоставя, не неговото „информирано дописване“ от страна на публиките, е своеобразен отказ за разбиране. А естетическото „преживяване“, за съжаление, е съвършено погубено от лошата техническа реализация – от напълно компрометиращото „осветление“, през липсата на каквато и да е прецизност при преодоляване на дворцовия интериор и информационните табели (етикети) за всяка от творбите, някои от които дори недатирани, до еклектиката в залата за „документалния ни филмов“ досег с художника, в градински маси и столове, плюшени канапета и табуретки, плетени мебели и ламаринени табли, си дават необяснима среща.
В контраст на всичко това в Музея „Дом на хумора и сатирата“ в Габрово изложбата „Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“ – документален проект на кураторския тандем Антон Стайков-Свобода Цекова, направо ни скри шапката. В продължение на няколко години експертите обследват архивното наследство на една незаслужено потънала в забрава личност – Сава Попов, която бележи ярко културния живот в страната от 30-те до 70-те години на миналия век. Нещо повече – изправени пред на пръв поглед скучновати, а в много отношения и неугледни артефакти, двамата куратори градят експозиция, която живо вълнува разнороден тип публики – и по възраст, и по професия. Най-важното е, че го правят с необходимото познание и с онази искрена отдаденост към изследователския проблем, която рядко можем да провидим в повечето български музеи. Резултатът – впечатляваща изложба, в която има всичко необходимо на музейни продукти в ХХI век. Изложба-маркер за съвършено нов етап в експозиционния подход в страната ни.
„Войната! И подлуде светът…“ – за 110 години от обявяването на Балканската война и 140 години от рождението на Владимир Димитров–Майстора в СГХГ с куратори Аделина Филева и пишещият тези редове Пламен Петров, „Образът на Майстора“ и „Майстора и „Родно изкуство”, реализирани в залите на Националната галерия (и двете с куратор Иво Милев) под една или друга форма употребиха годишнината от рождението на най-разпознаваемия български художник в опит да очертаят различни теми в българската художествена сцена от първата половина на ХХ век. Ако ги погледнем обобщено, това са три успешни за публиките проекта, които обаче в професионално отношение остават далеч от практиките в изложбения живот извън националната ни музейна мрежа. В нещо оригинални по замисъл, те остават вехти в реализацията си, но преди всичко твърде повърхностни в изследователските си постижения. Хубави творби (но не само), подредени добре (но съвсем) в изложбените зали. Творби, на които публиките всякога се радват. Но това струва ми се съвсем не е достатъчно, за да бъде една изложба определена като „добра“. Това бяха изложби изпълнени с множество неуяснени присъствия и отсъствия. Типично „български“ като подход на конципиране експозиции — без задълбочаване, решени в бързане и при липсата на експертиза.
Говорейки за музейни изложби с общ характер, не бива да пропускаме и „Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“, отново част от изложбената програма на Софийската градска художествена галерия. Експозицията, дело на изкуствоведките Милена Балчева и Рамона Димова, бе своеобразен завършек на техните дългогодишни изследователски усилия, посветени на осветяване на присъствието на жените художнички в артистичния живот в страната от 20-те и 30-те години на миналия век. Макар и работеща по актуална в глобален контекст тема, изложбата не успя да надхвърли установените практики. За какво става въпрос — просто за една изложба, зад която стои кански труд, нехарактерен за българската реалност, но изложба, която като експозиционно представяне и кураторско изграждане нямаше ясно изведена концепция или поне не и убедителна такава.
Редом с наистина впечатляващи пластически постижения бе експониран художествен материал от средно, можем да кажем дори ниско качество, което само по себе си е много важно. Този опит за честно показване, за истинска панорама на творческото присъствие на художничките, бе дискредитирано от небалансираната изява на някои от действително ярките „нежни присъствия“ в художествения живот в страната. За сметка на това други напълно отсъстваха. Изобщо принципът „харесва ми/не ми харесва“, с който бе белязан изложбеният разказ, до голяма степен бе в ущърб на прозиращата зад всичко свършена мащабна изследователска работа. Не по-малко проблематични бяха и непрецизираните датировки на творбите, при които имаше съществени разминавания с фактите.
Извън София можем да кажем, че през отминалата година не бяха реализирани важни музейни изложби с художествен характер. Изключения се явиха в галериите в Стара Загора, Сливен, Велико Търново и Плевен, които обаче отново оставаха белязани от максимата „да покажем хубави картини“. В тази група трябва да отнесем изложбите „Владимир Димитров – Майстора и Кюстендилската изобразителна школа“ в Художествена галерия „Борис Денев“ във Велико Търново, „Да спреш поглед в пейзажа. Васил Бараков и Бараците“ в галерията в Сливен, изложбата посветена на 110 години от рождението на Христо Бояджиев в Художествена галерия „Илия Бешков“ в Плевен и редица други.
Но затова пък, тъкмо в извънстоличните галерии се явиха поредица от изложби с изумителен медиен отзвук. При това изложби с „оригинални творби“ на Салвадор Дали, Марк Шагал, Хуан Миро, Жорж Брак, Пабло Пикасо и др. Че творбите не са съвсем оригинални — това бе видимо за всеки истински любител на изкуството. Факт е обаче, че тези в замисъла си интересни експозиционни продукти с популяризаторски характер са плашещо явление в мрежата от държавни и общински художествени музеи в страната, заплашващо да генерира неразбиране у публиките за същностните различия между оригинал, реплика, фалшификат, тема по която институции като Министерството на културата, Националната художествена академия, Института за изследване на изкуствата при Българската академия на науките и ред други упорито продължиха да мълчат и през отминалата 2022 г. Въпреки че на пазара на изкуство съвсем прозрачно такива продължават да се търгуват. Уви, щекотлива тема, за която в напрегнатата политическа криза, никои не иска да се разговаря, особено на фона на десетките не по-малко фундаментални въпроси, които очакват своите адекватни отговори.
Все пак случващото се в изложбения живот ни дава и множество поводи за оптимизъм. На фона на все още разрастващия се разрив между център и периферия и все по-изострящият се дефицит на експертиза в художествените музеи, на фона на липсващи хоризонти и истински човешки ступор, обусловен от войната в Украйна, множество български музейни екипи действително полагат усилия да се справят със ситуацията. Понякога наивно, глуповато дори. Опитват се да крепят върху раменете си рухващите под напора на незнанието, социалната апатия и хаотичните държавни политики за закрила на културата, музейни институции. Оптимистична е и надеждата, с която ме кара да се изпълвам, макар и плахото и все още твърде неравно, често дори некачествено, но все пак пристъпване на съвременното изкуство в българските художествени музеи. Но това е тема за дълъг разговор, който ни предстои.
