Наскоро… Не само наскоро, а откак се помня, чета писанията и слушам изказвания на интелигенцията, в които интелигенти укоряват държавата, политиците, управляващите, обществото, че дори и народа за това, че не им отдава дължимото.
Оставете другото, но и самият аз доскоро бях представител на тая тайфа – на жалващите се интелигенти. И не е било без основание. Естествено – в години на просперитет, когато съм получавал голямо признание и съм печелел доста добре дори само с едното писане, аз съм давал купища интервюта, в които съм говорел по-скоро доста оптимистично, бодро и наперено – все едно всичко е наред и трябва само човек да поработи здраво и всичко ще потече по мед и масло. Естествено, и тогава знаех, че залъгвам и себе си, и обществото. Естествено, че нищо не беше наред – и тогава не беше, а сега съвсем не е.
Да, течеше по мед и масло. Друг път. Така ли се казваше? Питам, защото в маслото има много холестерол, а в меда – твърде много прости въглехидрати, може да е променено вече на: ще потече по киноа и зехтин екстра върджин. Да.
Значи – човек говори и мисли според битието си. Персоналната му истина, персоналната му нагласа и персоналната му представа за нещата в света се менят според положението му. Когато имаш джоб, претъпкан със столевови банкноти, ти си особено благодушен и казваш: Нещата са всъщност много добре.
Но особено около ковид пандемията и последвалата я отвратителна криза аз трудно мога да се сетя за истински интелигент, независим и неомърсен от разни зависимости с чужди културни, идеологически и т.н. окупатори от Запад и от Изток, който да може да бръкне в джоба си и да каже: Я, намерих си триста лева, кога ли съм си ги пъхнал в джоба? Ей сега ще отида да си купя в ново издание всичко на Кърт Вонегът (наистина сега го преиздават в много приятен книжен вид). Не. Не мога да се сетя. И ако видя интелигент, който се чувства добре, веднага се сещам за една тиха уличка в София, там, зад красива ограда, стои достолепна сграда, а там се помещава… името на фондацията е: името на един континент, започващ с А…… за България. А…… за България.
С това суетене около името демонстрирам до каква степен съм наплашен от новия вид свобода на словото, при който за политически некоректно се смята всяко споменаване на каквото и да било и на когото и да било, ако това каквото и да било и когото и да било са част от облагодетелстваната подмазваческа и продажна чуждоплатена и чуждопоклонна банда. Която е способна да се кланя винаги на Запад, но ако оттам парите и медът и маслото спрат – да се обърне и да прави своите метани доземи и на Изток. Важното е да не спира реката от Блага.
Преди дни една от най-симпатичните български журналистки, талантлива, образована, артистична, невероятно ерудирана и на всичкото отгоре – красива, изплака за пореден път в най-свободната от всички медии (ха-ха-ха – грозен, страшен и изпълнен с жлъч смях), а именно – Фейсбук. Тя се жалваше. Казваше – за този народ ли се борих, за тези ли артисти, за тази ли култура? За да получа това, което получавам, за да бъда отхвърлена с неразбиране? Артистите са плахи и не взимат позиция, народът не се интересува…
Казваше това и още доста други горчиви констатации. Когато прочетох, аз преглътнах сухо и нещо ми заседна в гърлото. Трябваше да мисля поне десет минути, за да се сетя какво е то.
То беше една странна смес от съжаление, досада и безсилие. Какво да направя? Нищо не можех да направя. Тя беше права. Българският интелигент (не използвам думата интелектуалец, защото буди съвсем лоши чувства, натоварена е с твърде много пейоративни смисли, за да се използва без ирония) е като патица в замръзващо езеро. Движи се усилено, воден от упорито отчаяние, плува в кръг, опитва се да подържа стесняващата се незамръзнала площ. Но ледът настъпва, а силите на патицата свършват. Един ден тя или се удавя (най-често в алкохол), или замръзва и умира от глад, скована от леда, или…
Или в някакъв такъв приказен случай тя, заедно с другите патици размахва криле, маха силно и все по-силно – и изведнъж цялото езеро се отделя от дъното си и те политат, отнасяйки със себе си цялото езеро. Нанякъде, където има по-гостоприемен климат. Това беше метафора, в която патиците са интелигентите, а езерото – българската култура, на която те са носители. Те я отнасят със себе си, когато се махат, и остава само тинестото дъно, на което се виждат грозните следи от тлъсти икономически шарани и ококорените им помощници – политически жабоци.
Мила моя приятелко – прищява ми се да й кажа – не, не бива да се жалваме. Единственото, което ще постигнем с жалване, е да предизвикаме презрението или в най-добрия случай снизходително съжаление към себе си у целокупния ни прост народ. Някой веднага ще каже: Не обиждай народа! А аз ще кажа – в никакъв случай. Просто добре знам колко много обича българският народ някой да му се оплаква. Просто само това му дай. И особено той да е някакъв интелигент. Дето, както казват хората из народа: Морен вὁда не е пил. Абе – казва народът, просто го виждам пред очите си – какво ми се оплаквате вие, бе? Вие не знаете какво е на село сега, нямате представа какво е да си работник в цех за облекло, дето се шие на ишлеме… вие какво знаете, бре, чели, чели, чели книги… ама живота не сте го видели, тежкия истински живот! Така че вашите жалби си ги сложете там, дето слънце не огрява, култура требва да има, ама първо требва да има хлеб. А вие един път в живота си лопата не сте похващали.
Така ще каже народът.
А властта… властта на тия жалби отговаря със загрижена усмивка. Каквато се надява на лицето пред леглото на безнадеждно болен – за кураж. Усмихват се състрадателно, а като излязат от стаята му – властниците си шепнат: Отива си клетникът.
Така е и с жалващите се интелектуалци. Отиват си, клетниците – така си шепнат властниците за тях. И се чудят дали да не им дадат съвет, примерно, да си намерят някаква „нормална работа“ – ето, на писателя може да се предложи да стане контрольор в градския транспорт, нали думите му са така силни и убедителни?! А художникът може да стане продавач-консултант в хипермаркет от някоя верига – нали има естетическо чувство – ще подрежда прекрасно щандовете и витрините!
Да, мила приятелко. Не бива да се жалваме. Няма да ни чуят, а ако ни чуят – няма да ни разберат. Трябва да работим с най-силните си и твърди инструменти – сарказма, интелекта, блестящото остроумие, способността си да генерираме дори в невъзможните случаи цели океани от духовна енергия, осмислената си, мъдра упоритост…
… а ако не се получи – да размахаме криле, да вдигнем цялото езеро и да го отнесем някъде другаде. Нека тук жабите и другите лигави твари в тинята си се изпояждат. Сами.