- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
неделя, 4 декември 2022 г.
6.1 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

За Фейсбук, мечката, новата власт и други

Избрано

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Фейсбук даде на хората по света (дали бушмените в Калахари имат Фейсбук, нямам представа, но винаги мога да питам нашия консул там, всъщност в Намибия, който е стар хипар, много добър писател и приятел)… та Фейсбук им даде възможност да се мразят на воля.

Нека се запитаме – защо?

Защото, мисля си, експериментирайки във Фейсбук, излагайки остри, не чак крайни, но понякога, както се казва, епатажни мнения – защото Фейсбук дава едно до голяма степен измамно чувство за свобода. Отиди – срещни се очи в очи с някого в някое кафене (или евентуално – с шпага в ръка пред манастира на кармелитките, като в „Тримата мускетари“) и вземи му кажи всичко каквото си мислиш. За войната в Украйна, за „пандемията от ковид“ или дори просто какво си мислиш за него. Ама съвсем честно, с цветисти изрази. Ще ти бъде доста трудно. Особено ако той е по-едър или по-зъл от тебе или ако има малко пистолетче в джоба, подобно на Дете Голомеше от легендата за Крали Марко.

А във Фейсбук е спокойно. Някой далече по-умен и по-силен човек от теб казва това, което мисли. А ти, воден от нормалната и характерна за слабия и озлобен човек омраза, му отговаряш с обиди и ругатни – просто защото можеш. Позволено ти е. Имаш право на мнение. Каквото и да е мнение. Ако ще да уродливо от глупост. Но – мнение. Ти си свободен гражданин и свободата ти се изразява в правото да обиждаш – защото самият ти се чувстваш обиден. От природата. Този, когото обиждаш – той няма да те намери, ти си в безопасност, твоята безличност и нищожност те правят неуязвим.

И ето така Фейсбук осъществи по най-драстичен начин принципа на егалитаризма. Всеки може да псува всекиго. Негодуванието и омразата царуват и върлуват – приятели не могат да се погледнат, стари другари не могат да кажат името на другаря си, без да изтърсят някоя мръсна дума. Механизмът изглежда някак доста ясен, поне за човек, притежаващ инженерна мисъл – първо Фейсбук, след това ковид, след това война, след това световна криза. Пълно разединение на хората, разрушаване на структурата на обществото, създаване на плътна зловонна атмосфера на недоверие и омраза, премахване на силната и влиятелна средна класа – вкарване на всички в армиите: на безработните, на работещите от вкъщи за нещо неясно и свързано с тъй наречените „ай ти“, на мравките, работещи по колцентрове и хипермаркети, в обичайните армии – защото трябва да има големи армии и полиции, за да се държи стадото в подчинение, ако все още има у него сила и воля да се съпротивлява. Художници, певци и поети се държат в минимални количества – като експонати – за да се демонстрира, че всъщност всичко си е наред, и те трябва да са удобни, мазни, глуповати и ведро-позитивни, за да смазват с масльонките си релсите на новия ред.

В началото бе Фейсбук и духът му се носеше над водите. После дойдоха Сорос, Гейтс, Шваб и дойде светлина и те видяха това и казаха – това е добро! Тая светлина приличаше на луминесцентната светлина в морга. Аз си седя и си говоря с леля Зоя от Горно Хърсово, селце без хора високо в планината. Тя ми казва, че не може да търпи – „Как може такова нещо, бе, казва, слизам до Благоевград и гледам – един сандвич беше един и двайсе, сега е два и четиресе. А някой работодател да е увеличил и със стотинка парите на тия, които работят за него?». Тя е учителка по литература и чудесен писател, между другото, но предимно си се занимава с градината. Вика: „Аз затова посадих и тиквички и зелен боб. Не ми трябва нищо. Ама тия младите, сега дето са на власт, не ги ли е срам, бе, какви американски подлоги се извъдиха“.

Аз си говоря с нея по телефона и пак, по навик, поглеждам Фейсбук. Там – както си му е редът – бълбукат и весело се плискат речици от злоба. Ами хора сме, нали така. А леля Зоя казва: „Нямам нищо против младостта, ама явно… кой го беше казал, понякога пролетта е най-калният сезон. Много лесно се продават тия момчета“. А аз казвам: „Да, за съжаление май си права. Иначе ми кажи как си? “. А тя ми казва: „А, добре, тука си живея с мечката. Каква мечка пък сега, питам аз. Ами най-обикновена. Тука под градината нали е реката. То не останаха хора. Няма вече жива душа. Само пастирите тука, ама те са на три километра. И аз все слушам нещо да ръмжи. И си казвам – това ще да е някоя матурица, нали знаеш какво е това? “ А аз казвам: „Ами нещо като сова, като бухал? „Не, бе, казва ми тя, това е бременна дива свиня, глиган, при мене имам много, колкото щеш.“ За миг се замислям: колко ли точно глигани ща? „И – продължава тя – по едно време гледам, не е матурица, а мечка. Ама моите кучета я изтласкват вече, да си ходи нагоре, тя и тя се е заблудила горката. Иначе ти кога ще дойдеш? Ние те чакаме в Благоевград с нетърпение. Но нека да е след девети, че тогава взимам пенсия, да почерпя едно кафе.“ „Абе, ще черпиш“, казвам аз. „Е, взимам си триста лева, толкова ме е оценила държавата за моите трийсет години стаж като учител“, казва тя.

А аз въздъхвам наум и и казвам на глас: „Не говоря вече публично, защото иначе ще почна да псувам и пак някой изрод като роднините на оня писател ще вземе да ме осъди. Бъди здрава и поздрави мечката от мен“. А леля Зоя ми казва: „Аз вече предпочитам нейната компания вместо социума“. А аз и казвам: „Абсолютно права си. Аз пък тука имам за компания една котка. Тя не ръмжи, но тъжно мяука“.

А леля Зоя казва: „Да ти е жива и здрава“.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини