- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
събота, 26 ноември 2022 г.
5.8 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Иван Гранитски за Тодор Коруев: Ярко перо, достойна личност

Избрано

Едно от най-ярките имена в съвременната българска журналистика и публицистика без съмнение е Тодор Коруев. Сега, когато измина почти година откакто той напусна тази печална земя, се убеждаваме колко ни липсва неговото остроумно и артистично перо, колко обедняха страниците на някои вестници без ярките му публицистични и критически текстове, както и редица сериозни сайтове, в които той активно сътрудничеше напоследък…

Съдбата бе така благосклонна да ме запознае с Тодор Коруев преди повече от половин век. Моят баща Йордан Гранитски бе дългогодишен журналист във вестник „Вечерни новини“ (там преминаха четиридесет и три години от неговия професионален живот) и още като ученик в горните класове на гимназията, а по-късно и като студент в Софийския университет – факултет „журналистика“, почти всеки ден бях в редакцията на вестник „Вечерни новини“. Там се запознах, по-късно и сприятелих с редица интересни личности и ярки журналистически пера. С Тодор Коруев въпреки разликата във възрастта още от онова далечно време ме свързва искрено и дълготрайно приятелство. След периода на „Вечерни новини“, почти цяло десетилетие той бе кореспондент на „Работническо дело“ в Прага и Москва, а след началото на така наречените демократични промени, Стефан Продев го покани като заместник-главен редактор на вестник „Дума“.

От началото на 1991 година до средата на 1995 г. бях генерален директор на издателство „Христо Ботев“, което се помещаваше на първия етаж на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“, а вестник „Дума“ беше на горния етаж. Всеки ден след 18 ч., когато минеха оперативките на вестника, в кабинета на Стефан Продев, или в моя кабинет на издателството се събираше група журналисти, публицисти, писатели и други интересни творци. Основното ядро включваше Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Бенжамен Варон, твърде често Виктор Пасков, Николай Хайтов, проф. Иван Маразов, Чавдар Шинов, Васил Сотиров, Христо Ганев и други писатели. Почти неизменно присъстваше и Тодор Коруев. Многочасовите разговори представляваха интелектуални разходки из историята на Европа и на света, а и на любимото Отечество, спомени за видни фигури или важни исторически тенденции, шеги, закачки, вицове и пр. С една дума тази разнородна и талантлива, бохемски настроена компания на чаша водка или вино не само се забавляваше и споделяше своето духовно родство и приятелство, но и раждаше благородни идеи, чертаеше възвишени планове, вълнуваше се за настоящето и бъдещето на любимото Отечество.

Периодът на вестник „Дума“ под главното редакторство на Стефан Продев беше легендарно време. Повече от десет години най-умните и талантливи умове на Отечеството публикуваха своите статии, бележки, антрефилета и интервюта на страниците на вестника. По този начин изданието се превърна в незаобиколим морален фактор и ментор на меродавното обществено-политическо мнение в страната. Но в навечерието на новия век поради вътрешно-политически интриги в столетницата Стефан Продев бе сменен като главен редактор и вестникът тръгна надолу. Тодор Коруев като високоморална и достойна личност не след дълго напусна вестник „Дума“ и дойде на работа в издателство „Захарий Стоянов“.

Така започна новия период от нашето бойно и проверено през годините приятелство и сътрудничество. Почти две десетилетия като главен редактор на издателството той участваше в създаването на редица важни поредици, свързани с класическата и съвременна художествена българска литература, публицистика, научни изследвания, албуми, посветени на големи български художници, както и издаването на месечното списание за литература, изкуство, култура и философия „Везни“. Тодор Коруев бе не само редактор на стотици книги през този период, но и автор на многобройни есета, статии, антрефилета, интервюта и отделни авторски книги. Нека тук припомним само „Момчилград. летописи“, „Тодор Генов. Литературна анкета“, „Горещи думи“ – 1 и 2 част, „Защото съм такъв. Литературна анкета с Петър Андасаров“, „Ние сме народ от чичовци. Литературна анкета с Любомир Котев“…

Но като че ли безбройните журналистически публикации, както и отделните книги на Тодор Коруев имаха за цел да подготвят главната творба на неговия живот „Овньо льо вакал, каматан“ (2011). Това удивително и дълбоко проникновено във всяко отношение четиво представлява жалба по славното родопско овчарство. То е не само разказ за този поминък, защото овчарството някога е животът в планината, битът и културата на населяващите я, политиката и икономиката, мирът и войните, робството и свободата. С такова съзнание я пише и Тодор Коруев. Затова той изважда из миналото и настоящето всичко, което е придавало величието на кехаите и овчарите и онова, което е ликвидирало професията и я е превърнало в затихващ и изчезващ спомен.

Овчарството не са нито само овцете, нито само овчарите. То е цял един свят, в който има всичко и който за да съществува, трябва да съдържа всичко, като поглъща усилията, уменията и знанията на огромен брой хора – дори и на тези, които само косвено са прикачени към него или дори изобщо не знаят какво е то. Овчарството е обхванало земята, хората, кошарите, млякото, обичаите, забавленията, труда, радостите и дори смъртта. Светът му е подреден в удивителна хармония; връзките между съставките са здрави, гъвкави и пораждащи нови връзки и нови светове. Това е цяла една държава! Езикът, на който е написана тази книга, е език не на учен, а на писател, а книгата е истински роман. Колко увлекателно и как лесно и бързо се чете.

Литературният критик и философ Панко Анчев, който детайлно познава цялото творчество на Тодор Коруев, отбелязва за „Овньо льо вакал, каматан“, че това „е ярка книга-явление в нашата литература и култура. Тя непременно ще бъде постоянно цитирана и ползвана и в бъдеще. Дай Боже, нашата култура да остане жива, за да свидетелства книгата на Тодор Коруев за това какви хора са живели някога, кое е било тяхна чест, достойнство, труд, високи нравствени добродетели. Подобни книги трябва внимателно и подробно да бъдат изучавани и анализирани, защото са пример за висока литература и наука.”

Убеден съм, че ако великият наш белетрист Николай Хайтов можеше да прочете книгата на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан“ щеше да напише възторжен отзив за нея, тъй като и неговото творчество е посветено на магията и духа на Родопа планина. Тодор Коруев великолепно е пресъздал света на родопските овчари като свят на неговия дядо, но преди всичко като история на една епоха. Този свят е видян с познаване, изотвътре, с подробностите, които са подредени по значение и според това какъв смисъл внасят в него. Овчарството не е обикновено отглеждане на овце и производство на мляко, вълна и месо. То е цяла култура, знание за света, търсене на истината, откриване на новото и съхраняване на полезното, необходимото и красивото в живота. Тук всичко е натоварено със значение и смисъл и не само защото е свързано с живота на овцете, а овцете са животът на тези хора, а понеже в живота на овцете се съдържат уроците за законите на природата и обществото.

Книги като „Овньо льо вакал, каматан“ ни връщат към една бляскава и проверена традиция, традицията да се създава и разгръща философията на родното, да се прониква в психологията на българския манталитет и да се изследва той внимателно и задълбочено, съпоставен с народопсихологията на другите балкански народи. А нашият автор – Тодор Коруев е не само писател и журналист, но и великолепен народопсихолог. Съчетанието на разностранните му и многопластови научни и художествени интереси, както и богатият му образен и метафорично натоварен стил, дава плодотворни резултати.

След впечатляващия успех на „Овньо льо вакал, каматан“, за която авторът получи Националната награда за белетристика „Николай Хайтов” и Наградата на СБП за народопсихология, той събра и издаде в сборника „Животописи” своите статии и есета, публикувани на страниците на ДУМА от 2009 до 2012 г. В нея са включени излизащите всяка сряда във вестника колонки на журналиста-публицист.

Сборникът респектира с широкия диапазон от теми и проблеми, личности и събития, исторически ремарки и злоби на деня, любопитни препратки, които са част от творческото амплоа на автора. От събраните на едно място „Животописи” придобиваме още по-пълно впечатление за неговата публицистика дарба и енциклопедичното умение да „колекционира” интересни факти и събития, да ги степенува по важност. И да ги чете и препрочита от позицията на лявата идея със своята тревожна и неукротима гражданска съвест и безпогрешно родолюбиво чувство.

Необикновено богата е тематичната палитра на сборника, като се започне от дилемите за националната ни идентичност, отродяването и домогванията на политическия неоислямизъм с марката на ДПС; мине се през изгубените (и погубвани) ценности и духовни начала на българщината; символи, традиции, страхове и съмнения за бъдещето на България. И се стигне до злободневните политически агонии, до арогантността и посредствеността на управляващата върхушка.

Естествено много от неговите „опуси” са посветени на любимата му тема – Родопите. С любов и познаване пише за писателите Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Анастас Примовски, за родопската народна песен, за българите мохамедани, за Капитан Петко войвода, за комитлика, за разорението на тракийските бежанци…

Четем и препрочитаме „Българското”, „Софронието”, „Метрология”, „Завръщането”, „Кафкианството”, „Петко льо”, „Гайдата”, „Хорото”, „Танатология”, „Гурбетчийство”, „Потурчване”, „Акациада”, „Тиквите”… Струва си да се връщаме отново и отново към тези бисери на журнализма и публицистичното творчество.

А малко по-късно – през 2018 г. Тодор Коруев предложи на читателската публика продължение на своите животописи в книгата „Още животописи“, издание отново на „Захарий Стоянов“. Книгата съдържа публицистични статии, есета, памфлети, полемични бележки, отзиви, житейски истории, писани от 2012 г. насам. От една страна книгата е своеобразна кардиограма на времето, в което живеем, от друга тя ни напомня за събития и личности от нашата история и култура – някои от които малко известни или позабравени. Много от публикациите са придружени от приписки, които допълват или продължават темите, най-често тия, които са свързани с упражняването на властта и злоупотребата с нея, както и с действията и бездействията на държавните институции.

С интерес се четат портретите на „амазонката“ Мара Михайлова и благодетеля Димитър Кудоглу, писателя Богомил Нонев и белетриста Димитър Яръмов, интелектуалеца Петър Увалиев и сатирика Васил Цонев -Дон Базилио, скулптора Георги Апостолов и джазмена Петър Петров-Парчето, актьора Венцеслав Кисьов и футболиста Божин Ласков, духовния пътешественик Веселин Стоянов и др. Думите на Тодор Коруев за Анжел Вагенщайн, Георги Йорданов, Валентин Караманчев, Бойка Асиова, Чавдар Шинов, Борис Данков също разкриват публицистичното майсторство на автора. А истински бисери на словото са есетата „Духовата музика“, „Гарванът“, „Чанове“, „Гайдата“, „Бабите“, „Акациада“, „Шикалки“, „WC-то“, „Ах, морето!“ и др.

Последната година от своя живот Тодор Коруев упорито работеше върху друго уникално народопсихологическо изследване, посветено на родопските хаити, разбойници, буйните глави, свързани с историята предимно на Родопите. Идеята се роди след неколкократни посещения на Златоград, където заедно с автора и актьора Вели Чаушев присъствахме на великолепните възстановки, които нашият общ приятел Сашо Митушев организираше по повод празниците, посветени на делото и паметта на Делю войвода.

И при създаването на тази своя творба Тодор Коруев прояви някои от най-важните качества на своя писателски талант и страст – изключителна пунктуалност на изследването, много сериозни и продължителни проучвания в редица архиви из страната – главно Пловдив, Смолян, Асеновград, и др. Прерови и препрочете десетки съчинения, свързани с разглежданата епоха и при всяко откриване на важен факт, свързан с някой от родопските хайти, се радваше като дете. Имало е дни, в които сме разговаряли часове наред и аз, както и редица наши приятели – писатели и други творци, го слушахме с възхита, занемели от талантливия му и цветист разказ. Самият Тодор Коруев твърдеше, че не говори убедително и не обичаше публичните изказвания – откриване на премиери, изложби и въобще слова по различни поводи. Но в интимен кръг се отпускаше и беше много сладкодумен и увлекателен…

„Сос ми грачиш, гарванчу“ е своеобразно продължение на „Овньо льо вакал, каматан“. Трябва да се четат и двете книги последователно, за да се убедим каква широта на духа, енциклопедични познания по темата притежаваше той, както и колко талантлив разказвач е Тодор Коруев. Ще препоръчаме на любознателния читател да прочете само следните разкази „Хайдуте милост не знаят“, „Сос ми грачиш, гарванчу…“, „Кър-агалар – ортаци на харсъзите“, „Мутуш тръгва на война с „москофа““, „Сертликът на челеците бил яце голям“, „Хайдуткето“ в Странджа „куршум ги не лови“, за да се убеди, че по сила на внушението, по бляскавост на изказа и метафорична наситеност на слога, тези разкази се родеят със сътвореното от Николай Хайтов в „Диви разкази“ или с някои разкази на Йордан Радичков. Сравнението никак не е пресилено и внимателният прочит на „Сос ми грачиш, гарванчу“, както и на другата знакова творба на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан“ показват това.

Издателство „Захарий Стоянов“ публикува лебедовата песен на нашия скъп приятел и блестящ автор Тодор Коруев, осъзнавайки безпределно ясно какво неподражаемо перо е загубила българската литература, публицистика и журналистика. Но словото на Тодор Коруев е живо и ще продължава да живее, докато неговите книги се издават и преиздават, или четат в стотиците градски и селски, училищни и читалищни библиотеки в любимото Отечество.

 

Източник: Епицентър

снимка: Епицентър

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини