- Реклама -

- Реклама -

понеделник, 6 февруари 2023 г.
-5 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Иван Николов: Войната в Украйна и пропуснатите възможности за предотвратяването й

Вече е ясно. Москва е решила да възпроизведе всички ужаси, които й се наложи да преживее по време на Втората световна война, върху най-близкия си по кръв народ – този на Украйна.

Безкрайни колони със свръхмодерно оръжие, бомбардировки над мирни градовете, невинни жертви… Какъв парадокс! Точно така и Хитлер тръгна към Москва. А сега Путин тръгна срещу кого? Не срещу Украйна. Той тръгна срещу Русия и себе си.

Нечовешката участ, която Хитлер и нацизмът отредиха на хиляди невинни човешки същества, безумният поход на Путин към една близка по кръв и дух държава ни задължават да спестим заклинанията и да обърнем поглед към това, което вече повече от 100 години не искаме да разнищим с критична прецизност .

Това е отговорността на победителите, след всеки сериозен световен катаклизъм. И дали техният егоизъм преди 100 години не подготви почвата за появата на Хитлер, а днес не виждаме ли неговото подобие в образа на Путин?!

Нека с безпристрастен поглед да се взрем в онова, което победителите след Първата световна война и след Студената война сътвориха като следващ дневен ред на човечеството!

***

Първата световна война приключи със система от договори, подписани в Париж, под диктовката на френския премиер Жорж Клемансо. Тези договори не представляваха нищо друго, освен акт на жестока отмъстителност към победените Германия, Австрия, Унгария и България. Несправедливостта към тези държави, откъсване на цели области от територията им и обричане на компактни маси техни сънародници на денационализация и геноцид посяха семето на реваншизма и отмъстителността. Няколкото опита за притъпяване чувствителността на победените към несправедливостите не дадоха желания резултат. Нито планът за облекчаване на немския репарационен дълг „Дауес“ – 1924 г., нито конференцията в Локарно – 5 октомври 1925 г., на която Германия участва уж като равноправен член наред с победителите, нито приемането на Германия в ОН и избирането й за постоянен член на Съвета на тази международна организация – 8 септември 1926 г., нито конференцията за разоръжаване под егидата на ОН през 1926 и 1927 г., нито Пактът Бриян-Келог – 27 август 1928 г., за изключване на войната като средство за решаване на международни спорове, дадоха някакъв резултат.

Не постигнаха целта си поради две основни причини: победителите целенасочено и последователно отклоняваха всяка възможност за ревизия на несправедливите граници, наложени от Парижките договори и всячески отклоняваха въпроса за правата на малцинствата, въпреки че тези права формално бяха гарантирани в договорите от Париж.

И независимо, че тогавашният външен министър на Германия, Густав Щреземан, с висок професионализъм и далновидност успя да заобиколи много от капаните на договорите , тежките им клаузи продължаваха да спъват нормалното развитие на тези държави. Мрачната безизходица лесно можеше да бъде преодоляна, ако не срещаше на всяка крачка надменния егоизъм на господарите на Европа. И съвсем логично те се сблъскаха със своя огледален образ в лицето на новия държавник на Германия Адолф Хитлер. Той извади страната от ОН, прегази всички възпиращи клаузи на Парижките договори и започна невиждано превъоръжаване, за да затвори кръга на маниакалната отмъстителност , сътворена от премиера на Франция Жорж Клемансо.

В този смисъл Хитлер е духовният син на Клемансо. Ето върху както все още отбягваме да разсъждаваме, всички ние, които се кълнем , че сме честни граждани на обединяваща се Европа.

***

Рухването на Берлинската стена, падането на тоталитарните режими в Югоизточна Европа, обединението на Германия, разпадането на Съветския съюз и разпускането на Варшавския договор родиха много възторг, еуфория и нереални мечти за бъдещето.

През 1992 г. Франсис Фукуяма издаде фундаменталния си труд „Краят на историята и последният човек“, в която уверяваше: „Тържеството на Запада, на западната идея бележи края на историята като „такава“. По нататък той говори за „универсална хомогенна държава“, която според него се състои от „либерална демокрация в политиката“, а в „икономиката – достъп до видео касетофона и стерео уредби.“

Тези фриволни идеи за бъдещето, разбира се, станаха прицел на политици, философи, икономисти с по-задълбочен поглед върху сложността на протичащите процеси. Един от тях Ралф Дарендорф в книгата си „Размисли върху революцията в Европа“, издадена и в България през 1992 г., не спестява иронията си по повод твърденията на Фукуяма:

„…пътят към свободата не е път от една система до друга; той е път , който води към отворените пространства на безкрайните варианти на бъдещето, някои от които се конкурират помежду си. Тяхната конкуренция прави историята…“ И по-нататък: “Всички системи означават робство, включително и „естествената“ система на тоталния „пазарен ред“ ,при който никой не се опитва да прави нещо друго, освен да защитава определени правила на играта, открити от някоя мистериозна секта от икономически съветници…“

На другия полюс са мислители и анализатори, които виждат света след Студената война в пълен хаос. Французинът Ален Менк говори за връщане на някакво ново Средновековие, а американците Макс Сингър и Арон Вилдавски твърдят, че „светът ще се раздели на зона на мира ,демокрацията и благоденствието и зона на хаоса и анархията“.

Така е в сферата на идеите, интуитивната футурология и необозримите духовни пространства, където мисълта изненадва с неочаквани открития.

Реалната политика използва други средства и инструменти. Тя е задължена да дава отговори и да взема решения, които са съдбоносни не само за отделните държави, но и за целия свят.

***

По същите проблеми за пътищата, по които да върви човечеството след Студената война, в реч пред политици и дипломати в София Збигнев Бжежински разсъждава така:

„Каква огромна промяна! И все пак 50 години след Ялта и Потсдам ние сме изправени пред същите въпроси: какво трябва да бъде мястото на Германия и Централна Европа, в една по-голяма Европа? Каква трябва да бъде връзката на Русия с Европа? И на втори план, но от жизнено важно значение, каква трябва да бъде ролята на Америка в Европа? Не само че сме изправени пред същите въпроси, но съществува опасност някои от същите илюзии да замъглят погледа, така че отново да се окажем с историческа амнезия и стратегическо късогледство…“

И по-нататък: “Ако нова Русия се самоопредели като европейска държава и ако в резултат на това тя се превърне в демокрация, тогава нейната съдба е Европа. Но ако тя е евразийска държава, тогава нейните взаимоотношения с Европа ще бъдат по-неясни, много по- малко цялостни …“ ( Збигнев Бжежински, „Петдесет години след Ялта…“ в. „Демокрация“, 3 април 1995 г.)

Оттук нататък цялата непредсказуема сложност на света беше сведена до опростената формула на отношението Запад –Русия. САЩ и ЕС искаха да видят Русия такава, каквато я обрисува Збигнев Бжежински в речта си в София. Русия нямаше как да се откаже от изконната си географска предопределеност на евразийска държава със специфична духовност, манталитет и себевъзприемане…И да се иска тя да развие демокрация по европейски образец е илюзия .Това предопредели и по-нататъшното напрежение между двете световни сили. На 26 февруари 1994 г. лондонското списание „Икономист“ цитира следните думи на външният министър на Москва Андрей Козирев:“…външната ни политика ще продължи да защитава жизнените интереси на Русия, дори в случаите, когато това ще противоречи на интересите на Запада…“

Няколко месеци по-късно на 30 ноември 1994 г. „Интернешънъл Хералд Трибюн“ публикува статия, озаглавена „Разширяването на НАТО би било сериозна грешка“. В нея авторът цитира думите на Сергей Караганов, съветник на Борис Елцин:“…ако НАТО се разшири в източна посока, Русия, независимо какво правителство ще има, ще се превърне в ревизионистична държава, която ще се опитва да подкопава и без това нестабилния европейски ред…“

Нека да усмирим емоциите, да се отдалечим от идеологическите си обременености и пристрастия и да видим, дали заявената позиция от Сергей Караганов не е отговор на надменността на победителите, които не искаха да разберат, че не е възможно Русия да избяга от евразийската си идентичност и манталитет, както не е възможно някой да иска Европа да заприлича на Русия ? Най-ярко това неразбиране е изразено от белгийския политолог Иван Ван дер Бергер.

Той не без чувство на превъзходство и умишлено предизвикателно се обръща към руснаците: „… но Русия загуби…и като победена страна сега тя трябва да смени режима, като вземе за модел режима на победителите…Русия ще бъде принизена до равнището на слаборазвита страна като Румъния или България – с евтина работна сила, с евтини полезни изкопаеми, с бедно население и минимум собствена промишленост. Не знам как може да се противопостави на това. Това е цената на поражението, цената, която трябва да платите, за това, че загубихте студената война. Победителите ще ви колонизират…“(Иван Ван дер Бергер, “Цената на поражението“, сп. „Эхо планеты“,бр.39, 1994 г.“ )

Москва прие със стиснати зъби, разширяването на ЕС и НАТО в Югоизточна и Източна Европа, както и в Прибалтика. Русия се оказа, обаче, твърде ревнива към съдбата на постсъветското пространство, особено към Украйна и Грузия. Големият въпрос е дали победителите в Студената война не трябваше да спрат дотук? Дали не трябваше да се подпише някакъв договор между ЕС,САЩ и Русия за неутралитета на държави като Украйна и Грузия, което да осигури тяхната независимост и конструктивни отношения и със Запада, и с Русия?! Вместо това светът стана свидетел на внушения, от страна на европейските столици и от Вашингтон, за някаква близка перспектива за приемането на тези държави в ЕС и НАТО, което се оказа илюзия с тежки последици за народа на Украйна, както виждаме днес.

Събитията в Южна Осетия и Абхазия през 2008 г., анексирането на Крим през 2014 г., обявяването на „независимостта“ на Луганската и Донецката „републики“ само преди седмици не подсказваха ли вече, че в Москва властва един непредсказуем държавник – Путин, като Хитлер, с неимоверни амбиции за реванш и отмъщение…? И светът не се ли оказа отново в безизходицата на 1-ви септември 1939 г. и с печално пропуснати възможности за предотвратяване на злото?

***

За съжаление, в България войната в Украйна стана повод за тягостни словесни престрелки между фанатизирани русофили и западнофили. Така те продължават да доказват националната си комплексираност, политическата си инфантилност и геополитическото си невежество.

Представете си за момент, че България не е член на ЕС и НАТО! Какво би последвало, ако това беше така? Спомняте ли си думите на руския посланик в Брюксел Владимир Чижов, който непосредствено преди приемането на България в ЕС заяви, без всякакво стеснение: “България ще стане нашият троянски кон в ЕС!“

Място за илюзии няма. От времето на Петър Първи и Екатерина Втора Русия гледа на Балканите, в частност на територията на България и Проливите, като основополагащ елемент в нейната имперска стратегия за разширяване. Няма да проследявам цялата верига от факти през вековете за руските амбиции в България. Ще цитирам само два документа, с източник Москва, в началото на Втората световна война.

На 14 януари 1941 г. съветското правителство предупреждава немския посланик в Москва Фон дер Шуленберг, че то “счита територията в източната част на Балканите за зона на своята безопасност и не ще остане безучастно към събитията в този район…“

На 17 януари 1941 г. в нота на СССР до Външното министерство на Германия се настоява: “СССР ще счита настаняването на чужди войски в България или Проливите като посегателство срещу интересите на съветската сигурност…“ (Николай Генчев, „Външната политика на България 1938-1941 г.“, Враца, 1992 г.стр.261 )

Няма да се връщам към онези 45 години, в които съветското присъствие в България се пропагандираше като най-висше благо за народа ни. Към днешния ден картината също заслужава обективен анализ. Това прави френският журналист Жан- Баптист Нод през юли 2015 г. във френското издание „Нувел Обсерватьор“. Той твърди: “Днес Кремъл се стреми да поддържа близки контакти с най-предания си съюзник от епохата на СССР благодарение на тесните си връзки с бившите комунисти. Последните запазват своята власт в сферата на икономиката и медиите. Те са се превърнали в „червена олигархия“, тясно свързана с „руския бизнес“. Накрая авторът цитира думите на бившия полковник от КГБ Олег Гордиевски, емигрант в Париж. Според него щабът на руските тайни служби в България наброява най-малко 120 офицери…Пак според него по данни на добре информиран източник, Москва ежегодно харчи за пропаганда в България над 10 милиона евро…

Войната на Русия в Украйна изпари всички аргументи на речовитите противниците на българското членство в ЕС и НАТО. Нашата принадлежност към тези два съюза са шанс и гаранция за националната и държавната ни сигурност . Място за спор няма!

***

Същественият въпрос, чийто отговор не трябва да подценяваме е друг. Могат ли днес , победителите в Студената война, пред лицето на ужасяващата картина в Украйна, да анализират, без себичност и с хладнокръвие, всички пропуснати възможности за една по-толерантна и справедлива архитектура на света след 1989 г.?

И не е ли време вече да мислим не толкова за войната в Украйна и за Путин, а за Русия след Путин!? Тогава и Запада, и Русия ще проумеят, че са обречени да си сътрудничат.

Другият вариант е някакво ново Средновековие, както предричаше Ален Менк в началото на деветдесетте години, или ядрен апокалипсис…

Опитите да разрешаваме проблемите на ХХI в. с наследените и вече ръждясали инструменти на Студената война е безизходен анахронизъм!.

Източник: БГНЕС

- Реклама -

Последни новини