Иван Ничев – един от най-неуморимите и доказали се кинаджии, все още не е зачеркнал и светския живот, въпреки че предпочита чистия въздух, природосъобразната храна и спокойствието на Гърция.
Срещаме се в „Конфети“ – ресторанта, който преди десетилетия е известен като Клуба на журналистите, където се събира елитната бохема на София. „Да не ти разправям какви софри и купони сме правили тук през годините. За съжаление, отстъпките за културтрегерите вече ги няма“, подхвърля Ничев. Няма ги, разбира се, и някогашните сервитьори, които познават всички край масите – по лице и по име. „Тогава нямаше мобилни телефони и когато някой от нас беше пропуснал да уговори среща с колеги и приятели, знаеше, че все ще ги открие по обяд в някой от клубовете – на журналистите, писателите, кинодейците“, връща лентата Ничев. Носталгията при него обаче е само в емоциите. Един от най-известните ни режисьори не спира да работи, въпреки впечатляващата си възраст. В момента подготвя бъдещ филм по пиесата на Митко Динев „Емигрантски рай“. Идеята е на самия писател, който отдавна живее във Виена. Двамата са добри приятели, а Ничев поне два пъти в годината е в австрийската столица, за да обиколи концертите, театрите, музеите и галериите. Слуша големи музиканти, гледа нашумели спектакли. Като юноша иска да стане актьор. Но Гриша Островски му обяснява, че няма как да му се случи – нисичък, грозничък и прогресивно оплешивяващ.
„Нали си спомняте историята в „Емигрантски рай“ – сборище от балканци, които изпращат любимия си приятел към отвъдното. Сега с Митко работим по сценария, но не ми се ще да гадая дали ще получим субсидия от Националния филмов център. Просто не се притеснявам от резултата. А темата е вечна, въпреки че големите тълпи от Източна Европа към Запада сякаш намаляха – голямото завръщане започна през пандемията. Америка и Австралия пък се отдалечават все повече заради силно поскъпналите самолетни билети. Но в глобалния свят сме, има варианти за осъществяването на бизнес плановете. Важното е да си интересен за онези, които искат да платят висока цена. Проблемът е в адаптацията и високото напрежение“, категоричен е професорът от НАТФИЗ. За творец космополит като него – той завършва култовата Академия за театър, кино и телевизия в полския град Лодз, никога не е било проблем да остане някъде – от тази или от другата страна на океана.
„Дори имах конкретно предложение, нямаше нужда първо да мия чинии в кръчма. Мой преподавател, сценограф, който се изнесе с цялата си фамилия в Америка, ме викаше да работим заедно. Но щеше да е пълен егоизъм към семейството ми в България. Татко – сирак от чирпанско село, стигнал до професор по биохимия, чакаше да стане академик. Не можех да си представя, че ще го проваля. Но въпреки моята жертва не стана академик – изпревари го бивша партизанка“, разказва Ничев.
Друг негов професор го насърчава да замине за Италия. „Въобще интелигенцията във Варшава и Лодз имаше съвсем различен светоглед от нашия. Както знаем, соц лагерът държеше Полша насила в редиците си, но всички имаха роднини и приятели из Европа. Състудентите ми всяко лято ходеха на бригади в Англия и Франция, за да поддържат съответните езици. Не смеех и да си помисля за нещо подобно. Можех само да избягам“, откровен е Ничев, който от онези славни времена е приятел с три знаменити свои колежки – Марта Месарош, Лариса Шепитко, Аньес Варда.
Винаги, когато с Ничев заговорим за студентските му години в Лодз, бързо става дума за Анджей Вайда – един от най-великите режисьори на XX и началото на XXI век, който му преподава само една година, но изигра съдбовна роля в живота му.
„Пое класа ни с единствено условие – той да определи кой става за режисьор и кой за оператор. Не бих казал, че ме е толерирал или съм бил негов възпитаник – за разлика от Владо Икономов, който даже му стана асистент в няколко филма. Дори реших, че ме е отписал, когато направих остра забележка на актриса, която се гевезеше на снимки при по полски ниски температури. Тогава Вайда ме скастри: „Моето момче, с актьорите така не се разговаря.
Ако искаш да крещиш, връщай се в България. Тук – не“. Държеше на дистанция, нямаше никакъв шанс за балканското потупване по рамо на маса след три бири. Славянската солидарност в Полша се проявява, само ако си талантлив и работлив. При тях има стремеж към съвършенство. Харесват парите, но не и партии. Вайда обаче определи пътя ми. След години се виждахме, докато поставяше „Делото Дантон“ в Армията“.
Но въпреки че трябва да се прави на примерен ученик от уж братска България, Ничев не е като да е без амбиции в Лодз. Дори режисира в един от театрите трите едноактни пиеси на Николай Хайтов „Пътеки“, „Лодка в гората“ и „Кучета“. На финала пуска живи кучета, които случайно или нарочно се хвърлят към първия ред, където седят местните първенци на комунистическата конюнктура. Стопроцентов абсурдизъм, който доставя голям кеф на цялата публика.
„Но това не е краят на този сюжет с Хайтов. Като съавтор на превода, направих сериозни корекции в текста – за да го разберат поляците, там, примерно, нямаше ТКЗС-та. Но Хайтов бързо беше информиран за тази моя дързост и блокира пиесите си. А тъкмо ми се бяха обадили от Гданск, за да ги поставя и там. Въобще имаше перспектива да го наложа в Полша като драматург. Ситуацията обаче завърши в клуба на СБЖ. Двамата се скарахме ей на онази маса. Аз му се изрепчих: „Много съжалявам, другарю Хайтов, че отказах да правя Шекспир заради вашия Триптих.“ Много по-късно – благодарение на прекрасната му съпруга Жени, полека лека се сдобрихме. До края бяхме приятели.“
Ничев дебютира в българското кино със „Сърце човешко“ – с Невена Коканова, Андрей Чапразов, Николай Бинев, Юрий Яковлев, Вълчо Камарашев. За съжаление, в нито един от следващите си филми, чиято бройка клони към 20, не успява да открие персонаж за Коканова. „Чапраза си беше велик театрал – повече и не помисли кино. Докато в Бинев видях мечтата на всеки режисьор. Останахме много близки до смъртта му. Канеше ме у тях, а с жена му, прекрасната Домна Ганева, се познавахме от деца – от хор „Бодра смяна“, където тя, Асен Кисимов, Лора Кремен бяха от „големите“ и ме имаха ме като свое дете.“
Приключението „Спрян или орязан филм“
Ничев периодично има проблеми с цензурата преди 10 ноември. Дипломата му все пак е от католическата и прозападна Полша, а не от Москва. „Най-спокойно работеха момчетата, завършили в СССР – до един партийни членове и с ясни идеологически позиции. Моите политически виждания бяха съмнителни, стоях твърде далеч от БКП. Затова филмите ми бяха рязани и стопирани за фестивали. Докато „Балът на самотните“ все пак излезе, то „Мелодия, изсвирена през зъби“ – новелата, която с Владо Даверов готвехме за живота на Камелия Тодорова, въобще не видя бял свят. Бяхме подценили ситуацията. „Царска пиеса“ започна трудно още на етап „сценарий“. Членовете на Художествения съвет се поуспокоиха, когато Анжел Вагенщайн обеща да помага. С него и с Владо Даверов, чиито беше оригинала, се събрахме на „Тихия кът“. Анжел обаче каза: „Големи момчета сте, ще се оправите сами“. Тогава извикахме Владо Ганев, та тримата финализирахме. Имам папка на Художествения съвет, в която пазя унищожителните критики. Дойде Петър Караангов с един списък, в който от едно до 14 беше изброено какво трябва да клъцна. Успях да ги намаля до 11. Изрязаха 25 минути от филма. Не допусках, че един ден ще дойдат други времена, за да запазя режисьорската версия. В нея имаше много алюзии с властта – Даверов е безкрайно талантлив човек, много го обичам. Цензорите най-много се подразниха от бунта в театъра, където се развива действието – макар че после се оказва, че е само във въображението на героя“.
„Бумеранг“ също е пред спиране. Но хората около Станка Шопова, тогава първи секретар на Комсомола, успяват да го прекарат през иглените уши на „наблюдателите“ след специална прожекция в Дома на киното. Но въпреки че е избран за конкурса на Берлинале, не стига до там. Иван Стоянович пише за скандала в „Работническо дело“. Ничев след време участва с „Иван и Александра“ на фестивала в Берлин, но и досега го е яд за „Бумеранг“ – филма за цената на моралния избор пред интелигенцията на соца.
Блокират документалния „Първите и признанието“ за знатната тъкачка Маруся Тодорова, тъй като някоя си Марийка работела на десет стана отгоре, но била по-грозничка и напразно чакала хвалби. Но Тодор Живков го гледа и харесва. Поръчва на Иван Славков: „Пускай го за първи май“. Дори не подозира, че темата в него е за манипулациите в създаването на масови соц легенди. „Това беше режимът в обществото ни – няма какво да се заблуждаваме“, казва Ничев.
Уроците на историята са нищо за българите
Ничев никак не държи да се впускаме в политически теми, но са неизбежни и покрай наскоро излъченият му сериал по БНТ „Ганьо Балкански се завърна от Европа“ в чест на 160 години от рождението на Алеко Константинов. И с усмивка разказва как в началото на 90-те Асен Агов, тогава станал за кратко генерален директор на БНТ, му подхвърля: „Що не направиш нещо като „Далас“ – за какво ти е тоя Бай Ганьо?“ После Агов иска Васил Михайлов да е Бай Ганьо – бил по-остър от Калата и по-подходящ, защото може би най-известният герой на националната литература бил изедник и експлоататор.
Всъщност Бай Ганьо на Ничев от самото начало виси на косъм. Преходът ни е започнал, а Кинематографията ни приключва. Опитват се да му спретнат интрига за отлагане на снимките, а когато все пак екипът тръгва към Виена, на всеки се полагат по два долара командировъчни на ден. Дисагите са пълни със сирене и луканки, а спането, естествено, е във „Витгенщайн“ – културния ни институт в австрийската столица. Преди да си тръгнат към София, родните културтрегери го удрят на шопинг. „Народът се юрна към пазара „Мексико“ – най-евтините неща за герои като нас, индианците на Европа. Абсолютният битак на Виена, отдавна го няма. И натъпкахме автобуса догоре с бохчи и тоалетна хартия. На всеки 50 километра това возило се разваляше. От ауспуха му излизаха някакви гадости и ни глобиха“.
Наскоро Ничев открива изчезналата новела „Бай Ганьо прави избори“ и е потресен. „Аналогиите са отвратителни. Става ми мъчно, като гледам как всичко се повтаря и винаги загърбваме уроците на историята. Не мога да се засмея, просто ми е тъжно. А сега вървим към нови версии на Бай Ганьо. Не е ясно кога и как бихме могли да се отървем от него“.
Затова пък винаги си спомня с умиление и обич за Георги Калоянчев – легендарния и неповторим интерпретатор на най-тъмния балкански субект. „В никакъв случай не се държеше като примадона. Когато през 90-те започнахме с Бай Ганьо, 11 пъти скочи в басейна за новелата в банята, въпреки че нямаше и половин метър вода. Истински бягаше и след влака – в един момент го спрях, хвана ме страх да не получи инфаркт, отдавна не беше в първа младост. Моята режисура при него се свеждаше до това Калата да не мине мярата – това е големият проблем в киното. Да няма театралничене и многотия. Цялото ми внимание отиваше да го озаптявам, за да не прелее. А Калата беше страшно интуитивен, добавяше по нещо свое на всички реплики. Господ му беше дал талант. Често се разхождахме заедно в Банкя, където той живееше на вилата си. Калоянчев беше силно чувствителен човек. Артист. Много преживяваше катастрофата, при която уби човек. След това все повече не можеше да ходи. Трудно се съвзе и след началото на прехода. Всичко, което е правил, е било спонтанно. Никога не е бил политически ангажиран тенденциозно. А че бил от любимците на Тодор Живков – ами шутовете винаги са в обкръжението на императорите. Той не беше от никоя партия, той беше Калоянчев.“
Ничев толкова държи на Калата, че за последната част на сагата за Бай Ганьо го превръща в дух. Големият актьор очаква да му дойда редът, седнал на количка – само леко се надига за снимките, като му помагат.
Смоктуновски отказва да играе в „Звезди в косите, сълзи в очите“
В кариерата на Ничев никак не липсват и истории с неочаквани обрати. През 70-те той, Анжел Вагенщайн и художникът Ангел Ахрянов се качват на самолета за Москва с надеждата да убедят кино аса Инокентий Смоктуновски да изиграе главната роля на Пиер Стоманяков – тартор на пътуващи актьори, в „Звезди в косите, сълзи в очите“. „Преди Смоктуновски да ни откаже, домакините ни поканиха на вечеря в един от най-лъскавите ресторанти на Москва. Кристали, сребро, колосани ленени салфетки. На финала Вагенщайн изпревари руснаците и плати цялата сметка. Те се почувстваха задължени и ни заведоха на бар в хотел „Белград“ – само за чужденци. Ангел – снажен смоленски мъж, се озова на дансинга с дама с дръпнати очи. Един от руснаците ме дръпна настрани и ми каза: „Иван, кажи на твоя сценограф, че танцува с мъж.“ Едвам издърпах Ангел от обятията на джендъра“, забавлява се и досега Ничев.
Партито за старта на „Звезди в косите, сълзи в очите“ за малко да се превърне в играчка-плачка. Тъкмо са подкарали питиетата, когато се появява шефът на Киноцентъра Иван Попйорданов и оповестява: „Момчета и момичета, отлагаме за пролетта.“
„Щях да припадна. Според Иван причината била много проста: Петър Слабаков имал роля в „Пътят към София“ на украинския режисьор Николай Мащенко, мой стар приятел, и трябвало да го изчакат. Натиснах газта към Пловдив, където беше декорът. Изчаках Коля Мащенко да свърши започната сцена. Той дойде, прегърна ме и адски се учуди: „Но Иван, Слабаков има само три дни при мен“. Не искам да обвинявам Иван, но някой се опита да сложи прът в колелата ми. Слабака, който дълго не беше пил заради „Пътят към София“, вечерта се накърка от радост, че започваме „Звезди в косите, сълзи в очите“.
НФЦ закъснява да изпрати „След края на света“ за Оскарите
През март в Тел Авив честват 80 години от установяването на хиляди български евреи в Израел с трилогията на Иван Ничев – „След края на света“, „Пътуване към Йерусалим“, „Българска рапсодия“. И режисьорът се връща към някои инфарктни моменти от създаването на драмите, в които пречупва катаклизмите на историята през душата на героите си, които в началото на 40-те са принудени да носят жълти звезди върху дрехите си. „Катерина Дидаскалу – гръцката звезда, която партнираше на Стефан Данаилов в „След края на света“, отиде при техния консул в София, за да уреди някакви визи. Той обаче я покани на вечеря в хотел, за да „обсъдят положението“. А тя беше една от най-големите красавици на Гърция, беше пренесла огъня за олимпиадата. Не само отзоваха дипломата от София, но го откараха с белезници към Атина.“
„След края на света“ пък не успява да стигне до големия списък на Оскарите, въпреки че Националният филмов център го номинира. Номинира го, но не го изпраща на време – и филмът е елиминиран предварително. А преди това безумие с гафа на НФЦ, Ничев е „подгрял“ публиката отвъд океана с поне десетина прожекции, на които има изключително емоционални реакции. Той обаче не желае да коментира творенията на хората от съсловието си. „Изкуството е елиминиране на всичко излишно – това важи особено силно за киното. Задължително е да правим филми за битието ни, но не бива те да се случват само в задния двор и в черно. На малките фестивалчета е много модерно този тип филми да бъдат възхвалявани и отличавани“, лаконичен е маестрото. Но не отказва подкрепа на млади колеги, винаги е готов да бъде ментор. Сега е приел да е художествен ръководител и евентуално съпродуцент на Радослав Младенов – автор на сатирични романи. „Когато ме направиха професор в НАТФИЗ, ми стана малко смешно. В Америка дори влагат лека ирония в този тип титли – какво значи професор по кино: или си добър режисьор, или не. Виж, в науката е друго“, твърди Ничев.
Не губи чувството си за хумор, макар и черен
Ничев споделя, че винаги се старае във филмите му да има усмивка – дава си сметка, че някъде е успял, другаде – по-малко. И че хуморът му често е черен.
„Българинът почти постоянно е изправен пред тежките исторически проблеми на своите преходи – от патриархалното общество в края на Втората световна война до социализма с нов морал, от началото на демокрацията до днес. Оказва се, че не знаем много неща за себе си. Имам усещането, че най-младите дори не са наясно в каква страна живеят и какво се е случвало преди тях. Години наред историята беше подчинена на пропагандата, която умълчава, изкривява, преиначава. И досега вървят безкрайни спорове дори за най-близкото минало – то се замазва от така наречените експерти, които не смеят да дадат категорични оценки“. Неслучайно уважава думите на световните интелектуалци. Всяка година в различна страна купува календар с мисли на хора, които са доказали своята стойност. Един от тях е Албер Камю. Любимият му цитат от френския екзистенциалист е: „Писателят не може днес да служи на тези, които правят историята. Той служи на тези, които я изтърпяват“.
