Леа КОЕН
Едва ли съм единствената, която от близо две седмици е конфронтирана с употребата, злоупотребата и перверзното тълкуване на феномена „език на омразата“, доскоро апатично третиран като институционално понятие без особено въздействие върху конкретния обществен и политически живот. След поместения и широко разпространен в социалните мрежи колаж, приписван на „Възраждане“, с призиви Соломон Паси да бъде „газиран“ от есесовци, а след това на стената на самия Костадинов да бъде направен на сапун или на абажур, не последваха никакви санкции, както това се очаква в една що-годе нормална държава – членка на ЕС и НАТО!
Никой, включително в съдът и прокуратурата, не се развълнува по този повод, нито реши да използва съществуващия чл. 162 от НК, който инкриминира враждебни приказки на расова, народностна или религиозна основа. Никой също така не си спомни, че има гласувани от България актове на Съвета на Европа и на ЕС, които определят като престъпления същите, или че България членува в Международния алианс за паметта на Холокоста, който задължава най-малко да се спазва публично приличие на обществено и политическо равнище, когато се говори по тази травматична тема. Нямаше реакция и от страна на проформа назначени чиновници в някакво министерство, натоварени да следят кога обществено, не дай боже политическо лице, ще нагази лука, пардон „езика на омразата“. В създалата се ситуация на официално равнище единствено адекватно реагира с изявление акад. Денков в качеството си на премиер.
Трябва да се изтъкне, че безхаберието към „езика на омразата“ си има дългосрочна традиция у нас. При десетки доказани публикации, изявления, реплики от трибуната на Народното събрание, да не говорим за коментари в социалните мрежи, в България никой никога не е бил наказван за „език на омразата“. Страната ни е рекламирана от собствения ни президент като територия на съвършената толерантност, като върховно доказателство, за която той многократно привежда пълното, окончателно, безусловно, неповторимо във всички времена и галактики, спасение на евреите с участие на цялата държава, на царя, профашистите, пронацистите, армията, гражданството и селячеството. Но да оставим за малко евреите. В името на патриотизма и заради толерантния образ на родината може би се налага да забравим „възродителния процес“, антиромските акции в Столипино, Катуница и други неприятни за споменаване места от по-новата ни история, епизодите по границата с един друг, подобен на Костадинов политически лидер и министър, който блъскаше и посягаше на възрастни жени-бежанки, факлите на Луков марш, антипрайд акциите на „традиционното семейство“, нападенията над гейове и на техни обществено-културни центрове.
Ескалацията на „езика на омразата“ и съответните реакции бяха предизвикани в последно време от няколко конкретни епизода:
– Агресивно поведение на членове на „Възраждане“ към собственици на впоследствие станало емблематично заведение, което реагира с надпис, че членовете на партия са нежелани в частната им собственост.
– Агресивна акция на членове на „Възраждане“ ( в униформени фланелки, за да няма съмнение кого представляват) срещу ЛГТБ общността по повод на един напълно безобиден филм, обявен от същите за „педофилски“.
– Антисемитски, нацистки колаж с използване на реално лице – бившият външен министър Соломон Паси, последван от легитимна остра реакция от страна на еврейски и нееврейски организации и обикновени граждани.
– Реакция от страна на еврейската общност срещу „езика на омразата“ и съответно провокационен отговор на „Възраждане“ и самия Костадинов, който нарече евреите „нацисти“ и подаде иск срещу организацията „Шалом“ и отделно срещу нейния председател професор Александър Оскар.
– Организиран от самия Костадинов на неговата стена във ФБ „антиеврейски линч“ с преминаващи всякаква граница антисемитски коментари
– Публикации с антисемитско съдържание от журналисти.
С тази черна серия в дебата се оказаха въвлечени не само широката публика от потребители на социални мрежи и други форми на публично изразяване, но и политически и обществени лица, включително депутати. Едва обаче след като в него се включи партия „Възраждане“ и лично нейният началник Костадинов с невъздържани нападки срещу евреите, президентът Румен Радев реши да влезе в ролята на арбитър. Очакванията бяха, че ще постави на място развилнелия се Костадинов. Напразно! В съгласие с други витиевати изявления, със скрити послания и без особена симпатия към българските граждани от еврейски произход, официалната декларация на Радев в този конкретен случай не предизвика особена изненада. С нея президентът призовава „всеки гражданин (разбирай взелите лично участие), неправителствена организация ( очевидно се визира ОЕБ „Шалом“ като единствената НПО с категорично отношение спрямо свързания с „Възраждане“ антисемитски колаж и коментарите около него) и политическа сила (тук очевидно се има предвид „Възраждане“ като политическия участник в инцидента), трябва… да отстоява традициите на толерантност на българския народ“.
В същото изявление, като израз на тези традиции, отново дебело е подчертано любимото на Радев доказателство, че „нито един български гражданин от еврейски произход е депортиран в лагерите на смъртта“, неистина, която президентът упорито повтаря.
Анализът на това кратко изявление дава повод за по-широк размисъл. В него президентът Радев поставя в един кюп както производителите на „език на омразата“ ( в случая членове на „Възраждане“, както и самият им началник Костадинов, нарекъл евреите „нацисти“), така и потърпевшите от него. Това само по себе си ни кара да попитаме какви са критериите на самия президент за допустимост на прояви на антисемитизъм, недвусмислено изразени в изявленията на членове на „Възраждане“? Трябва ли да разбираме, че евреите сами предизвикват антисемитизъм и президентът не харесва тяхното поведение? Друг въпрос е, има ли изобщо място при такъв тежък расистки инцидент за упреци към еврейската общност, призована „да отстоява традициите на толерантност на българския народ“ (като че ли има съмнения в това!)? Не дава ли този видим с просто око упрек кредит на самата партия „Възраждане“ (кой знае защо квалифицирана от Радев като политическа „сила“, докато за демократичната българска общественост тя е признак на слабост и донякъде провал на демократичното развитие на България, каквито провали бяха несъществуващи вече партии „Атака“ и НФСБ)?
Тук е мястото да подчертая, че формулата „език на омразата“ често е куха фраза, евфемизъм, който се стреми да придаде обтекаема и приемлива форма на понятия с определен остър смисъл, а те са расизъм, ксенофобия, антисемитизъм, хомофобия.
Точно така са формулирани и в документите и директивите на ЕС и Съвета на Европа. Защото „език на омразата“ не съществува изобщо като нравствено, законово или лингвистично понятие, а като конкретика. Омразата, сама по себе си, философски формулирана, е начин за изразяване на остро несъгласие до нетърпимост и защитен механизъм на индивида. В нормалния свят всеки може да изпитва омраза към непоносими за него обстоятелства, личности, организации, предизвикали неговото или на широк кръг от хора нещастие. В този смисъл да бъдат мразени определени политически субекти (примерно Хитлер или Сталин), или свързани с тях политически структури е напълно легитимна реакция на демократичния човек.
Тълкуванието на „език на омразата“ като някаква обща компромисна формула е вид обтекаемост и злоупотреба, използвана както от нацизма, така и от комунизма. Нацистите наричат жестокото убийство и унищожение на евреи „окончателно решение“ (въпреки че в него няма никакво „решение“, а вулгарно убийство на милиони мъже, жени, деца), а Путин войната срещу Украйна – „специална операция“.
Прикриването на проблема с удобни евфемизми НЕ разрешава обаче проблема, а е форма на релативизъм, който го извинява. Поради това говоренето изобщо за „език на омразата“, когато става въпрос за конкретна проява на антисемитизъм (расизъм, ксенофобия, хомофобия) не е позитивно послание, нито е „решение“. Не е „език на омразата“ изразеното от „Шалом“ и неговия председател неласкаво отношение към политическа партия „Възраждане“ или Костадин Костадинов, защото демократично право на гражданите е да харесваме или не определени партии или политически лица, независимо дали това е „Възраждане“, Костадинов или самият президент. Негативното отношение към една цяла етническа група (в случая евреите) и към нейната основна масова организация (в случая „Шалом“) е обаче „език на омразата“. Задължение на всяко демократично общество е да има коректно отношение към етническите групи, от които е съставено и това задължение включва всички негови представители, включително председатели на партии или самият президент. Това е част от политическата отговорност на всяка демократична власт!
