Някоя си Емили, която била Даниел и някакви двама други с галфонско-криминални прякори се гаврили с момче, което било със специални обучителни потребности. Като пишещ човек, далеч от властта, живеещ в периферията на системата, аз не мога да направя нищо по въпроса, освен да анализирам. И за да не бъде анализът ми поредното цъкане с език – да анализирам възможно най-малко осветените аспекти на този случай и най-неочакваните обстоятелства около него; и да анализирам по най-нетривиалния начин, на който съм способен.
Ортодоксалното разглеждане на всеки един такъв случай – наситен с емоции и привидно недвусмислен – винаги прилича именно на едно укорително цъкане с език. На което, ние българите, сме царе. Ние винаги предприемаме нещо при такива случаи. И това, което предприемаме толкова енергично, не е нищо друго, а е едно силно, гръмко цъкане с език. Ето така правим ний: Цък-цък-цък. Може ли такава работа! Срамота! Ето докъде ни докараха!
С други думи нищо ново – отново старото, отчуждено и виктимизирано отношение на народа (а има ли все още нещо, което можем с чисто сърце да наричаме народ?) към съдбата му. С него винаги нещо правят. Все донякъде, където той не ще да бъде, го Докарват! Винаги, откак се помня, някакви неведоми сили Отгоре, някаква чужда и омразна власт съсипва живота му.
Тази власт е винаги далечна, презряна и гнусна – и по отношение на нея липсва и капка осъзнатост. В смисъл – все едно никой не си дава сметка за това, че не друг, а сам народът си я избира – от трийсет години насам, в свободни избори. Този факт се изтласква от народното съзнание; и отново и отново все тази власт е виновна и все тези политици „Дотук ни докараха“.
Но нека анализирам.
Първо – езикът на новото време. Емили е трансджендър, а момчето, подложено на гавра – СОП.
Даже съм чувал от служещи в системата на образованието и забавния и жаргонизиран израз „сопаджия“. Пинкър, големият лингвист, говори за „бягаща пътека на евфемизмите“. Когато едно определение за предмет, явление или група от хора се натовари с прекалено много отрицателни, пейоративни смисли – се заменя с нова дума, с нов термин. Той е един вид евфемизъм на старото наименование на предмета (означаемото). Евфемизъм, знаете, е дума с неутрално, необидно звучене, която да замени друга, която е (или е станала) неприлична или обидна. И така ние сме заменили думата луд с термина „психично болен“, а след това, когато и психично болен вече е започнало да звучи обидно или накърняващо достойнството – сме заменили и този израз с идиотски звучащото „потребител на психично здраве“.
В моята младост се говореше съвсем без никакви смущения за олигофрения. Това беше термин от старата, класическа психиатрия от времето на Блойлер и Шарко. Олигос означава малък, френ – диафрагма (защото древните са смятали, че в диафрагмата е душата на човека). След това се премина към терминът „умствена изостаналост“. Сега в сферите на образованието и в разговорния език вече се е наложил един още по-мъгляв и нищо неозначаващ термин – дете със специални обучителни потребности. Нека се замислим: Та нима всеки не е специален и не заслужава именно „специално обучително отношение“? Резервираното ми отношение към тия сменящи се и „бягащи по пътека“ евфемизми, ставащи все по-мътни и идиотски, и все по-неозначаващи нищо – се дължи на това…че всъщност те наричат…винаги едно и също. Под все по мъглявите и наукообразни, политически коректни наименования, се крие все едно и също дете – нещастно и необгрижено – въпреки новите и нови имена, с които го кичат. Това е все едно да даваш нови и нови – все по благозвучни имена на една улица. А тя да си остава все така разбита и непочистена. Непочистена – защото ти не чистиш, а сменяш табелките.
Тази игра с имената и термините е всъщност израз на безсилие и чиновническо слабоумие. Както и на боязливо слагачество спрямо господарите ни от Запада, от тамошните социално-инженерни централи. Както ни кажат от Горе (сега Горе е Запад) – така ще правим!
Медиите – по инерция – размахващи все по ограничения си езиков ресурс – повтарят малоумното говорене на администраторите и политиците.
А аз ви казвам: Всяко пародийно, идиотско замаскиране с нови и нови политически коректни имена води до много лоши последствия – едно от които е дехуманизирането, друго е загубата на отношение, на чувствителност. Аз не мога да съчувствам на СОП. СОП е някаква абстрактна, нищо неозначаваща глупост. Аз мога да съчувствам на болен човек, на луд човек, на окаян човек, на пропаднал човек, на недъгав човек, на роден с увреждане човек – но не и на СОП. Все пак – да помним – в началото бе словото.
И нека продължа.
Изглежда някак доста положителен фактът, че чувствителността към подобни безобразия – като това в пловдивския мол – е нараснала многократно.
Ще кажа така: Ако някой отрече, че в не чак толкова далечното минало самите учители тероризираха и унижаваха деца, за които имаха съмнение, че не са съвсем с всичкия си…че ги наричаха пред другарчетата им „олигофрени“ или „дебили“ – и това предизвикваше само гръмък, одобрителен смях… Та ако някой отрече това, просто ще му се изсмея. Няма как да се отрече – живял съм тогава и помня. В моето детство насилието и униженията бяха норма! Учителките специално носеха огромни пръстени сякаш само и само, за да бият по главите с тях нещастните непослушковци в час. Фрас по главата в пръстена – защото си „говориш в час“!
А пред училищата стояха дежурни учителки и ако забележеха, че косата ти е пораснала с три четири милиметра над позволеното – тоест – над обезобразяващия минимум – те грабваха дежурните ножици и „настригваха“ косата, обезобразявайки главата на виновното дете. То трябваше на бегом да отиде до близкия бръснар и да се остриже, за да изчезне обезобразяващото „настригване“.
Да. Унижението, гаврите и погазването на всякакво достойнство не бяха предизвикващи ужас и всеобщо възмущение изключения – а свещена норма. С която цялото общество жизнерадостно живееше.
Искате ли да кажете, че това наследство няма никакъв ефект в настоящето ни? Ще кажа така: това, че сега има огромна чувствителност към такива проблеми, огромна непоносимост към подобни явления (като това с момчето – СОП и Емили в мола) – е привидно добре. Но превърнато в един глух, празен, самосъжалителен ропот – това вече не е добре. Защото единственото, което постигат медиите чрез преекспонирането на такива случаи, е да затвърдят убеждението на българите, че са жертви и че „живеят в най-лошите от всички времена“. А човек, убеден в това – става деморализирано говедо, което си казва: аз и без друго живея в най-лошите времена. Аз съм прецакан и тотално ощетен. Следователно – всичко ми е позволено. Ще си седя, ще си пуша електонната цигара и пръста няма да си мръдна. Само ще напсувам още два-три пъти властта.
