„Разходка с Гогол“ – новият спектакъл на Катя Петрова за камерната сцена на Народния театър, със сигурност може да се класира в топ 5 на най-качественото през сезона. Представление, което режисьорката и нейните актьори са измислили и осъществяват като удоволствие за ума и пиршество за сетивата. Героите на Гогол – гениалния руско-украинско-полски казак, отишъл си от този свят само на 43 с думите „Ще се смея през сълзи“, са пресъздадени с огромно въображение, с нестихващи импровизации, нагарчащ черен хумор и зрелищна пластика. В адаптацията за само привидно ограниченото пространство присъстват персонажи и теми от „Дневникът на един луд“, „Шинел“, „Нос“, „Портрет“, „Невски проспект“. Това е половината от разказите и повестите Гогол, който е бащата на абсурда в модерната литература. Неслучайно в цялата атмосфера на постановката има нещо кафкианско и Брехтово.
Очаквано и логично „Разходка с Гогол“ развенчава и осмива кървавата бюрокрация и йерархията на чиновниците, определящи съществуването на малкия човек във феодална Русия. „Същността на човечеството се извежда ирационално от хаоса на мнимите реалности, които овеществяват света на Гогол“, казва Владимир Набоков. Под прожекторите дефилират очи, уши, носове – личността се разпада, притисната от агресията на времето и нравите му. Поезия, мистика и страх по Невски проспект – това е животът и за висшето общество в Русия, което говори най-вече на френски, и за анонимните служители. Карнавалността се превръща в печал, искрящият смях преминава в трагика, комичното в парадокс. Няма друга възможност, след като Гогол въвлича в битката между духовното и материалното, споделяйки, че пише, за да преодолява своята скръб.
За чест на Катя Петрова в Гоголевската й фиеста няма нито един слаб актьор, въпреки че най-младите от тях за първи път се сблъскват с великия писател. Но не им се налага да се спасяват сами, както напоследък се случва в софийските театри. Режисьорката буквално преоткрива Радина Кърджилова – измъква я от клишето на безпомощна или яростна фатална жена, за да я превърне в Акакий Акакиевич Башмачкин, умиращ от мъка по своя жадуван, отгладуван и откраднат шинел. Радина Кърджилова е неузнаваема не само визуално – тя е абсолютно актьорски разкрепостена, нещо, което невинаги й се случва под палката на хитовите режисьори, между които вече е и мъжът й Деян Донков. Да комбинира клоунадата и екзистенциалната тъга на Акакий Акакиевич, който безпомощно предсмъртно изплаква „Оставете ме намира, защо ми се присмивате?“, никак не е лесно. Монологът на Александър Тонев – момче, родено за сцена, както и друг път сме отбелязвали във „Филтър“, е театър в театъра. Опитната Радена Вълканова дава тон на младите Жаклин Даскалова и Мартина Пенева – дъщерята на Наско от Б.Т.Р. Стелиан Радев, който наследи ролите на Зуека в „Шинел“ на „Кредо“ и Нина Димитрова, е като риба във вода. Пламен Димов става все по-добър, Кире Гьоревски – все по-разпознаваем за широката публика (може би и след „Войната на буквите“).
Пантомимата и хореографията на Анна Пампулова равностойно участват в зрелището. Всичко е движение и динамика – няма и миг, в който актьорите да не използват в пълен синхрон лице, тяло, вътрешен ритъм. Това прекрасно диригентство на Катя Петрова идва от големия й опит в кукленото изкуство. Зрителите постоянно усещат присъствието на Гогол – и тези от тях, които познават творчеството и са чели за съдбата му, изпитват двойно по-убедителна наслада заради асоциациите и препратките. Въпреки бруталното злободневие, гарнирано с някоя и друга фраза от сорта на „Нима може да продължаваме без правителство?!“, изживяването е изпълнено с класика. Музиката на Христо Йоцов е изпълнявана на живо от Венислав Будинов (акордеон) и Николай Темнисков (туба), художници са Борис Далчев и Петя Караджова.
