Предизборната коалиция между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ изглежда все по-вероятна и все по-логична конструкция. Отношенията между двете либерални формации започнаха под формата на тиха конкуренция през есента на 2021 година, преляха в общо управление през първата половина на 2022 година и по всичко изглежда, ще завършат като единен политически субект.
От тази ситуация можем да обобщим три големи извода. Първият, който засяга цялата политическа система е, че в България разделението между либерали и консерватори е далеч по-дълбоко и важно, отколкото разграничаването на леви и десни. Заченатата предизборна коалиция между „Продължаваме промяната“, които демонстративно се заявяват като по-скоро лява партия в икономически план и „Демократична България“, които все още биват наричани „десни“, най-вече заради идеята за спазване на бюджетната дисциплина, която изповядват, е най-видимият симптом за това. Само преди малко повече от месец двете формации бяха на диаметрално противоположни позиции по отношение на бюджетната политика на страната. Ако ляво-дясното разделение беше толкова силно, то двете формации изобщо нямаше да могат да разговарят помежду си. Те обаче не само разговарят, но дори са готови да сформират предизборна коалиция, а различното отношение към бюджета очевидно е второстепенен проблем.
Една от причините за този привиден парадокс е, че двете формации представляват сравнително общ културен сегмент на обществото – разположени са в центровете на големите градове, изразяват глобалистки и космополитни светогледи и искат да променят българите, а не да ги разберат.
Вторият голям извод изразява тенденцията на затихващия опит за революция от последните близо три години. Говоря за опит за революция, защото революция нямаше по редица причини. Идеите на хората, които протестираха през 2020 година, не бяха революционни, защото не поставиха въпросите за радикална промяна на структурата на политическия и икономическия ред, както и въпроса за геополитическата ориентация на страната. Революция би могло да има само ако тези три фактора бъдат оспорени и то успешно, както вече се е случвало през 1944 и 1989 година. В този контекст, протестът имаше революционен импулс, но нищо повече от това.
Тенденцията за отшумяването на революционния импулс се изразява в количественото намаляване, както на броя на партиите, които го изразяваха, така и в подкрепата за тях. В 45-ото народно събрание присъстваха четири партии, които се бяха заявили като протестни – ИТН, БСП, ДБ и формацията на Мая Манолова. Към тази конфигурация трябва да прибавим и президента Румен Радев, който подкрепяше открито тези формации. В 46-ото народно събрание тази конфигурация се запази и дори увеличи представителството си, като ИТН успя да спечели предсрочните парламентарни избори. Служебното правителство на Стефан Янев пък я надгради, като включи в политиката Кирил Петков и Асен Василев. Пикът на революционния импулс се състоя и беше изконсумиран в 47-ото народно събрание. В него партиите на протеста най-после успяха да излъчат свое правителство и въпреки че формацията на Мая Манолова не успя да прескочи 4-процентовата бариера, с помощта на БСП беше съставено редовно правителство.
От този момент започна низходящата тенденция, която продължава и до днес. Първо ИТН се отдели от коалицията и правителството падна, след това „Продължаваме промяната“ загубиха изборите за 48-ото народно събрание, а в неговия кратък мандат от партиите на протеста се дистанцира и БСП. Към това трябва да прибавим и факта, че през последната година Румен Радев от съюзник се превърна в опонент на партиите на протеста. Така от четирите формации останаха две – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които поради усещането си за отлив са на път да се превърнат в една. Това е по-скоро тактически ход на „Продължаваме промяната“, които се нуждаят от нов сюжет, който, ако не да спре, то поне да забави спада на доверие към тях. За целта ще бъде употребена „Демократична България“, чието лидерство е достатъчно наивно и инертно, за да разбере, че по този начин ще унищожи и себе си, и партиите, които представлява. Впрочем, тук трябва да припомним, че само преди няколко месеца „Продължаваме промяната“ отказа предизборна коалиция на „Демократична България“, защото тогава хората на Христо Иванов сякаш не им трябваха. Сега самите Кирил Петков и Асен Василев предлагат коалиция, а Христо Иванов и Атанас Атанасов, естествено, не искат и не могат да откажат.
И тук идва третият извод – „Демократична България“ се трансформира от ключов политически фактор, в значка на ревера на „Продължаваме промяната“. През мандата на отиващото си 48-о народно събрание, формацията на Христо Иванов на два пъти имаше шанса да се окаже в лидерска позиция спрямо целия политически процес. Първия път беше при избора на председател на парламента, когато партиите в продължение на три дни се самоблокираха. В този момент всичко зависеше от „Демократична България“ и тя не просто имаше реалистична възможност да посочи кой да оглави парламента, но можеше да излъчи за това и свой депутат. Подобно развитие на ситуация щеше да постави тази формация на съвсем друга плоскост, а и вероятно щеше да сложи началото на решаването на политическата криза. Нерешителността и недалновидността на лидерството на „Демократична България“ обаче пропусна този шанс.
Втората възможност, която беше пропусната, се случи в края на този парламент, когато преди връчването на третия мандат за съставяне на правителство лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов директно предложи Христо Иванов да състави правителство. Това предложение беше отхвърлено от лидера на Демократична България и дори беше наречено опит за интрига. Истината е, че ако Христо Иванов се беше самозаявил като кандидат за премиер, можеше да получи подкрепата и на „Продължаваме промяната“, и на ГЕРБ, а Румен Радев много трудно щеше да обясни позицията си, ако при това положение беше дал мандата на БСП.
С отказа си да поема отговорност и да използва възможностите си на балансьор през последните месеци „Демократична България“ се превърна от ключ към решаването на политическата криза в придатък на „Продължаваме промяната“. Затова и предизборната коалиция с Кирил Петков и Асен Василев е логичен завършек на тази формация. Номинално, партиите, които я съставляват, ще продължат да съществуват в регистрите на съда, но реално те няма да имат голямо значение за политическия процес. Политическото поведение на Кирил Петков и Асен Василев, от една страна, и на Христо Иванов и Атанас Атанасов, от друга, още отсега очертава начина, по който ще действа бъдещата коалиция – първите двама ще взимат решенията, а вторите двама с неохота ще ги следват, докато не станат излишни. Тази позиция е много далеч от гръмките амбиции за конституционни и всякакъв друг вид реформи, защото е позиция на политическото оцеляване и на политическата безпомощност. В политиката няма вакуум и ако не си в състояние да взимаш решения, някой друг ще го прави вместо теб.
