Леа КОЕН
Преди седмица публикувахме първата част от статията на Леа Коен за спорното честване на 80-годишнитата от спасяването на българските евреи. В нея авторката определи версията за безусловната роля на цар Борис Трети в събитията като опит за преиначаване на историческата истина с брутална подмяна на фактите. Неслучайно организацията „Шалом“ не участва в тържествата, несъгласна с тълкуването на събитията.
Предлагаме ви втората част от статията.
Десетилетието до и включително 70-годишнината от спасяването на българските евреи, отбелязва още напредък в изследванията, като интерес по темата проявяват и чужди изследователи. Така през 2007 година Университетското издателство „Марин Дринов“ в София издава обемния труд (500 страници) на двама украинско-американски професори Лариса Дубова и Георгий Чернявски, които обобщават известните дотогава знания, факти и обстоятелства около гоненията на българските евреи. Книгата носи заглавие „Опьiт бедьi и вьiживания. Судьба евреев в Болгарии в годьi Второй мировой войньi“. Както е видно, думата „спасение“ не фигурира в заглавието. (Издадена от Университетското издателство „Марин Дринов“, книгата за съжаление не е преведена на български поради липса на средства и не получава почти никакво разпространение.)
По същото време и малко след това се появяват много отделни публикации, включително в масовия печат ( мога да цитирам статии в печатния орган на „Шалом“ „Еврейски вести“, моя статия в списание „Биограф“ от 2010 г. „Апокриф за цар Борис Трети“, друга в „Дойче Веле“ от 2011 г. за „(Не)спасението на българските евреи“, като в двете безусловно са назовани категориите спасители и гонители, подготовката и издаването на книгата на Николай Поппетров и Върбан Тодоров за Седми състав на Народния съд, първият европейски съд срещу антисемити от 2013 г., на който посвети и своя изследователски труд Стивън Сейдж, моята книга „Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите“, 2012 г., книгата на Румен Аврамов „Спасение и падение“, също от 2012 г., последвана след това от гигантския по своя обем и значение сборник „Документи по депортирането на евреите от Македония, Тракия и Пирот“ ( заедно с Надя Данова), 2013 г.
Самата 70-годишнина е вече с издигнат статут на официално честване. В него взимат участие израелският президент Шимон Перес и българският президент Росен Плевнелиев, които заедно участват в специална сесия в Европейския парламент. До сградата на Народното събрание е открит възпоменателен паметник, като надписът върху него е предмет на малко дипломатическо спречкване. За първи път правителството и официалните власти излизат с политическа позиция. Като началник на политическия кабинет на премиера Бойко Борисов, Румяна Бъчварова казва следното от негово име:
„Правителството осъжда антисемитската политика на своите предшественици и всяка проява на насилие върху човешките права и свободи, които са се случили преди 70 години“.
Тя изброява също така политическия кръг на спасителите:
„Това безспорно е героично събитие, защото реакцията на изявени български общественици и на целия народ, както и на Българската православна църква осуетиха изпращането на българските евреи на сигурна гибел“.
Както е видно, в този кръг липсват както цар Борис Трети и пронацисткото правителство, така и българската армия.
Президентът Росен Плевнелиев от своя страна „изказва съжаление“ за гибелта на 11 343 евреи със следното обяснение: „За съжаление, България беше въвлечена в ситуация, в която не успя да предотврати тяхната гибел“ (при връчване в зала „България“ на наградата „Шофар“, най-високото отличие, което еврейската общност присъжда).
Председателят на Израилтянския духовен съвет Роберт Джераси изразява позицията на еврейската общност със следните думи: „Събрали сме се преди всичко, за да почетем паметта на 11 хиляди евреи от Македония, Беломорска Тракия и Пирот, които загинаха в нацистките лагери в Треблинка“. Може да се каже, че това е първият път, когато лобното място на евреите се назовава публично.
Българският парламент приема официална декларация по случай 70-годишнината, което също се случва за първи път. В нея се изказва почит към 43 депутати, подписали писмото на Димитър Пешев, говори се за „пронацистката политика на правителството на Богдан Филов“, изреждат се спасителите, но и за първи път предпазливо се споменава името на цар Борис Трети, като публично се изрича недоказаната теза, че „под натиска на общественото мнение той ОТКАЗВА депортирането на повече от 48 хиляди евреи български граждани към лагерите на смъртта“.
Също така за първи път се лансира тезата за невинността на българската държава, тъй като депортирането е станало от „територии под германска юрисдикция“, което е очевидно невярно. За първи път в същата декларация се лансира и изключително спорната теза за „спасение чрез визи“, които на този етап са назовани „няколко хиляди“.
„Ние дълбоко скърбим – се казва в текста – за всеки един депортиран евреин в окупираните от Хитлер територии“, с което фактически българският парламент изключва депортираните 11 343, тъй като те са се намирали в окупирани от България територии, в които няма германци, а българска армия, полиция и администрация.
Тази декларация предизвиква остро протестно писмо до българския парламент от името на Музея на Холокоста във Вашингтон, под което се подписват Ели Визел, Мартин Шулц (президент на Европейския парламент), Раби Ендрю Бейкър, Абрахам Фоксман и други. На писмото не е дадена никаква гласност, нито е известен някакъв отговор.
Остро реагират и някои обществени организации и комитети. Българският Хелзинкски комитет излиза с декларация, в която протестира срещу „изопачаването на историческите факти и опитите за прикриване на отговорността на българските власти от страна на 41-вото народно събрание“.
Може да се каже, че със 70-годишнината в публичното пространство е пуснат духът на ревизионизма. В негова подкрепа са мобилизирани група активисти от различни среди, без специална подготовка и без сериозни исторически познания, които за кратък период буквално задръстват медиите с пропагандно-ревизионистични, активистки материали, декларации, открити писма и прочее. В много от тях личи скрит или явен антисемитизъм и неприязън към евреите, както и колективни нападки към еврейската общност. За съжаление, правят се успешни усилия към тази вълна да бъдат привлечени и някои лица с еврейски произход или с връзки с Израел, чиито действия се представят като „еврейска защита“ на ревизионистичните тези. Има и случаи, при които лица от кръга на активистите без да са с еврейски произход сменят името си с еврейско за по-голяма убедителност.
75-годишнината през март 2018 година като че ли е момент на балансирано осмисляне на събитията. Честването е съобщено по националната телевизия по следния начин: „Днес почитаме паметта на жертвите на Холокоста, но си спомняме и за тези, които са помогнали на стотици български евреи да оцелеят“. Като спасители са назовани Българската православна църква, политици и общественици. На церемонията в Централната софийска синагога присъства премиерът Бойко Борисов. Той е и първият български държавник от подобен ранг, който отива в Скопие да се поклони и да изкаже почит към паметта на загиналите македонски евреи. По време на тази визита обаче настъпва инцидент с неочакван обрат. Попитан от журналист дали България поема отговорност за депортацията на македонските евреи, Борисов отговаря грубо, като казва: „Спасили сме си евреите и толкова!“, и определя въпроса като „пропаганда“. Реакцията на премиера трябва да се разглежда в контекста на напрежението между България и Република Македония, както и като отказ да действа под натиск, след като е направил вече важна крачка.
Сайтът „Култура“ помества дълго интервю за спасението с един от водещите историци от Българска академия на науките Николай Поппетров (автор, заедно с Върбан Тодоров, на мащабното изследване „Седми състав на Народния съд“, както и на студия за десните и фашистки партии в България).
В това интервю Поппетров синтезира най-доброто от казаното по темата от години насам, като подкрепя тезите си с примери от масив от документи, които е изследвал. По въпроса за ролята на цар Борис Трети Поппетров е категоричен: той е бил осведомен за „окончателното решение“, знаел е какво очаква депортираните, същото важи и за неговия премиер Филов. Поппетров дава отговор на много от висящите в обществото въпроси като:
– Можело ли е българското правителство да даде гражданство на евреите в окупираните територии като защита от експулсиране? Отговорът на Поппетров е, че нищо не е пречело на това.
– Предвиждали ли са властите последиците от приемането на Закона за защита на нацията? Отговорът е, че не само са предвиждали, но са и планирали как да бъде по-ефикасен.
Поппетров дава също така тълкувание на разликата между „администриране“ и „окупация“ на завзетите територии и последиците за евреите. Може да се каже, че донякъде е намерен балансиран език за обяснение на историческия контекст.
Цитирам това интервю поради обстоятелството, че 5 години по-късно уважаваният историк подписа Становището от 22 ноември 2022 г. на 22-мата историци, че в България никога не е имало фашизъм, че цар Борис е безусловен спасител на евреите и че в условията на „администриране“ на завзетите от България земи властите са били безпомощни да спасят евреите в тях и са вложили всички усилия в спасение на евреите от вътрешността на страната.
Тази драстична смяна на позициите на един уважаван историк с доказан принос към изследването на епохата в навечерието на 80-годишнината от спасението на евреите, свидетелства за едно-единствено нещо: упражняван натиск в налагането на една задължителна концепция за пълно избелване на българското царство от 40-те години от фашизъм и антисемитизъм, за цензура върху свободното слово на историци и изследователи извън възприетата пропагандна версия за безусловното спасение, за опит за подмяна на историческата истина с брутална ревизия на историческите факти.
Това са процеси, които будят тревога както вътре, така и навън от България, за които демократичната общност е време да бъде информирана и да си даде сметка.
Те предизвикват обаче силна реакция у истинските изследователи и познавачи на темите за характера на българската държава от 40 те години, обосновават необходимостта дебатът да бъде продължен, за да запълни с фактически знания липсата на информация в обществото и да създаде у него имунитет срещу подозрителни исторически тълкувания и политически теории, които се стремят да оправдаят, включително в наше време, агресията, посегателството над човешките свободи и права и дори унищожението на хиляди хора, чиято единствена „вина“ е техният етнос или религия.
