„Който се събере да управлява с ГЕРБ, изчезва.“ Тази теза отново влезе в оборот през изминалата седмица.
Поводът този път беше започналите преговори за законодателна програма на 49-ото народно събрание между първите две политически сили в лицето на ГЕРБ – СДС и ПП – ДБ. Тя е толкова много повтаряна през последните години, че се е превърнала в нещо повече от клише и е придобила формата на заклинание, което предвещава съдбовност. И понеже заклинанията нямат място в полето на хладния политически анализ, то „който се събере с ГЕРБ изчезва“ може да се възприема като част от политическия мит. А митът в своята природа, макар и част от действителността, не е породен от нея, а от представата за нея. Впрочем този мит е една от причините ГЕРБ да изглежда силен, а останалите формации слаби. Вероятно не това е била целта на създателите и разпространителите му, но той единствено ни казва, че те изразяват страха си от ГЕРБ. Последното не говори добре преди всичко за тях.
Въпросът обаче е какво стои под повърхността на този мит и къде са корените му в действителността. Първият субект, който изчезна след взаимодействието си с ГЕРБ беше Синята коалиция. Тя се явяваше предтеча на последвалите Реформаторски блок, „Демократична България“, а днес ПП-ДБ. Синята коалиция се разпадна малко преди изборите от пролетта на 2013 година, когато ръководството на СДС взе решение да не се явява на избори с ДСБ. Това решение беше резултат от редица вътрешни напрежения между двете партии. Произходът на тези напрежения датираше още от разцеплението на СДС през 2004 година. Тогава бившият син премиер Иван Костов реши да създаде собствена формация, а привържениците му се зарекоха да унищожат десницата на прехода и да създадат на нейно място постпреходна десница. Резултатът от този сблъсък беше, че на мястото на една голяма партия се обособиха две малки, които така и не можеха да си простят самонанесените рани. През 2009 година тези две половини се събраха в Синята коалиция, не защото си бяха простили, а тъй като съществуваше реален риск да не влязат в парламента, ако не го направят. След като с общи усилия прескочиха 4-процентовата бариера за влизане в 41-ото народно събрание, СДС и ДСБ първо подкрепиха правителството на малцинството на ГЕРБ, а година преди края на мандата вече бяха в опозиция и скарани помежду си. В крайна сметка тогавашният председател на СДС Мартин Димитров поиска едновременно съпартийците му да му гласуват вот на доверие и мандат за преговори за ново общо явяване с ДСБ. Поради явната неприязън към ДСБ, седесарите гласуваха вот на недоверие и приеха решение да не се явяват на изборите за 42-ро народно събрание заедно. Последното лиши и ДСБ, и СДС от участие в парламента и така десницата на прехода за пръв път не беше парламентарно представена. Къде е вината на ГЕРБ за всичко това, все още не е ясно.
Този негативен опит накара партиите, които останаха извън парламента, да се съберат в нова коалиция, която нарекоха Реформаторски блок. Тя се състоеше от пет партии в лицето на СДС, ДСБ, ДБГ на Меглена Кунева, НПСД на Касим Дал и БЗНС. Това събиране отново беше много повече плод на общи тактически сметки, отколкото на обши разбирания за политиката. Първият голям разлом дойде на евроизборите през 2014 година, на които Реформаторският блок успя да вкара един евродепутат, но избирателите на ДСБ преместиха с преференции Меглена Кунева от първото място и пратиха в Европарламента втория Светослав Малинов. Това показа, че Реформаторският блок не е един отбор, а се състои от няколко конкуриращи се отбора. Въпреки обещанията за дългосрочност и единство, лидерите на различните партии в блока упорито отказваха да създадат общи структури и да излъчат общо лидерство. В това насипно състояние те прескочиха бариерата за влизане в 43-ото народно събрание. Там трябваше да избират да взаимодействат с БСП и ДПС, срещу които бяха протестирали една година или с ГЕРБ, които бяха атакували не само през 2012 и 2013 година, но и по време на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски. Тъй като ГЕРБ бяха спечелили изборите със значително мнозинство, избраха тях. Към тази коалиция бяха приобщени АБВ на Георги Първанов и „Патриотичният фронт“, в който влизаха ВМРО и НФСБ. Реформаторите получиха четири важни министерства плюс едно вицепремиерско кресло. В техните ресори влизаха образованието, здравеопазването, отбраната и икономиката. Те решиха да излъчат на тези позиции не най-подходящите хора, а лидерите на отделните партии. Изключение направи ДСБ, което излъчи за министър на здравеопазването Петър Москов. Това беше изключение, което потвърди правилото, защото по-късно Москов се раздели с ДСБ и учреди собствена партия. Към тези министри, би трябвало да прибавим и правосъдният Христо Иванов, който остана от служебното правителство, назначено от президента Росен Плевнелиев, но се приобщи към реформаторите. Така, с пет важни министерства и един вицепремиер, реформаторите се оказаха с повече власт, отколкото могат да упражняват. Вътрешните им противоречия, които бяха факт още от ден първи на управлението, доведоха до парцелиране и феодализиране на министерствата им, които вече не се управляваха от Реформаторския блок, а от отделните малки партии, които го съставляват. По същество това беше подмяна на вота. Така разпадът на коалицията и разпадът на Реформаторския блок бяха логичен завършек на един нездрав и зле управляван процес. Липсата на обща воля, общи структури и неспособност да се излъчи адекватно лидерство, а не ГЕРБ бяха причината тази формация да остане в миналото. На предсрочните избори през 2017 година партиите от Реформаторския блок се разделиха на три. Остатъчната част от блока в лицето на СДС, ДБГ, БЗНС и Петър Москов се явиха като Реформаторски блок, ДСБ сформира коалиция „Нова република“, а бившият министър на правосъдието Христо Иванов се яви със собствена формация в лицето на „Да, България“. Ако всички тези партии и коалиции се бяха явили заедно щяха да получат същите гласове, които бяха получили през 2014 година. Ако Христо Иванов и Радан Кънев се бяха явили заедно, а не поотделно, със сигурност щяха да прескочат 4-процентовата бариера. Въпросът е, къде е виновен ГЕРБ в тази ситуация?
Подобен беше изходът и за Обединени патриоти през 2021 година. Тогава трите партии от коалицията, след пълен мандат в управлението, решиха да се явят поотделно на изборите и нито една от тях не успя да влезе в парламента. Ако ВМРО и НФСБ се бяха явили заедно, то със сигурност щяха да участват в 45-ото народно събрание.
Припомням тази история, защото тя показва, че митът „който управлява с ГЕРБ, изчезва“, е оправдание за лидерски, идейни и структурни дефицити, а не политическо правило. Той е отказ от анализ на собствените грешки и недостатъци и опит, те да бъдат прехвърлени върху външно тяло. Това е заклинание, което отменя възможността и волята за вътрешна промяна, които изискват усилия и жертви. Затова и този мит се възприема добре най-вече от онези, които са участвали най-активно в провала. Много по-добре е избирателите ти да са гневни на Бойко Борисов и ГЕРБ за провала на собствената им партия, отколкото на теб самия. Резултатът от това е, че вместо цената за провала да бъде платена от онези, които стоят в основата му, тя се плаща от симпатизантите, които остават без политическо представителство. И не на последно място – да виниш външния свят за собствените си грешки означава, че се самовъзприемаш за непогрешим. Това е възможно най-инфантилната позиция в политиката. И тя никога не остава ненаказана.
