Иво ДИМИТРОВ
По времето на соца, когато Албания се управляваше от Енвер Ходжа, се разпространяваше виц, който гласеше, че в балканската страна имало само един телевизор и програмите на албанската телевизия започвали с : „Добро утро, Енвер Ходжа!“, „Добър ден, Енвер Ходжа“, „Добър вечер, Енвер Ходжа!“ и завършвали с „Лека нощ, Енвер Ходжа“.
Но вицът не се разминава много с действителността. Между 1941 и 1985 година, когато Енвер Ходжа управлява Албания, цялата страна е залята от монументални паметници, посветени на него. Улици, булеварди, училища, зали и институции се кръщават на името на Енвер Ходжа. Парадоксален е фактът, че Албания – страна с огромни количества естествен асфалт, е имала едва няколко километра асфалтирани пътища – от президентския дворец до летището.
Припомням всички тези факти за Енвер Ходжа, защото авторитарният стил на Енвер Ходжа и издигането на една личност в култ, си е типично балкански синдром. Ако имаше по-голяма власт, министърът на културата Велислав Минеков сигурно щеше да е разпоредил да се разлепят негови портрети на всеки десет метра в столицата. Виждаме, че където има власт, професорът по метал не пропуска да я използва както трябва. Изцежда я като опитна перачка мокър панталон.
Нека вземем официалната страница на Министерството на културата във фейсбук. Колкото и да връщам назад с мишката, за да разбера дали някой освен министър Минеков работи, няма следи от друга човешка дейност в това ведомство. Всичко се върши от българския културен вариант на Енвер Ходжа.
Така разбираме, че на 16 декември Минеков бил на някаква среща на министрите на културата. Другите в министерството очевидно почиват.
На 19 декември е пуснат текст с прелюбопитни снимки за това как е била проведена „церемония“ по валидиране и пускане в употреба на пощенско-филателно издание на тема: „В памет на героите“ („Чили“), посветено на картината на Иван Вукадинов, която стана притежание на Ватиканските музеи. Разбира се не са пропуснати „заслугите“ за това на Велислав Минеков. Впрочем идеята за това произведението да отиде във Ватиканските музеи, колкото и нескромно да звучи, е на автора на този текст. А на една от снимките, публикувани на страницата на Министерството на културата, се вижда, че на въпросната „церемония“ служебният министър е поканил Иван Костов, както и неговия приятел – реставраторът Емил Чушев, станал известен през 2018 година с неуспешния си опит си да продаде гнусни фалшификати на Владимир Димитров – Майстора на официален търг. Бившият доносник на ДС Емил Чушев е и съдружник с хора от обкръжението на Валентин Златев. Хайде сега си припомнете скандалите за „Нефтохим“ и връзката на Иван Костов, но това е дълга тема, за която ще ви разказвам друг път.
На 20 декември от страницата на Министерството разбираме, че министърът е участвал в предаване по Би Ти Ви.
На същата страница от 21 декември разбираме, че е имало официална церемония, на която министър Минеков и Н. Пр. г-жа Лхагвасурен Саянаа подписали Програма за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката между правителствата на Република България и Монголия. Какво сътрудничество ще падне, сещате ли се?
На 23 декември пък четем: „Министърът на културата проф. Велислав Минеков спази дългогодишната традиция и посети днес Дома на ветераните на културата и изкуствата в столичния кв. „Захарна фабрика”. Министърът поздрави живеещите там творци и културни дейци по повод настъпващите светли празници. Проведоха сърдечен разговор по актуални теми и размениха пожелания за здрава и добра Нова година.“ Тук спокойно можете да замените името на Минеков с Енвер Ходжа или с Тодор Живков – ловният приятел на баща му Величко.
На 2 януари ни осведомяват, че министър Велислав Минеков ще бъде скъп гост в телевизията на Слави Трифонов 7/8.
На 3 януари ни пускат видео от интервюто по въпросната телевизия. Този път текстът е написан от самия министър и гласи следното: „Вижте цялото ми участие при Иво Сиромахов от вчера.“
Днес, 4 януари в страницата на министерството е апогея на всичко. Там четем: „Културни институти в страната и чужбина изказват благодарност за добрия диалог и подкрепата на екипа на Министерството на културата. В писма до министъра и неговия екип ръководителите на различни културни институти и организации от страната и чужбина благодариха за финансовата и административна подкрепа, която им бе оказана през последните месеци на изминалата година…“
Това не ви ли звучи по следния начин: „Кооператори, земеделци, работници и работнички, трудови колективи от цялата страна благодарят на ЦК на БКП и лично на другаря Тодор Живков за огромната подкрепа при изпълнението и преизпълнението на петилетния план. Сменяте Тодор Живков с Велислав Минеков и му слушате после звънкия смях.
И така – от събитие на събитие и от благодарност на благодарност, Велислав Минеков язди българската култура безметежно, небрежно и твърде самоуверено за скромните си възможности. Докато цялата култура влезе в онзи ковчег, който сегашният служебен министър разнасяше по време на протестите. В случая символиката е отблъскваща. Толкова отблъскваща, колкото може да е една глуповато нахилена министерска физиономия.
