Извиването на ръце председателят на Народното събрание да е от втората партия или пък да е на ротационен принцип, е новото нормално.
Свикнахме с двойните стандарти спрямо Конституцията. Когато Слави Трифонов се превърне в неин пазител и стожер, значи нещата са отишли в особена посока. „Вторите ще станат първи“ не се получи нито само с машини, нито с машини и хартия, явно ще искат да ходим на избори докато ПП не бият ГЕРБ. И нека да е пак само с машини. Няма лошо. Вече ни е все тая. Дано най-после да спечелят с 0.008 процента, изобщо да спечелят с колкото искат, за да се чувстват победители. Пък после ГЕРБ ще им осигури управлението, за което така се дърпат в момента. Иначе ще трябва да дочакат Румен Радев да направи партия и евентуално да се коалират с него, въпреки че Радев ще им дръпне доста гласове и тогава вече твърдо ще се превърнат в левия крак на полу-дясното ДБ, с който ДБ ще накуцва, защото ДБ е разумът и опитът в тази прясна коалиция. Ако коалицията се запази, ще е добре за ДБ, защото те ще печелят все повече гласове за сметка на партньорите си.
Глобалната картина също не дава поводи за оптимизъм. Наскоро Албърт Едуардс, глобален стратег на 159 годишната банка Сосиете Женерал, написа, че след 4 години работа във финансовия сектор, той за пръв път вижда такива „безпрецедентни“ и „удивителни“ нива на Greedflation – Алчностинфлация, или инфлация, движена от корпоративна алчност. Терминът Greedflation символизира действията на корпорациите в Америка и Великобритания, които масово са използвали пандемията и войната в Украйна, за да качат цените на суровините и да увеличат печалбите си до нови висоти. Писах за алчността няколко пъти в текстовете си за „Филтър“. Усещането за безконтролност е потвърдено от стратега на Сосиете Женерал, банка на 159 години, която се смята за „системно важна“ от Борда за финансова стабилност, създаден от Г20, за да надзирава и пази глобалната финансова система. Как се контролират шеметно богати личности и корпорации, не е много ясно обаче. Корупцията там е на ниво, за което не сме и сънували.
Често гледам клипове по Youtube. Гледам всичко, няма музика, която да дискриминирам, чалга, рап, поп, тотално всеядна съм, защото принципно смятам, че няма лоша музика. Делението на Чайковски и чалга никога няма да изчезне от тези географски ширини. Музика може ли да е вредна? Аз не вярвам в подобни заклинания срещу която и да е музика. Определен жанр може да бъде „лице“ на процеси в обществото, но ако се приеме, че България се е „чалгаризирала“, значи за пръв път в човешката история музика задава начини на поведение и мислене. Слави е Дяволът и всички чалга певици служителки на Ада. Ако това беше възможно, Америка щеше да е на нивото на гангстерския рап от 90-те. Разбира се, че той повлия културологично на поколенията, но не е попречил на никого да бъде културен и да слуша Чайковски, ако това са желанията на душата му. И така, слушайки това и онова, попаднах на откъси от стари концерти от 2004, 2005 и 2006 година на Анелия на стадиона в Пловдив. Песните й от тогава нямат турско звучене и ритъм, а се по-скоро поп музика с български привкус. Но не музиката ме интересуваше, а публиката на стадиона, който беше препълнен до пръсване. Добрите стари времена на попфолка, който вече не е това, което беше. Вглеждах се в лицата на младите хора, пеещи с цяло гърло с Анелия. Средната възраст беше 15 години. Противно на очакванията на силно дискриминативното интелектуално софийско общество, момичетата и момчетата на тези концерти не бяха някакви нискочели мутанти, а съвсем нормално изглеждащи деца. Тук там имаше и по някое ромско дете. Публиката беше млада, невинна и симпатична. Обожанието към Анелия беше видимо в блесналите им от възхищение очи. Същото обожание може да се види и по лицата на концертите на Азис, Галена, Преслава и т.н.
Това са тийнейджърските лица на младите хора, които са на около 30 години в момента. Новите български гласоподаватели. Тези, за които политиците трябва да се борят. Те са родени около 9 ноември 1989 г., клети деца, буквално родени от Прехода, израснали в трудни условия, с родители, избрали да не напуснат България, а да създават бъдещето им тук, в цялата кал и ужас на 90-те. Те са и първите български интернет деца, със сигурност отгледани в липса на материално благополучие, пред които от компютъра се е открил един недостижим за тях свят. Стана ми мъчно за тях. Сега те гласуват вероятно за „Възраждане“, защото бяха системно оплювани и отхвърляни заради музикалния им вкус и заради склонността „да се гордеят, че са българи“ и стигматизирани като чалга поколение. Патриотизмът им е насаден от родителите им, чиито надежди за материално благополучие и справедлив живот в България бяха смазани, и за които Америка и либералността се превърнаха в оправдание за личното и национално неблагополучие, независимо, че в момента всички пътуват по ваканции като отвързани.
Моя близка, живееща на ул. „Г. С. Раковски“, ми разказа как при едно шествие протест на „Възраждане“ към сградата на Информационния център на ЕС, намиращ се на същата улица, е била изумена от огромното количество млади хора с български знамена, което се е точило дълго под прозорците й. Как и защо тези млади се озоваха с „Възраждане“? Как да бъдат привлечени към „системните“ партии, които искат България да бъде свободна европейска страна? Как да бъде рестартиран чипът им на белязани и изолирани от самото си раждане хора като прости, тъпи, ограничени, неинтелигентни, лоши, глупави, защото гласуват за Слави или за „Възраждане“? Всички обвиняват Трифонов за чалгизирането на нацията, но това е нелепо обвинение. Той е културен феномен, който се е появил на точното място по точното време. В началото на 90-те последна грижа на управляващи и народ е била културата. За съжаление, ПП доказаха, че и сега е последна грижа. И не, не ги мразя, но няма да спра да ги преследвам, докато не покажат, че ще се грижат за окултуряването на нацията. В крайна сметка, докато техните родители, както и аз, изведохме децата си от България, за да жънат успехи в Америка, Канада или Европа, останалите тук бяха заети с оцеляването си в новата, безмилостна система, в която отпадна всякаква социалност и финансиране на културата. Не че ние не бяхме заети с оцеляване и не си брояхме центовете, но стартът от нула в нова, позитивно настроена към талантливи чужденци среда, е окрилящ и даде съвсем друг тласък на децата ни. В бедна България от 90-те, превзета от криминални типове и неразградени партийни и агентурни тайни структури, оцеляването е било доста мрачно занимание. Когато си гладен и омерзен от заобикалящата те кал, не търсиш да слушаш Бетовен, а имаш нужда от бягство в ритъм, който да те кара да танцуваш и да не мислиш за нищо сериозно. Няма как да се чувстваме виновни, че българската кръв се раздвижва точно на тези ритми, а не на викингски песни във възхвала на Один. Ние сме с един крак в Ориента, разкъсани между две цивилизации и за известно време културно беше победила музиката на цивилизацията, от която бягаме – ориенталската. Тя се съчета, съвкупи с визията на западните поп звезди, и така създаде най-успешните музикални продукти за масова употреба за няколко десетилетия – десетилетията на израстването на поколението на сегашните 30-годишни. Връщане назад няма, те са такива, каквито са, и ще гласуват за тези, които им говорят като родителите им – че да харесваш чужди държави, те прави родоотстъпник, че имаме най-великата история, а от там, че левът трябва да бъде запазен на всяка цена, макар и цените вече да са почти наравно с европейските.
Единственото време, когато България е имала стратегия за култура, е времето на Людмила Живкова, независимо от цялата идеологическа натовареност на епохата и личността й. Тя също нямаше визионерски мащаб, но се беше обградила с хора, които се интересуваха и работеха за културата на България по начин, който липсва за всичките години демокрация. Разбира се, култура без свобода не е възможна. Тогава спираха филми и книги, и ако това не е било масова практика, то се дължи на нагаждачеството на творците, които от страх предпочитаха удобството пред протеста. Сега всички сме свободни и не знаем как да употребим тази свобода освен в безкрайни, тъпи политически пререкания с една единствена цел – кой и как да контролира еврофондовете. И никой от контролиращите не показа с нищо, че има визия за издигането на народа си над чалгата и базисния национализъм. Костадинов харесва това. Наистина ли искате да управлявате разпадаща се нация?
