- Реклама -

- Реклама -

сряда, 1 февруари 2023 г.
5.8 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Кучето на Джон Стайнбек изяжда ръкопис

Мария ПЕТКОВА

„Кучето изяде текста ми“ – вероятно това е най-старото извинение за несвършена работа, но точно това се случва с гиганта на американската словесност, както го наричат, Джон Стайнбек, от чието рождение на 27 февруари се навършват 120 години.

Една вечер, след като твърде дълго останал сам, тогавашният му любимец – ирландският сетер Тоби, погълнал първата половина от ръкописа на романа „За мишките и хората“. В следващите два месеца писателят, известен с любовта си към кучетата, пренаписва изядената част. „Бях доста ядосан, но горкият ми малък приятел може да не е одобрил ръкописа“, пише Стайнбек.

Можем само да си представим колко молива е изхабил за написването на „За хората и мишките“, тъй като е известно, че той ги предпочита пред пишещата машина. Според сина му Томас той всеки ден наточвал 24 молива, преди да пише, и понякога изхабявал по 100 само за ден. Освен това имал специфични изисквания – мразел жълтите и работел само с дълги, кръгли, черни, за да не се разсейва.

Джон Стайнбек е роден в долината на Салинас, Калифорния, и я използва като декор в много от книгите си, включително сборника с разкази „Дългата долина“. Още по-съществена е ролята на Салинас в „На изток от рая“(1952), който Стайнбек нарича „почти автобиография на долината“ и го определя като най-добрия си роман.

Писателят обаче е отличен с престижната литературна награда „Пулицър“ преди това – на 6 май 1940 г., за „Гроздовете на гнева“, обявен за „най-значимата социална книга на своето време“. Критиката го поставя на едно ниво с „Чичо Томовата колиба“ по сила на въздействието и с „Хъкълбери Фин“ по епичност. Въпреки това Стайнбек пише: „Това не е велика книга, каквато се надявах, че ще стане. Това е просто една посредствена книга“. Докато работи по нея, той отбелязва в дневника си: „Дали някога книга е писана под такова напрежение? Цялата ми нервна система е разнебитена. Надявам се, че не вървя към нервен срив… Ще ми се да мога да изчезна за кратко. Толкова много неща ме побъркват. Мисля, че тази книга се разпада на парченца. Ако това се случи, мен ме чака същото“. След завършването й лекарят му наистина го поставя на легло.

Когато излиза от печат през 1939 г., романът е определен като скандален. През август същата година книгата е забранена за разпространение в обществените училища и библиотеки под претекст, че е обидна и изопачава условията в страната. Стига се дотам, че в Салинас книгата дори е изгорена публично в два случая. Забраната трае до януари 1941 г. Причина за нападките срещу романа са либералните политически възгледи на Стайнбек и негативни аспекти на капитализма, които показва. Чак след като получава Нобелова награда за литература през 1962 г., „Гроздовете на гнева“ е филмиран.

В романа Стайнбек за първи път нарича прочутия Път 66 (Route 66) – двулентовото, дълго 3917 км шосе, което свързва Чикаго с Лос Анджелис – Пътя Майка. Така писателят му създава образа на път към изкуплението и го превръща културна икона. Действието в романа се развива по време на Голямата депресия. Стайнбек описва премеждията и разочарованията на измисленото фермерско семейство Джоуд, което олицетворява хилядите хора, мигриращи към Калифорния, за да се измъкнат от безнадеждността на Средния запад. Много от тях използват именно Път 66.

Първия си роман „Златната чаша“, публикуван през 1929 г., Стайнбек пише, след като напуска Станфордския университет, без да завърши специалността си морска биология. Той първо заминава за Ню Йорк и работи различни неща, докато се опитва да осъществи мечтата си да стане писател. След като не успява да издаде творбите си, се връща в Калифорния, където до 1928 г. работи като екскурзовод и пазач в развъдник на риби до езерото Тахо. Там се запознава с първата си съпруга Карол Хенинг и пише „Златната чаша“. Романът разказва за морския пират Хенри Морган и нападението му над Панама през XVII в. С него обаче не успява да изкара дори 250 долара – сумата, която е получил в аванс от издателя.

Стайнбек (на преден план) и Рикет по време на експедицията в Калифорнийския залив

Въпреки че Карол го придружава при пътуването му с Рикет, бракът им започва да страда и през 1943 г. писателят официално се развежда с нея. Мести се в Ню Йорк, където същата година се жени за певицата Гуиндолин „Гуин“ Когнър, от която има двама синове – Томас и Джон. Стайнбек се развежда и с нея през 1948 г., а две години по-късно взема за жена Илейн Скот, с която живее до смъртта си през 1968 г.

По време на кариерата си той получава и три номинации за „Оскар“ – през 1944 и 1945 г. за най-добър сценарий, оригинален разказ за работата си по „Спасителна лодка“ на Алфред Хичкок и „Медал за Бени“ на Ървинг Пихел, а през 1952 г. за написването на историята и сценария за „Вива Сапата“, режисиран от Елия Казан.

През 1940 г. Стайнбек се заема да изследва Калифорнийския залив, известен още като морето на Кортес, със своя добър приятел и морски биолог Ед Рикетс, който е и прототип на различни герои от романите му. По време на шестседмичното пътуване двамата правят подробни записки на откритията си, сред които са над 50 нови морски вида. След завръщането си те публикуват книгата „Морето на Кортес“, която е отчасти пътепис и отчасти естествена история. След внезапната смърт на Рикетс през 1948 г. – колата му е блъсната от влак, Стайнбек преиздава повествователната част от книгата под заглавието „Отломки от морето на Кортес“.

- Реклама -

Последни новини