На този ден през 1935 г. е роден големият български поет Любомир Левчев.
Един от най-ярките представители на т.нар. Априлско поколение в лириката ни си отиде от този свят през 2019 г.
Любомир Спиридонов Левчев е роден на 29.04.1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиотекознание в СУ „Кл. Охридски“ (1957).
Работи като лит. редактор в Радио София и като гл. редактор на в. „Литературен фронт“ (1970-72).
Председател е на СБП (1979-88).
По-важни книги: „Звездите са мои. Стихотворения“ (1957), „Завинаги. Стихотворения“ (1960), „Позиция. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея. Стихотворения“ (1964), „Пристрастия. Стихотворения“ (1966), „Обсерватория. Стихотворения“ (1967), „Рецитал. Стихотворения“ (1968), „Стрелбище. Стихотворения“ (1971; 1974), „Дневник за изгаряне. Стихотворения“ (1973; 1975), „Звездопът. Поеми“ (1973), „Самосъд. Стихотворения из десет книги“ (1975), „Свобода. Стихове“ (1975), „Изход. Стихове“ (1976), „Поздрав към огъня. Стихове“ (1976; 1978), „Откъс. Стихове“ (1980), „Заклинания. Стихотворения“ (1981), „Самосъд ’83. Стихотворения из четиринадесет книги“ (1983), „Работническа кръв. Стихотворения“ (1984), „Бавен марш и други стихотворения“ (1984), „Поетическото изкуство“ (1986), „Метроном. Стихове“ (1986), „Убий българина. Роман“ (1988), „Седмата смърт. Стихове“ (1989).
Левчев е автор на част от най-хубавите любовни стихотворения, написани на български език.
Ето две от тях:
НЕДОПУСТИМОСТ
Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен…
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш.
Главата ми ще падне на гърдите ти –
ще се стопят китарите,
догдето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло…
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви…
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.
КНИГАТА
Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не смачка сенките,
нито на небето,
за да не изрони звездите.
И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува разперена
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква Родина…
А тя – чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
– Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга… книга?
– Искам, разбира се!
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори, ако е тъжна.
Дори, ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета
до края.
