Маргарита Карамитева, която от години живее в Канада, отново е в София, но не изпада в подробности за така наречените бъдещи творчески планове, нито пък за личния си живот. Актрисата е тук и заради предстоящи събития, посветени на 100 години от рождението на баща й – титана на сцената, легендарния педагог Апостол Карамитев. Заедно с брат си, Момчил Карамитев, обмислят възможно най-адекватните събития за юбилея през есента.
– Госпожо Карамитева, до какви изводи стигате, сравнявайки родната София с Ванкувър?
– Идвам си всяка година. И тук, и там всичко зависи от хората, с които си избрал да общуваш – те осигуряват комфорта на душата. Отношенията са над всичко. София изглежда добре, приятелите – също. Но е друга тема дали са доволни от живота. Може да си в хармония с битието си за определено време – за част от деня или за минути от часа. А после се случват други работи, удоволствия во веки веков няма.
– Знае се, че в Канада правите представления с българи от различни професии, които обичат да се изявяват на сцена. Какви автори поставяте?
– Трупата ни се нарича „Защо не?“, тъй като всеки трябва да се пробва в това, което му се иска. Работя с хора, които нямат опит, но имат желание. Започнахме с компилация от „Суматоха“ и „Опит за летене“ на Радичков. Навързахме ги – стана голяма забава. Имахме 25 минути за дебют на българското барбекю във Ванкувър. Трудното за артистите ми е, че не могат да променят словореда на Радичков – всичко трябва да се каже абсолютно точно, иначе губи смисъл. И тъй като при мен това е желязно правило, те са убедени, че ги тероризирам. Един от тях веднъж каза: „Марго, като ви гледам, си мисля, че мога да го направя по-добре от вас. Като изляза, въобще не става така, както си го представям“. Ами не става, защото трябва да го прекараш през тялото си – трудно, но вълшебно. Не мога да се сърдя на никого, че има мнение или закъснява за репетиция – репетираме след работа, цял ден са блъскали, някои пътуват час и половина, за да дойдат. Оценявам всичко, което дават.
– Кое беше следващото ви заглавие?
– „Карнавал“ на Камен Донев. Когато му писах, той ми отговори: „Да живее театърът“. При него текстът също е неприкосновен. Занесох му първия билет и диск със заснетото представление, макар че звукът беше далеч от качеството. Но както казваше Коко Азарян, „Майна, какво му трябва на артиста – едно място, една крушка и да може да играе“.
– Как финансирате проектите?
– Никога не търся възможности за субсидии. Когато някой ти дава, поставя условия. Винаги сме изкарвали парите си, всичко е било на шест. Въпреки че за едно представление за българската общност се трепем цяла година. Хората ми не искат да играят на английски. На премиерата идват всички, които искат, а после вече няма пред кого да го показваме. Но аз съм свободен човек. Не завися от никого – и това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Така че мога да избирам какво, кога, с кого и къде. Въпреки че човешкият фактор остава определящ. Ние сме крачещи вселени, никой не е сам.
– Сънародниците ни в Канада разбират ли го Радичков?
– Някои го харесват, други – не. Българите навсякъде сме едни и същи.
– Първата ви роля в Народния театър беше в забележителната му пиеса „Опит за летене“, нали?
– Да, годината беше 1979. Режисьор – Младен Киселов. Сценографията – минималистична. Квадрат, който изглеждаше като хълм, а балонът висеше отгоре. Отзад – кръгъл екран, върху който прожектираха нежни глухарчета. С Петя Тетевенска, с която бяхме в един випуск, казвахме „Тревичките“ и спектакълът започваше. От там насетне Радичков ми е изключително любим.
– Похвали ли ви на премиерата?
– Много ни се радваше. А Младен Киселов беше феноменален – винаги пускаше фитили на актьорите, никога не вдигаше скандали, нямаше тежки упреци и нерви. За него казваха, че е ученик на ученика на дявола, защото умееше да извади най-доброто от хората по най-добрия начин. Когато някой ти крещи и те заплашва, показва пръст, пръчка или каквото и да е, винаги носиш вътрешна съпротива.
– Имаше ли моменти на някоя от сцените в Народния театър, в които сте усещали присъствието на баща ви или на майка ви, голямата Маргарита Дупаринова?
– Не. Но винаги съм си представяла, че всички тези безкрайни артисти и безбрежно големи хора стоят наоколо. В атмосферата, в театъра звучат гласовете им. Чуя ли реплики от пиеса, в която съм играла, чувам и гласовете на тези преди мен. Навик от гримьорната, в която слушаш докъде е стигнало представлението преди да дойде твоя ред да излезеш пред публиката. Представям си колко много цигари са изпушили, димът им е останал някъде. Всичко това е пропито в камъните, въпреки че те са нови след големия ремонт, който завърши през 1976 г. В самото му начало цялата сграда беше сякаш опакована с тараби – веднъж минахме с баща ми оттам и той каза: „Маргаритке, виж, разрушиха авансцената, няма я вече“. Тогава се учудвах на вълнението му.
– Той разбра ли, че искате да ставате актриса?
– Никога не сме говорили за това. Баща ми отсичаше: „Много е рано. Ще видим, ще разберем“.
– Кога усетихте порива?
– От всичко най-обичам балета. Танцувах, не станах професионална балерина, за което не съжалявам. Ходех много на балет, ходех много и на театър. В театъра се сменят картини, актьорите говорят, говорят, говорят. Слушаш, разбираш и се чудиш: защо са им толкова много думи? В балета има музика, движение, страхотни емоции, всичко е ясно. Но лека-полека, докато гледах как играят студентите на баща ми във ВИТИЗ, нещата се промениха. Той направи с класа си пет постановки – абсолютен рекорд. В „Женско царство“ всеки играеше всичко, а в 17 часа, преди самото представление, баща ми определяше кой в коя роля да влезе.
– Не се ли изморяваше от цялата тази въртележка?
– Не. Може би. Репетиции, представления, снимки в киното и телевизията, записи в радиото, студенти. Не се оплакваше. Казваше: „Това е животът – работа, работа, работа“. За него тя беше всичко. Но баща ми не желаеше да ни вкарва в кухнята на професията. Държеше да останем встрани от нея. Това, което ни разказваше, примерно, от снимките, бяха все смешни и хубави неща. Винаги се майтапеше първо със себе си. Вкъщи никога не се говореше с лошо за някого – не че не е имало проблеми. Но се обсъждаха така, че да не те подтикват към предубеждения към определена личност. Никога не се говореше за пари. Възпитаваха ни да не сме нафукани, да не сме гевезета, да не се изживяваме като деца на известни хора – точно обратното. Всичко беше възможно най-нормално. Но то по никакъв начин не ме подготви достатъчно за живота. Въпреки че където и да пораснеш, каквито и да са родителите ти, винаги ще има нещо, за което не си подготвен.
– Помните ли кога го осъзнахте?
– Когато баща ми си отиде. Станах ужасен тийнейджър – светът ми беше крив. Защото се оказа, че светът не е този, който татко ми представяше. Не че ме е лъгал – той държеше на всяка своя дума. Но си въобразявах, че и другите са като него.
– Майка ви насърчи ли мераците по актьорството?
– Сигурна съм, че майка ми ме познаваше по-добре, отколкото аз себе си. И ме посъветва да запиша и режисура. Но нямах време да я слушам. На 18 знаеш всичко и каквото ти кажат вкъщи, правиш обратното.
– Разкажете за дебюта си в киното.
– Беше в „Заплахата“ на Златина Русева, която сега прави прекрасни документални филми. Някога нейният баща и моят са били приятели – воювали са заедно. Хиляди години по-късно и ние с нея станахме приятелки. А в „Заплахата“ с Дичо Дичев бяхме младоженци. Излизахме от автомобил и затъвахме в калта – вълшебни мигове. Появих се в „Като белязани атоми“ на Гриша Островски, в епизодче с Велко Кънев в съветския филм „В споделена любов“. И после ми се случи „Мера според мера“.
– Какво научихте от Георги Дюлгеров, докато снимахте „Мера според мера“?
– Той казваше „Аз съм производственик“. През пролетта на 1980 година често валеше и всички продукции спряха работа на терен. Но Дюлгеров и Радослав Спасов бяха сигурни, че дъждецът няма да се вижда на камерата. Така че, мокро не мокро, си снимахме, както си трябва. От пробите на „Мера според мера“ – винаги съм ходила на кастинг – имам единствен фотос. Докато Гришата Вачков прехвърлял снимките, стигнал до моята – и я взел, за да я разгледа. Дюлгеров му обяснил: „Тя ще играе Аника“.
– Как си партнирахте с Руси Чанев?
– Дъхът ми излизаше. Още от първата сцена, в която бяхме заедно – неговият Дилбер Танас беше онемял в кататонично състояние. Намазан с брашно по лицето, дума не обелваше. За да остане в образ, Руси също не говореше – докато Дилбер Танас не преодолее ступора. Страхотно е да си в дует с човек, който дава. Руси винаги дава и знае как да се закачи за даденото от теб.
– Лесно ли влязохте в „Опасен чар“, където сте чудесна като Линчето, дъщерята на соцчастника Седларов?
– Когато ми се обадиха, че Иван Андонов иска да ме пробва, дори не ме интересуваше дали е мислил за друга актриса. Одобри ме и преживях достатъчно стрес, озовавайки се между Тодор Колев, Георги Русев, Надя Тодорова… Отидох на снимки и изведнъж си дадох сметка с кого съм. Имах страшен късмет, че токът спря. Пет-шест часа го чакахме. Мълчах и се побърквах от ужас. Люба Маричкова, съпругата на Андонов, ми говореше, аз не реагирах – звук не излизаше от гърлото ми. Изведнъж нещо се намести в мен, токът дойде и започнахме. Пак благодарение на хората – те може би не разбраха, че се гъна, потя и умирам от ужас. Но с добротата ми помогнаха да се даврандисам, да стъпя и да подкарам нещата. Иван Андонов просто знаеше всичко. Даваше пространство на актьорите. Срещали сме се много пъти след премиерата на „Опасен чар“. Винаги ми казваше хубави неща, казани по фестивали – за филма, за мен. Аристократ.
– Кастингът състезание ли е, ожесточеност ли е?
– Не. За „Комитски времена“ Николай Акимов извика мен и Елена Арсова, за да избере една от нас за ролята на попадията Мария. Нямаше напрежение. Шегувахме се, че нейният малък златист кокер лаеше по моето едро и черно куче, къдраво като пудел. На цялото му фръцкане, тръшкане и големеене сладурът на Елена го надвиваше. Никога не се сравнявам. Научих се на това много рано вкъщи, без никой нищо да ми каже. Гледам да изкарам най-доброто от себе си. Винаги има по-добри и по-лоши от теб. А в театъра и киното най-обичам историите. Животът, самите ние сме низ от истории.
– В кои театрални роли най-много ви харесваше Маргарита Дупаринова?
– Никога не хвалеше, първо бяха забележките. След „Сън“ на Иван Радоев остана впечатлена. После в Столична библиотека Николай Георгиев постави „Медея“ – играехме на сантиметри от публиката, но не ми пукаше, близостта със зрителите никога не ме е смущавала. Бях мъжкарят тиранин Креон, който се опива от властта, но и Язон – уязвен, наранен. Умея да се движа по различен начин. Умея да бъда и различен тип жени – и гамен, и дама.
– На майка ви стана ли й неприятно, когато напуснахте Народния?
– Не сме говорили. Тя си правеше нейното, аз – моето. Казваше: „Театърът е храмът“. Чувала съм го и от Андрей Чапразов. Не, театърът не е храм. Човешките същества и отношенията им са важните – правят или развалят всяко място. Всяко място, пълно с добро и със сила от земята, помага – а къде е, няма значение.
– Все още ли хората имат очаквания към вас заради фамилията?
– Да, и това открай време ми е смешно. Наясно съм какво се върти в нечии глави и то е към всички деца с известни родители. Но никога не можеш да изпълниш очакванията – и тези очаквания те връзват и спъват страшно много. Едно от най-хубавите неща в Канада е, че никой не вижда в мен дъщерята на двама от най-известните актьори на България. Виждат само мен. Толкова е леко и спокойно. Няма по-хубаво от свободата да си единствено ти. Носиш другите у себе си, предците ти винаги са в теб, но никой не те слага в калъпа: „Я я гледай тая, Карамитева, защо е такава, а не онакава“. Винаги има някой, който те харесва, и обратното – така върви светът. Наясно съм, че съм прашинка светлинка – и това ме прави щастлива. Не се меря с никого, знам колко съм мъничка. И затова дишам на воля, нищо не може да ме спре.
