Милена Славова е не просто певица, тя е грандамата на българския рок вече над 35 години. Непримирима, тя никога не се е страхувала да назовава нещата с точните им имена и продължава да го прави. През 1993 година, в разгара на кариерата си, Милена заминава да живее в Англия, но осъзнава, че животът там не е за нея. Днес не й харесва и това, че голяма част от негативните западни тенденции се налагат и у нас, но предпочита да търси по-простите и истински неща в живота. На това учи и дъщеря си Куини. Неслучайно последната й песен „Великан“ насочва вниманието именно към добрите хора, които предпочитат да градят, вместо да рушат.
– Издадохте нова песен – „Великан“, в която пеете за онази шепа хора, които винаги се опитват да помагат на другите и да бъдат добри. Често ли срещате в живота такива великани?
– Както казахте, те са шепа, за съжаление. Обществото се влияе от това, което ни заобикаля, нагажда се и забравя ценностите. Има хора, които наистина са станали слепи за истински чувства, за добро отношение. Не забелязват щастието наоколо. Събуждат се сутрин и са като в капсула, която им притиска сетивата. Станали са завистливи, крадливи и не виждат онези, които все пак по някакъв начин са успели да се съхранят и искат да правят добро. И това се забелязва все повече от ден на ден. За мен една от причините е стресът, който ни заобикаля. Хората не живеят, те се борят за своето оцеляване. Навремето в България все се оплаквахме и не оценявахме хубавия живот, който имахме. Установих, че е такъв, когато отидох да живея в чужбина. В България не знаех какво значи думата стрес. Разбрах значението й после. Чудех се в началото защо толкова хора на Запад са самотни и се самоубиват, като уж всичко им е наред. Живеейки там, разбрах, че това са модерни психически състояния, че стресът е нещо съвсем нормално, както не е изключение да пиеш антидепресанти. Съвсем нормално е да умреш самотен, захвърлен и социалната система да се грижи за теб. Даже общините наемат човек, който да те изпрати и да плаче на погребението ти, ако нямаш никакви близки.
– Вие как успяхте да се съхраните?
– Израснахме в доста малък апартамент с майка, татко и брат ми и никога не сме ламтели да живеем в лукс, да притежаваме скъпи вещи. За мен не е важно колко струва колата, а дали е здрава, за да върви. Златото не ти дава щастие. Може да умреш суперсамотен, без никой с месеци да ти звънне, да пиеш хапчета за депресия от сутрин до вечер, а да си затрупан с пари. Свидетелка съм на такива неща. Но някои хора са толкова заслепени от материалното, че сетивата им са абсолютно затъпени. Празни са отвътре. България върви по западния модел. Виждам, че се налага това възпитание, този ускорен начин на живот. Младото поколение лекува стреса или по психиатрии с лекарства, или с дрога. Виждаме какво се случва.
– Тази промяна провокира ли ви да намалите приятелския си кръг?
– С годините човек вижда какви са хората около него и наистина се стеснява кръгът. Това се случва с всички. Едно време се чудех, когато някой каже, че иска да направи чистка на приятелите си. Вече го разбирам. Има хора, които те търсят, само когато имат изгода или за да си разнообразят деня. Аз съм купонджийка, правила съм партита за по 40–50 човека. Но в един момент осъзнах колко от тях са готови да ми помогнат при нужда. Навремето се радвах, че имам много приятели и тогава един по-възрастен от мен човек ми каза, че всъщност имам много познати, но приятелите се броят на пръсти. И беше прав.
– Споменахте за наркотиците, към които хората все по-често посягат. Само преди дни в София се случи ужасяваща катастрофа с две жертви. Как си обяснявате, че е възможно да се стигне до подобна безнаказаност?
– Този случай е като огромен камък, изваден наяве от морето, за да ни покаже какво има под уж чистия и ситен пясък. Катастрофата е продукт на цялата система. И този не е единственият случай. Такива като него съществуват и са сред нас. Хора като убиеца имат вратички, контакти с полицаи, а ние сме баламите, които спазваме правилата. Пак двойни стандарти.
– Имали ли сте опасни ситуации на пътя?
– Много внимавам, но не всички други на пътя го правят. Не всички си гледат в огледалата, което е огромен проблем за мотористите. Виждам как шофьори си пишат по телефоните и участват в движението само телом, а не духом. Имах един случай, в който бях с детето. Карах по булевард с три ленти, аз бях в най-дясната за направо. Светна зелено, потеглих и в този момент едно такси от най-лява лента тръгна надясно с мръсна газ и ни пресече пътя, за да спре на спирката и да качи някакъв човек. Спря на педя от нас. Не можех да повярвам какво се случи. За мен това са идиоти – хора, които изобщо не се интересуват дали ще ударят някого. И трябва да има наказание за това нещо.
– Как възпитавате дъщеря си на ценности и правила, при положение че другите масово не ги спазват?
– В училище трябва да има някакъв предмет, в който с коректни примери и приятелски да се обяснява на децата, че животът не е само битки и победи. Трябва да има толерантност, възпитание, да не се реагира с агресия в стресови ситуации. Това е въпрос на среда, семейно възпитание, училище.
– Имахте сериозен конфликт миналата година с ЛГБТ общността, получавахте и заплахи. Какво се случи?
– Продължавам да съм на мнение, че гей парадът е пълна пародия. Защо любовта трябва да е парад!? Бъди какъвто искаш да бъдеш, но защо трябва да се навираш в лицата на хората и на децата!? Западният модел не е най-хубавият. Важни са моралът и възпитанието. Не съм против гейовете, а против тази агресия. Искат толерантност от нас, а те не са толерантни. От ЛГБТ заведоха дело срещу мен за дискриминация, защото съм казала, че съм против парадите. Спечелихме първото дело, но вероятно ще отидем на втора инстанция.
– Оптимист ли сте за бъдещето?
– Ако трябва да бъда откровена, по-скоро не. Когато се преместих в Лондон, първото, което ми направи впечатление беше, че в метрото възрастна жена с два бастуна стоеше права, докато един дришльо седеше на седалката и се правеше, че не я забелязва. По това време в България винаги се отстъпваше място на възрастните. Вече и тук никой не става.
Второто, което ми направи впечатление, бяха просяците. В Англия хората имат опцията да бъдат такива и тези хора реално не са бедни, а мързеливи. Затова и обществото там не проявяваше никакво съчувствие към тях, докато аз изпитвах такова, защото в България така бяхме свикнали. Впоследствие, с течение на времето, разбрах каква е социалната система и че човек трябва да преценява кой наистина има нужда от пари и кой просто е мързелив.
– Изглежда очакванията ви за живота там са се разминали с реалността.
– Заминах за Англия като обикновен човек. Осланяйки се на късмета си, попаднах в много странни среди, запознах се с много хора и установих, че Великобритания е изключително богата държава с много добра социална система. Всички хора, които имаха някакви проблеми, получаваха адекватно отношение и бърза помощ от службите. Тези с добро финансово положение живееха в прекрасни къщи. Но нямаха никакво лично време. Пътуват по час и половина до работното си място, работят по осем часа, а искат и да живеят. И се започва – една, втора бира, за да не заспят, взимат разни леки дроги. От 100 човека 70 употребяват такива неща, пушат какво ли не, само и само да им се удължи ефективността на деня. Защото са смазани от работа, а системата ги разчеква и те трябва да работят, за да си поддържат стандарта.
– Заради това ли се върнахте в България?
– Да, а и климатът в Англия не ми хареса. Не ми допаднаха големите разстояния и огромният трафик. Няма да забравя как решихме с приятели да отидем на плаж в Брайтън, който е на час път от Лондон, ако няма голямо движение. Тръгнахме в 7 сутринта и стигнахме в 3 следобед. В 17 часа тръгнахме обратно и се прибрахме в 11 вечерта. Заклех се, че повече няма да стъпя там. Харесвам в България това, че всичко е наблизо, че имаме море, езера, планини. Душата ми е тук.
– Известна сте като истински бунтар. Сега бихте ли излезли на площада?
– Да, но не желая да говорят за мен, че някой ме е купил. Хората станаха много зли и когато изкажеш различно мнение, започват да те обиждат и нападат, че си купен. Създадох си много негативи покрай ваксините и войната, защото аз ценя чуждото мнение, но другите не ценят моето.
– Говорейки за ваксините, как се справихте по време на пандемията?
– Музикантите сме много чувствителни и имаме нужда да се зареждаме от публиката. На мен ми изсъхна душата. Добре че живея сред природата, та успях да оцелея психически. Сега мерки няма, но се говори, че от септември отново ще има. Всичко се прави по план. На 15 септември ни предстои голям концерт със Sodom и „Ера“ в София. Амебата е основен организатор. Искам да направя албум и записвам песни, желая да снимам клипове. Планирам и турне, но първо ще видя какво ще се случи с този ковид, защото това изисква огромна организация и всичко се финансира предварително.
– Кое е най-вълнуващото ви турне?
– Имам няколко такива, но при първото бях толкова впечатлена, че не исках да се прибирам в България. Беше през 1985 г. или 1986 г. С група „Кукери“ за месец и половина направихме към 42 концерта – по два на ден, в Съветския съюз. Преди две години имах страхотно пътуване из Америка за месец. Минах през 12 щата и беше уникално. На тая земя има такива чудеса, които задължително трябва да се видят. Радвам се, че професията ми е такава, че мога да пътувам. Сега през март бях там отново и пак си изкарах страхотно. Имам приятелка в Чикаго и отново ме кани да ходя. Била съм в парка, в който сега на 4 юли стана престрелката. Разхождала съм се там цял ден.
– На 21 юли се навършват три години без Буги Барабата. Кой е най-яркият ви спомен с него?
– Първият ми спомен с него беше запознанството ни, когато ме покани на интервю. Бях се прибрала от Лондон за известно време. Отидох и още от първите приказки си допаднахме. Говорихме си много дълго. Той имаше страхотно чувство за хумор и начинът му на мислене беше много по-различен и забавен. Невероятно интересен човек.
С братя Аргирови, чийто мениджър е неин откривател
– Бихте ли променили нещо в живота си, ако можехте?
– Ако мога да се върна назад, щях да променя енергията и душевните страдания, които съм раздала от себе си. Сега акълът ми е друг. Ако се върна назад, песента „Истина“ нямаше да съществува, защото е плод на нещата, които съм направила против волята си. Разумът ти казва, че трябва да извършиш дадено нещо, и ти го следваш. Не слушаш сърцето си, което за мен е грешно. Когато слушам разума си, после страдам. Лишавам сърцето си от това, което иска, а защо трябва да го правя и да страдам!?
– Кои са малките неща, които сега ви носят радост?
– Дъщеря ми сега кандидатства с рисуване и на всичките изпити има шестици. Приеха я във всички училища. От 400 кандидати влезе в първите десет. Освен това си имам три кучета, папагали, аквариум с риби. От три години живея в къща и в двора съм си посадила цветя. Карам мотори с приятели, правя купони с избрани хора, пътувам, репетирам с групата. Това ми носи душевен мир.
