Михаил Билалов откри и преведе поредната френска интелектуална пиеса в силно тиражирания стил драмеди – „Моето мъжко момиче“ е новият хит със знака на плевенската трупа.
Драматургията е висш пилотаж, въпреки че авторката Жад-Роз Паркер едва ли е превалила средата на жизненото поприще. Тя е сред най-нашумелите имена в Европа и е тотална сензация заради своята младост, през чиято призма декодира, анализира и коментира целия социален спектър – от мръсните игри за властта, през страстите и неволите на транссексуалните, до отчуждението и лъжите в съвременното семейство, мултиплициращи се като отровни растения. И всичко това при нулева политическа коректност със силно снизхождение към неолиберализма и пълно презрение към кастата на управляващите. Виктория Абрил – една от фаворитките на Педро Алмодовар, блести в спектакъла на Жереми Липман в Театър де Ренесанс с оригиналното заглавие Drôle de Genre.
В родната версия Михаил Билалов и Мая Бежанска са във фокуса на историята, сравнява от режисьора й Димитър Стефанов с вулкан, цунами и Халеева комета. Карла е сексапилна и темпераментна жена, която се е посветила на мъжа си Франсоа и на битката му за кметския стол. Той се прибира, изригвайки в живописна тирада за непоносимостта си към центристите – „Или си вляво, или си вдясно“, когато тя кротко му обяснява, че има рак на простатата. Толкова е шокиран, че се хвърля в зловещи шеги за диагнозата, докато най-накрая все пак проумява смисъла на откровението. Така започват словесните престрелки и емоционалният шантаж. Франсоа обвинява Карла за 25-годишната измама, тя му припомня за безкрайните му изневери през това време. На репликата й „Ти си лъжец!“, той мигновено гордо отговаря „Не, политик!“. Консерваторът у него не отрича нито една своя задкулисна манипулация, но е в ужас от вероятността за грандиозен публичен скандал, ако тайната на жена му бъде разкрита от противниците в предстоящите избори. Няма никакво значение, че пред избирателите е прокламирал толерантност към ЛГБТ малцинствата. За Франсоа спомените и терзанията на Карла от предишното й битие, както и възгледите й за феминизма също са лишени от човешка стойност – закоравелият циник се вълнува от съвсем различно злободневие. За десерт дъщеря им Луиза ги информира, че е бременна от политическия съперник на Франсоа и че е решила да открие биологичните си родители. И в този момент родителите й се обединяват в своето лицемерие – те проповядват свобода на избора, но когато изборът влезе в луксозния им апартамент в сърцето на Париж, ракурсът се променя.
Твърде опитните Михаил Билалов и Мая Бежанска градят ювелирно изпипан дует. Много печелят от качеството на диалозите, заредени със сарказъм и пародийност, между които тук-там се промъква и носталгия по лириката. В тях е животът едно към едно – нищо не е каквото изглежда, никой не е този, за който се представя. Неслучайно Франсоа се заяжда с Педро Алмодовар, прокламиращ във филмите си, че във всеки мъж живее по една жена.
Двамата актьори владеят целия арсенал на комедиантството, задължително и за най-сложната драма и трагедия. Билалов с толкова сериозна физиономия иронизира екзистенциално противоречивите истини, че те звучат като сатира и публиката се смее с удоволствие. Бежанска е безцеремонно карнавална в свалянето и дискредитирането на маските в крайно консуматорското общество. Нейната Карла неведнъж припомня, че добродетелите и греховете не изглеждат по-различно при смяната на пола.
Билалов – в тандем със Снежина Здравкова или с Ваня Николова – подписва преводите на поредица от бляскави френски пиеси, сред които са „Името“ и „Прощална вечеря“ на Александър дьо ла Пателиер и Матийо Делапорт, „Двама съвсем голи мъже“ и „Той е дяволът“ на Себастиен Тиери. С лекота и финес се превъплъщава в героите им – постмодерни мъже, подвластни на чувствената си шизофрения и на страха пред отдалечаващата се нормалност.
