Михаил Заимов – изкуствовед с диплома, елегантност и с джентълменски маниери от Париж, фотограф и описател на морските дълбини, вдъхновен от любимия Созопол, предприемач по капризите на съдбата, е сред мъжете в София, които с лекота се превръщат в център на внимание.
Той внимателно подбира светските ангажименти – предпочита театъра и киното пред безкрайните бохемски софри, но не отказва да дегустира екзотични блюда – като тези в арменския ресторант на Хилда Казасян „Егур, егур“. В подходящите часове ги гарнира единствено с висококласно вино. Заимов е изключително речовит – както се казва в едни други времена, за които винаги е изкушаващо да се разговаря с него. Интелектуалец от сой. По родословното му дърво – и по майчина, и по бащина линия – могат да се трупат романи в различни жанрове, с неочаквани обрати и финали. От едната страна е прадядо апостол на Априлското въстание, от другата – дядо продуцент в Холивуд.
Михаил умее живописно да разказва за Заимови, чиито житейски победи и тегоби изпълват поне няколко страници от историята на България. Може би на неговата възраст – скоро ще празнува полукръгъл рожден ден, вече със сигурност има отговор на дилемата: Тежи ли толкова прочута фамилия или отваря врати?
„В семейството от поколения и от малки сме възпитавани в духа на мотото „Дълг, чест и достойнство“. Амалгама, която автоматично те превръща в неудобен човек със собствено мислене – ерго непослушен. Честото ползване на позабравеното словосъчетание „Не е редно“ също помага да се изгради личност емпатична и почтена. Използвам последната дума с пълно съзнание за негативната конотация, предизвикваща с оглед непочтеното й използване в последно време.
В училище обаче беше болезнено да чуеш упрека в гласа на преподавателя „Наследник на такъв род, а не си приготвил домашното!“.
Та подобна „врата“ по-скоро ти се иска да я затръшнеш“, връща лентата той. И е категоричен, че средата като пример за подражание е основното в израстването на човека, следва образованието, а в крайна сметка всичко опира до генетичната рулетка. Защото не е тайна, че природата си почива едно-две поколения.
Заимов от години си налага ролята на хранител – на родовата памет и на достойнството. „Отношението към рода се променя с обществото. А то днес е болно, много болно. Образите на заслужилите се нуждаят от известна защита, с която се старая да се справям според възможностите си. Не си позволявам с действия или с думи да очерням паметта. Затова нивга не си и позволих да приватизирам, концесионирам и заменям земеделски земи. Да правя съвместни дружества с общини, да участвам в партийни крамоли и да затъна до шията в гнусната клептокрация и в компрадорството, които ни обкръжават от всички страни през последните три декади“, разкрива акценти от екзистенциалната си философия той.
Няма съмнение, че унаследяването на този социален идеализъм започва от прадядо му Стоян Заимов – изключителен мъж, който понякога е несправедливо ощетен от хроникьорите на втората половина от XIX и началото на XX век. Съратник на Левски в Хасково, заточен и избягал от Диарбекир не в Америка, а в Букурещ, където е между основателите на Гюргевския революционен комитет.
Опитал се да запали Цариград и убие султана.
Апостол на един от петте окръга по време на Априлското въстание, втори път осъден на смърт, втори път заточен „завинаги“ с пранги на краката в Акра, днес в Израел. Автор на най-автентичните летописи върху освободителните движения на българите и на паметниците на признателността. Въпреки всичко това на „благодарните потомци“ не им се завърта езика да произнесат името му в мразовитите вечери на заря проверките на заслужилите българи. Коментираме, че приключенията на Стоян Заимов са абсолютен филм, но българското кино не снима подобни сюжети, а най-често се занимава с псевдофилософстване.
„Животът му е повече от филм, повече от роман на Маркес. Той е подчинен на пълното саможертвено отдаване на възраждането и освобождението на България. Незнайно защо обаче днес е сведен до жалкото слабоумие на твърдящите, че видите ли, в драматичната 1876 година, Стоян Заимов малодушно е бягал от Враца, преоблечен като кадъна. Би било забавно наистина да си го представим – висок метър и деветдесет и пет и в женски дрехи, както го описва Захари Стоянов. Отколешната неприязън помежду им, както и фактът, че последният владее по-добре перото, влияят върху съзнанието на малообразованите. Кой би отклонил поглед, забит в телефона, за да прочете спомените, примерно, на очевидеца на събитието Христо Николчов, описващ деня 19 май 1876 година: „Във Враца ставаше нещо страшно и ужасно. По улиците сновяха турски войници, башибозуци и черкези с големи ятагани, които за сплашване на българското население носеха забити отсечени български глави на колове“.
Михаил, който от години е навътре в анализа на някои от най-преломните моменти през 90-те на по-предишното столетие, подхвърля още една тема за размисъл: за клишетата, които успяват да се намърдат и в учебниците.
„Захарий Стоянов открадва записките, които прадядо ми води, докато е на заточение в Акра. Никола Обретенов – приятел и на двамата, се опитва да посредничи, та дано похитителят ги върне на собственика. Но получава следното писмо от Стоянов: „Ти ми пишеш да проводя на Машината (Заимов – б.а.) записките за Хаджи Димитровата чета. Те макар и да са записани от него (все равно), но нежелателно би било безграмотния Заимов да пише историята на Х.Д. чета. Затова не съм предразположен да му ги пращам“. Тази си неприязън политиканстващият Стоянов успява да прехвърли днес – цял век и пет поколения по-късно, хвърляйки отрова върху личността на Стоян Заимов“. Михаил обаче е убеден, че прадядо му не би се учудил на актуалните политически персонажи от телевизорите, които са огледални на душевно дребните от неговата епоха.
„За разумните остава оценката на Иван Вазов, който въплъщава Стоян Заимов в събирателния образ на най-романтичния от литературните ни герои – Бойчо Огнянов. На кого да вярваме – на омразниците, потънали с единия си крак в забравата, или на дядо Вазов, обединил в едно личностите на Левски и Стоян Заимов в най-българската книга – „Под игото“, е риторичният въпрос на Михаил. Горд е, че поне в едно със сигурност прилича на прадядо си, който казва „Аз на посран стол не сядам“, когато му предлагат да стане министър на просвещението. „Предлагали са ми подобни столове неведнъж. По сходни причини и аз деликатно отклонявам поканите. За да се изтегли каруца от калта, се необходими повече от няколко човека. Родината ни е затънала далеч под осите на колелата. Да не се залъгваме – ако образованието е едно, демографията друго, а културата трето колело, то нашата обща каруца изобщо е лишена от тях.“
Михаил не крие, че e наследил силата на характера и от майка си. Клавдия Заимова е впечатляваща дама – не подава ръка на никой, заподозрян и в най-малка непочтеност. „Ръкуваше се с малко хора. Днес правя всичко възможно да следвам нейния пример. Не останаха хора за ръкуване, камо ли за теглене на каруцата.“
Повече от любопитно е какви са коментарите в семейството за филма „Цар и генерал“, чиито сценарий е за последните дни на генерал Владимир Заимов – син на Стоян Заимов и баща на Клавдия, разстрелян на построеното от него гарнизонно стрелбище, след като е осъден по обвинение в шпионаж в полза на СССР.
„Филмът на Въло Радев е естетически забележителен. Но защо дължината му е 76 минути? Нетипичен формат. След като режисьорът се запознава с дълбоко покритите в недостъпни архиви документи около процеса на генерал Владимир Заимов, отказва да се включи в пропагандния хор на партийната машина и да тиражира идеологически лъжовните натрупвания върху образа на главния герой. Затова създава психологическа драма около душевните противоборствата на два силни персонажа с различни разбирания. Единият умира под куршумите на наказателния взвод в опит да събуди милостта към България на бъдещите й душмани, другият – от срам, осъзнал провала си само две години по-късно. Това отговарям, когато ме питат от какво е умрял царя. От срам“, категоричен е Михаил Заимов. И препоръчва на всеки, който иска да разбере истината за Владимир Заимов, да прочете книгата на Борислав Дичев „Умирам за България“. Тя увенчава с успех дългогодишните усилия да се постави документална рамка на случилото се. „Грозната гавра с трупа на генерала престана – това в голяма степен е плод и на усилията, които полагаше майка ми. Но, както знаем, България е територията на всичкознаещите теоретици на конспирацията, скътани под високоградусния облак на ичкията, които обичат да хулят, без да се замислят от амвона на какви лични постижения и заслуги го правят. За жалост, социалните мрежи в последните години се изродиха до нетърпимост, предоставяйки широко поле за изява на въпросните индивиди, сеещи единствено ежедневни скандали, обиди и злоба на „ползу роду“. Тази група обладава единствено пълното ми презрение.“
Прилича не на баща си, а на дядо си – продуцент в Англия и Холивуд
Михаил би могъл да излее страхотен сценарий и за мъжете в другия си род – за баща си и за неговия баща. Заимов е по-малкият син (по-големият е банкерът Мартин Заимов – б.а.) на англичанина Майкъл Голдсмит, дългогодишен журналист в агенция Асошиейтед прес, кадрови офицер от МИ 6 с мисии в Конго, Виетнам, Ливан, обявен за персона нон грата в Чехословакия през 60-те. Самият Михаил го определя като „леко мистичен чужденец, студен и чаровен“. Явно е взел от него дарбата да бъде шармантен и красноречив.
„Баща ми влиза между първите с британската армия в Берлин през 1945 година и е между последните, напуснали Сайгон с американската през 1975. През 1966 е първият журналист, задържан от властите на дадена държава – в случая Швейцария – поради отказ да разкрие идентичността на източника си, поставил основата на скандала с изтребителите Мираж. История, довела да оставката на Пол Шоде, министър на отбраната на Швейцария. Баща ми познаваше отлично лидерите на Северна и Централна Африка – от Ахмед Бен Бела, през императора Бокаса, до Кадафи.“
Инцидент, случил се с Голдсмит през 1977-ма в Централно-африканската република, впечатлява световноизвестния режисьор Вернер Херцог. Той снима документалния филм „Ехо от мрачна империя“, а Майкъл е в главната роля.
„Нашите служби разследват баща ми – по подозрение в шпионаж – от 1962 до кончината му през 1991 г. На последната страница в дебелото няколко педи досие, което служителите на контраразузнаването закриват с явно съжаление, е написано, че не са успели да докажат нищо. Вероятно покрай него се сдобих и с безсмисленото „обвинение“, че съм четвърто поколение шпионин.“
Но се оказва, че Заимов повече се идентифицира с дядо си – продуцент на 13 филма в Лондон и Холивуд между 1933-та и 1953-та, работил с титани на режисурата като Карол Рийд, носител на „Оскар“ и „Златна палма“ от Кан. Въпросният господин и съпругата му попадат в черния списък на мракобесния сенатор Маккарти, който през 50-те се впуска в лов на вещици из киноиндустрията. Но това е предълга история, за която Михаил споменава за пръв път.
Пастрокът е водеща фигура в юношеството му
Колкото и да е невероятно, Заимов има още една „шпионска“ червена нишка в миналото си. И тя е свързана с пастрока му – Мишо Соколовски, страстен почитател на изисканата кулинария, морето и свободата.
„Бащата на пастрока ми е руският белоемигрант Едуард Соколовски – убит през 1941-ва като агент на Англия. Защо Клавдия и Мишо – деца на двама души, разстреляни за шпионаж в полза на две различни държави, се женят 30 години по-късно? Това е интригуваща история, оказваща своите отражения върху емоционалните ми състояния и днес. А наистина Мишо Соколовски е този, който разкри прелестите на Созопол пред мен. Като главен архитект на града и заради сантименталната си привързаност към него, той водеше епични битки с местните алчници, борещи се за още едно легло в „курорта”. Воден от строгите правила на черноморската възрожденска архитектура и с ясното съзнание какво представлява една созополска къща, за 24 години Мишо не допусна в Стария град нито един надзид – камо ли трети етаж. Постепенно отровата на завистта и материята превзе душите на созополчани и не ги пуска до днес – всеки може да види в какво се превърна градът. Мишо бе отвратен. Защото архитектурата е изкуство на нетленното. Изящните форми, открити за красивото, понякога столетия след кончината на създателите им галят сетивата и радват душите. Сътворените от Мишо сгради са обречени на подобна съдба. Вярвам, че духът му се наслаждава на щастието и радостта, изпитвани от хората в тях. Що се отнася до кулинарията, чорбата от калкан на Соколовски нямаше равна.“
Неписаните уроци на пастрока за прекрасното така безапелационно се настаняват в съзнанието на Михаил, че той избира да учи „История на изкуството“ в Париж. Студентството му във френската столица е неповторима увертюра към битието му на „възрастен“.
„Млад и свободен в Париж. Нямам и помен от тежест. Но имам от тежкото решение да се завърна в България. Съмнителната му правота остава да се доказва в безбрежното бъдеще. Ясно помня точното предсказание на възрастен господин от френското голямо добрутро, който в еуфоричната 1989 година ме посъветва да не бързам, тъй като ще минат поне 35 години преди България да започне да вижда светлина в дъното на тунела. Вероятно френският ми е куцал – днес осъзнавам, че човекът всъщност е говорил за макарон, при това явно крив“, прави каламбур Заимов с вековечната нашенска закана.
Като истински космополит и демократ Михаил Заимов се озовава в Берлин в часовете, в които светът следи на живо събарянето на Берлинската стена. Същия ден брат му Мартин го открива по телефона и го вика в Германия, за да станат свидетели на грандиозното събитие.
„Миналата есен посетих Дрезден. Там няма помен от социализъм – нито в околното пространство, нито в душите на хората. Потомците на гордите тевтонци извоюваха свободата и се справиха с последствията й.
Тя, свободата, тази палавница, е проводница на права и задължения. Нещо, от което тук се отдалечаваме, наблюдавайки с тъга разбитите остатъци от все още обграждащата ни наша си въображаема стена, приклещила ни в едно с егото и демоните. Наричам го морален балкански мармалад“, цветист е Заимов.
Като контрапункт на въпросния феномен – мармалада, са изложбите му с авторска подводна фотография и книгата му „Черноморски диалози“. Те обаче доказват и още нещо – че Михаил Заимов предпочита природата, далеч от шума и суетата. Но от тук следва хипотезата, че Заимов – като типичен човек на духа и разума, не желае да мърси ръцете си с опити за корекции на социалните кретенизми, всекидневен специалитет в България.
„Формата на вътрешна имиграция е познато състояние на мислещите хора. В книгата водя диалози с безмълвните същества от дъното на морето. Но не съм чак толкова побъркан. Потърсете книгата при антикварите – в нея рибите отговарят на всички важни за човека въпроси: от „Коя зодия прави най-бурен секс“ до „Кога ще свърши войната в Йемен“. Нищо от горното не е близко до истината, разбира се“, самоиронизира се той. Присмехулник е и когато го питам дали рисува – като същински възпитаник на парижките художествени нрави. „Слава богу, не правя и това. Драскам занаятчийски винаги, когато деца имат нужда от някой да им нарисува тюленожаба.“
А дали туристите все още се дивят на плочата върху стената на дома му в Созопол, на която пише на латински „Тук живее щастието“? „Годините покриха надписа Hic habitat felicitas с гъст бръшлян, за да се скрие рецептата. Надявам се, че децата ми ще открият чудото, което трябва да заслужат на свой ред. Щастието е ефимерно понятие. Да следваш чужд път за постигането му, е предпоставка за непоправима катастрофа. Само се огледайте.“
