25.8 C
София
събота, 15 юни 2024 г.

Моралът е добро

Автор: Милена ФУЧЕДЖИЕВА

Някога, през далечната 1990 г., когато голяма част от моето поколение напусна България да търси свободата, аз нямах особени заблуди, че нещата ще се оправят с магическа пръчка. За около 10 години промените започнаха да стават видими. Горе-долу толкова отне България неотклонно да се задвижи към присъединяването към Западния свят, европейския. Никой от нас нямаше представа кой точно ще извърши промяната. Наивно смятахме, че ще дойдат някакви нови хора, които ще свършат работата, а работа за вършене имаше много. Излишно е да се връщаме към начина, по който забогатяха свързаните с ДС и висшите партийни структури и техните наследници, както и хората за мръсни поръчки, които вършеха мръсната им работа. Вече никой не се заблуждава, че „там, където е текло, пак ще тече“ и новите капиталисти просто смениха собствеността. Някои успешно, други съсипаха безброй заводи и предприятия, защото едно е да ти дадат златна възможност в ръцете, друго е да знаеш как да я управляваш. Но този разказ е писнал на всички ни. Аз си спестих да съм наблюдател, започвайки живота си отначало в Америка, където никой не знаеше коя съм и с каква натоварена биография идвам да се рестартирам.

Америка беше най-подходящото място за подобна метаморфоза, защото там е принцип да се дава шанс на новодошлите, още повече пък когато става дума за млада, интелигентна, образована жена с малко дете. Подкрепата към мен беше голяма от всякакви американци. Никой не се интересуваше кой е баща ми, а и аз не споделях, без да ме питат. Думата „комунист“ по това време беше кофти дума. Комунизмът, както и нацизмът продължават да са забранени. По време на Студената война е имало антикомунистическо движение, наречено Червен страх, the Red Scare. То е било резултат първо от случилото се в Русия по време на Октомврийската революция, след Първата световна война, а после за втори път след Втората световна война. Вторият етап на Червения страх е известен като маккартизъм, на името на сенатора антикомунист Джоузеф МакКарти. След комунистическите революции в много страни по света МакКарти и някои американски политици са нащрек срещу инфилтрирането на комунистически шпиони не само в обществото, но и във федералното правителство. Маккартизмът се превръща в лов на вещици, който изправя пред съда и отнема правото на работа на заподозрени американци в шпионаж за СССР. Но преди неговата дейност през 1947 г. е създаден Комитетът по антиамериканска дейност, който осъжда 10 известни сценаристи от Холивуд на затвор и глоба. Маккарти продължава с нова сила гоненията, които завършват с изправяне на самия Маккарти пред съда заради репресивните му тактики. Филип Рот има роман със заглавие „Аз се ожених за комунист“, който разказва за лова на вещици и отровната атмосфера от този период на американската история.

Същевременно, когато потърсиш в Уикипедия информация за нацизма в Америка, първото изречение е следното: „Нацизмът съществува в Америка от 1930 г., съществува и сега“. Въпреки че комунизмът и нацизмът са забранени със закон, членството в производните им съвременни партии нараства през последните години. Това е плашещ световен процес на разрастване на крайно-десните и крайно-леви движения.

След разпадането на СССР на отворените към света и хората американци им отне доста време, докато осъзнаят, че така, както парите на руските и други олигарси не миришат, Америка се оказа инфилтрирана с всякакви нежелани елементи от бившите комунистически страни. Разбира се, най-малкото заради Интернет, вече е невъзможно да скриеш биографията си, а и светът изглежда необратимо свързан, благодарение на наследниците на олигарсите, които масово учат в частни училища, пансиони и престижни университети във Великобритания, Швейцария, Америка и т.н.. Колко от тези деца реално знаят как са придобити парите на родителите им? И ако знаят, доколко те са съгласни с биографиите на родителите си, и доколко искат да се дистанцират, не е ясно. От публичните статуси на децата на руската олигархия научаваме, че те настояват да си живеят живота, без да ги интересува, че родителите им са свързани с престъпен режим.

Васил Терзиев е предложил да се създаде Музей на комунизма. Какво ще сложим в него? Восъчни фигури на родителите ни? Той ще позволи ли в такъв музей да бъдат изложени документи, свързани с неговите роднини? Тези, които имаме такива родители от една или от друга страна, или от двете, съгласни ли сме роднините ни да бъдат изложени на показ, някои като престъпници, сътрудничили на репресивен режим? Защото, ако ще се прави такъв музей, то той трябва да е по подобие на музеите на Холокост, където нищо не е спестено никому. Такова нещо няма как да бъде направено в България, където както роднините на Терзиев са живи и здрави бизнесмени, така и много други са функциониращи бизнесмени и политици, които никога не биха били щастливи да бъдат включени в черни списъци на комунистически престъпници. Така че неговата идея е доста наивна.

Другото, което изглежда наивно, но по-скоро не би трябвало да е, при положение, че той е високо интелигентен човек, е твърдението, че той не познава историята на роднините си. Когато се явяваш като кандидат за обществена позиция в разделена България, в която разговорът за комунизъм-антикомунизъм не е спирал, а произходът на всеки се обсъжда гласно и оглушително понякога, е доста странно да твърдиш, че не познаваш детайлите на своя произход. Звучи направо недостоверно. Разни хора настояват той да се извини за роднините си. Кой на кого трябва да се извини и за какво? Комунистите, убивали след 9-и на антикомунистите? А ако антикомунистите са с расистки и антисемитски разбирания? Деца и внуци трябва ли да се извиняват на съвременниците си за деянията на предците си? Потомците на фашистите от преди 9-ти септември трябва ли да се каят за деянията на техните предци, които са приемали античовешко законодателство? В този тюрлюгювеч, в който се готвим едни други, никое извинение не е излишно. Никоя публична демонстрация на морал не е в повече. Всяка проявена деликатност към колективните травми е добре дошла. За съжаление обаче, възпитанието на хората тук не води до такова поведение. Принципно в България благодарността и извинението не са на почит. Да не говорим, че кастата, която ръководи политическите процеси тук, е изцяло с червен произход и никой никога не я е безпокоил с настояване за извинения, камо ли с репресии. Г-н Терзиев е част от нея.

Той е успял, симпатичен, почтен в бизнеса си, човек, който помага – чудесно. Радваме се, че има такива млади хора в България. Но ако тук засега не се говори за „бяла привилегия“ като в Америка, въпреки че и това ще стане, защото имаме сънародници, които не са така „бели“ като нас, със сигурност може да се говори за „червена привилегия“ към която съм причислена и аз. С тази разлика, че не съм заемала и няма да заемам публични постове. Моята „червена привилегия“ е, че съм дъщеря на известен по времето на комунизма писател и директор на Народния театър, който не е откраднал или приватизирал стотинка държавни пари. Както и да гледаме на г-н Терзиев, неговият дядо не е обикновен генерал, ако изобщо има такива през комунизма, а е от ръководителите на българското военно участие в потушаването на Пражката пролет в Чехия, за което свидетелства доклад от 20 страници, достъпен в Интернет. И това е най-лесно достъпния документ. Само той би трябвало да е достатъчен, за да накара човек да си гледа частния бизнес и да не разбутва нечия памет, дори и тя да е в Чехия. Кой знае какви други неща биха излезли около бащата и чичото на Терзиев. „Моралът е добро“, казва Кристиан Таков. В този случай моралът ще е добро, ако талантливият г-н Терзиев покаже, че наистина има морал, а не влиза в поредната „сделка“, както беше цитиран от Кирил Петков в изтеклия запис на събранието на ПП. Да, моралът е добро. Без кавички.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини