Таня ШАХОВА
Изненадващо „Петя за моята Петя“ се оказа вълнуващ филм. Изненадващо действието се развива в толкова красив град, че можеше да е където и да е по света, чак те обхваща радостното чувство, че няма да гледаш нещо спекулативно-мизерно, че битът на героите е уреден и можем да се съсредоточим в действително важните неща. Изненадващо се отдадох на толкова спомени, че се осмелявам да ги споделя.
Беше отдавна, когато бях на 17. Бях ученичка, беше ми скучно в училище, но още по-скучно беше само да бягаш от час и да пушиш. Ходех на кино след голямото междучасие и се записвах на всякакви невероятни кръжоци и дейности – по онова време те бяха напълно безплатни, от филателия до пантомима. Пантомимата водеше
Милчо Милчев и на едно представление беше поканил своя приятел от бургаското детство, режисьора Георги Дюлгеров. Той ме видял, харесал и… веднага забравил. Сетил се случайно, след като не открил дълго време момиче за филма си по разкази на Ивайло Петров. Дюлгеров по това време беше току-що награден със „Сребърна мечка“ в Берлин за „Авантаж“ и с лек страх е пристъпвал към съвременната тема, знаейки, че ако се провали, завистниците ще злорадстват и награден или не, трудно ще му дадат
да прави следващ филм.
Аз тогава тези работи не ги разбирах, само ми се струваше много стар – на цели 34 години. Филмът се казваше „Трампа“ и действието се въртеше около спомените на главния герой – писател. Моята героиня, за да го впечатли, представя чужди много
добри стихове за свои. Тези талантливи стихове бяха на Петя Дубарова, а със самата нея се запознах на снимачната площадка.
Беше високо, смугло момиче, с права, гъста, дълга коса, бели зъби и гъвкаво тяло. Изобщо не беше леко заспала, както изглежда днес на снимките. Напротив, беше
пълна с енергия, любопитство и жажда за случки. Веднага намерихме общ език, тя, за разлика от мен, беше категорична за всичко, а аз и до днес се колебая. Снимките бяха в Самоков и Боровец и тя беше дошла с майка си, добра и мила жена, учителка. Ако се случеше Петя да напише нещо, небрежно не се интересуваше повече от него, добре че майка ù събираше стиховете ù на хвърчащи листчета и всевъзможни хартийки. Имаше
малко измачкано червено тефтерче, в което нямаше празно място от всякакви драсканици и шедьоври между тях.
Можеше да пише за… една жестока ножица или за черната престилка, но всичко беше просто поезия, идваща и отиваща надалеко. Аз бях само ценител, стихове писах само в първи клас и се поздравявам, че никога не продължих.
Забавлявахме се да пеем I Am Sailing на Род Стюарт на огромния микрофон на звукорежисьорката Л. Махалнишка или често я ядосвахме, като издавахме неприлични звуци по него. Играехме на филми, рими, пародирахме артисти, певци и поети. Петя знаеше всичко за поезията, веднага отсичаше кой е добър и кой не е. И тогава, както и сега, всички пишеха, но единици можеха да печатат. Впечатляващо беше, че харесваше Фотев, Ваня Петкова и много други, защото нали обикновено за младите таланти историята започва и завършва със самите тях. И за книгите, и за филмите се разбрахме, като понякога разговорът беше много по-добър от обектите му. Това се случваше, докато чакахме да наредят осветлението, декора или да презаредят камерата. В аналоговите времена лентата от снимачния ден се проявяваше в Киноцентъра и в местния киносалон вечер се гледаше материалът. Дюлгеров пишеше сценария ден за ден и никой не знаеше какво предстои. Пускаше ни да импровизираме. Помня, че в сцената на официалната среща на учениците с писателя ние измислихме тема: „Какво ще направите, ако знаете, че ви остава само един ден живот?“. Получиха се интересни отговори, но не помня нито моя, нито нейния. Тогава нямах идея какво ще следвам, нито пък тя, за планове и любов не помня да сме говорили. Тогава аз имах гадже, което измъчвах с нерешителността си да стана жена. Петя може би нямаше, но беше нетърпелива да промени това. Сега виждам, че е разбирала и от момчета, някак по женски мъдро и зряло:
Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали широки рамене,
красиви и все още несмутени
от тихо женско „да“ и тежко „не“…
Имаше в снимачната група едни симпатични момчета, осветители, те веднага се завъртяха около нея. Канят я на дискотека, тя явно се откъсва от наблюдението на мама и през нощта скача от балкона, а на следващия ден понакуцваше, викаха лекар, направиха превръзка на изкълчения глезен. Тази еуфория леко ме подразни, малко се поотдалечихме. Сега, след всичко, което се случи с нея, ако ме питат не на един, на сто купона трябваше да отиде! Но знае ли човек!? За Пер не ми каза нищо, аз бях сигурна, че е измислен, докато след много години Тома Въжаров го издири и направи
филм за тази любов. Пер и идея си нямал каква поетеса е била, нито какво се е случило с нея. След филма се загубихме, бях сигурна, че срещите предстоят, но… това беше. Смъртта ù я направи суперизвестна, нещо, към което беше безразлична.
Имаше един поет Веселин Андреев, който се обсеби от таланта ù, посвети се да издири всяка нишка от краткия ù живот, написа книга за нея. И точно като нея… се самоуби. Единствен той, с чистото си сърце, се оказа виновен за всички несправедливости на социализма, без да е получил и една прашинка от привилегиите на управляващите. Поет. До ден днешен изпитвам вина, че не пожелах да напиша нищо за нея, а той дълго ме преследваше. Бях ядосана, ядосана съм и сега: животът, такъв, какъвто ти се падне, трябва да се живее и толкова!
Искам да помечтая каква щеше да стане Петя: Щеше да остане красива, къде сте чували за напълнял поет!? Щеше да има син, когото да обожава, едва ли щеше да прави компромиси с любовта, дали щеше да живее в България!? Не ми се вярва. Щеше ли още да пише…
С такъв багаж отидох на „Петя за моята Петя“ и се оказах в пълен салон с емоционално реагиращи млади хора. От първия миг Алиса Атанасова като Петя ме спечели, тя просто чудесно чете стиховете ù и още по-чудесно играе. Поезията във филма е проста, жива, действена, присъства и в някои кадри. Картината е топла, но от средата натам ми се стори леко телевизионно-клаустрофобична.
Във филма Али Вергова е фаворитката, не само на мен, залата реагираше като на мач на всяка нейна реплика. Разбира се, за разлика от текста на другите млади, нейният изказ беше говорим и забавен. Трето поколение актьори са и Алиса, и брат ù, моят любимец Ясен Атанасов. Присъствието му е на благороден англичанин, но малко ми старееше за ученик, а и някои от репликите му кухо „дрънчаха“, просто си бяха неговорими.
Сценаристите някак не са могли да изградят света, за който се бори главната героиня. Малко литературно се претупаха външните линии със страшния свят на болести, катастрофи, изневери и трудна прехрана и затова приятелският кръг като крепост за младите се пропукваше.
Навярно режисьорът Александър Косев, син на добър композитор, е отговорен и за музикалната картина. За въпросното телевизионно чувство мисля, че музиката във филма допринесе най-много. Безлична като тапет, по американски озвучаваща повечето сцени, дори песента на надписите беше като гимназиално упражнение.
Излезе, че всичко е прекрасно, само режисьорът е виновен за някои пропуски. Да, той е виновен и за необикновения успех на филма, както и за създаването на толкова плътен и витален свят от толкова нежна и „ефирна“ тема.
Намирам за отвратително да се коментира, че хората от правителството на премиерата били весели по тъжен повод. Чудесно е, че подкрепят български филм, а още по-чудесно ще е да вдигнат процента за култура поне до 1! Тогава ще гласувам за тях, дори и да няма избори!
