Иво ДИМИТРОВ
Ако плувате добре, си представете, че изведнъж много ви се плува и отивате на басейн. Събличате се, качвате се на стартовия блок, за да скочите, надвесвате се и… виждате, че басейнът е празен. По същия начин се чувствам, когато трябва да пиша подобни коментари, ама напоследък много му се събра на Владимир Димитров – Майстора. Като започнем от ментетата, които аукционерите от „Ракурси“ опитаха публично да му разпродадат, благодарение на бездействието на бившия министър на културата Боил Банов. После минаваме през експериментите на Михаил Вучков да пресъздава картините на Майстора, използвайки транссексуални модели, със съдействието, забележете – пак на Боил Банов, който отпуснал 10 хиляди лева за това начинание. И като капак – стигнем до мнението на някакъв си Юлиан Попов, нарекъл гениалния живописец посредствен, провинциален и декоративен художник. Последното щях да го подмина, защото с нули, които нямат даже и израстък вместо антена за възприятия, по принцип не се занимавам. Но въпросната нула е била служебен министър (при Росен Плевнелиев), води се писател и живее в Лондон – града, в който, между другото, Слави Трифонов имаше най-много гласоподаватели.
Нулата написала някъде си, че едва ли не Майстора пропуснал шанса да бъде поне Азис на българското изобразително изкуство, защото му липсвала иронията и постоянната смяна на ролите.
При такъв „изкуствоведски“ анализ наистина искам да скоча с главата надолу в басейна, а там няма вода. Няма дори гола вода. И изведнъж си давам сметка, че в този си вид, с това население и с такава прослойка с претенциите за интелектуален елит България няма никакво, ама никакво право на съществуване като държава. Толкова нихилизъм, примитивизъм и провинциална комплексарщина на квадратен сантиметър площ е трудно да открием другаде по Земята. Вероятно заради подобна безнадеждност визионерът Илон Мъск хвърля милиарди в упорито търсене на възможности за преселение на Марс.
Да правиш опити да изгориш една от малкото си икони, какъвто е Владимир Димитров, и то в месеца, когато отбелязваме 140 години от рождението му, е посредственост на куб, безочливост до Космоса и бездна без дъно.
Няма да влизам в лексиката на Попов за това дали в картините на Майстора има финес, „вдъхновяващо креативно изкривяване“, реализъм или друг -изъм, защото, ако имаше късмета да е художник от друга държава, Владимир Димитров отдавна щеше да е европейска мерна единица за модерност. Съизмерима със Сезан и с Паул Клее например. Но кой е Юлиан и кой е Майстора? Около великите винаги са се опитвали да се отъркват разни нечистоплътници, за да си придадат някаква измамна значимост. Друг е въпросът, че нулите се събират, често управляват институции, държава, управляват дори процеси. Че в интернет за Попов можеш да намериш едва ли не повече, отколкото за Майстора. Това ако са нормални пропорции, здраве й кажете на историята.
„На Майстора картината наопаки да я обърнеш, пак е картина. В неговите творби всичко е изградено, няма нищо случайно“, казва за великия си предшественик друг велик български художник Иван Вукадинов. С това мнение изчерпвам необходимостта от какъвто и да било изкуствоведски анализ, защото проблемът на Попов с липсата на антена да лови сигналите, си е негов. Проблемът на обществото е, че дава думата на такива като въпросния Попов. Това е голямата тъга на съвремието ни, в което стойностите отдавна са размити в сивия поток на посредствеността.
