Ненчо Костов от Народния театър, който вече има „Аскеер“, преди време се пошегува, че го заглеждат по улиците най-вече заради буйната коса и леко налудничавото излъчване, но сега няма съмнение, че всички го познават и като цар Петър от „Войната на буквите“.
Отличният актьор вече има опит с историческите образи. Той натрупа висок рейтинг като Дебелянов в „Дебелянов и ангелите“ на пловдивската трупа, като Левски в „Наблюдателите – хипотеза за отвъдното“ и Иван Вазов в поетичната постановка „О, ти, която и да си“ на академиците. Казва, че те са личности с космически парадокси, какъвто несъмнено е и Петър – най-дълго управлявалият монарх на България.
– Господин Костов, какво се изискваше от вас, за да получите ролята на Петър?
– Да отправя верните въпроси към Господ. Да повярвам в идеята, че наистина имам нужда от Неговото просветление.
– В кой момент от снимките бяхте на предела на физическите си възможности?
– Не ми се наложи да плавам по течението на ледени води и да се бия с мечка, така че останах далеч от физическия предел. Може би най-трудни и по-скоро най-времеемки бяха снимките на бойните сцени, тъй като те изискват по-голям брой кадри и повторения. За разлика от Дани Върбанов, не успях да овладея до съвършенство ездата и имах определени затруднения в комуникацията с поверения ми кон. Все пак кончето е с прозвище Мързеливия и понякога против волята ми се налагаше да действам с по-твърда ръка. По-твърди крака, за да бъдем точни.
– Случваше ли се да ви спохожда опасението, че психиката ви ще рухне?
– Може би щеше да има подобен момент след края на снимките. За щастие този период се застъпи с финалната част от чудните репетиции на „Орфей“ с Йерней Лоренци в Народния театър и постснимачната депресия беше избегната.
– Колко история четохте, докато се подготвяхте за вашия Петър и епохата му?
– Имам приятели историци, които използвах, за да си опресня и изясня някои от нещата, които ми убягват за времето и личностите, за които разказваме в сериала. За Златния век, Византия, царете ни, религията, словото. Все пак най-съществените разговори осъществихме със сценаристите. Самият аз не исках да се затрупвам с прекомерен исторически багаж, за да мога освободено да проследявам разгръщането на сценария и на Петър. Да съм отворен към смелото развиване на сюжета.
– Имате ли навик да звъните на професора си – Ивайло Христов, когато се колебаете в изграждането на конкретен персонаж?
– Професорът си има други студенти, нови деца, за които да се грижи и напътства. Той ни предаде енергията, силата, вярата и усещанията си, но винаги ни е насърчавал да се доверяваме на себе си и да извървяваме пътя си по свой начин. Ще дойде време да репетираме заедно – да ме режисира или да споделяме сцената като партньори. Тогава няма да се свеня да му поискам съвет, да помоля за помощ или да се вслушам в негово предложение. Засега не изисквам нищо повече при случайните ни срещи по „Раковска“. Важна е радостта, че се виждаме и убедеността, че другият е добре.
– Вие играете Дебелянов с огромен успех – какво ви струва това превъплъщение?
– Може би струва и наранява, когато усетиш, че не си надградил спрямо предишното представление. Иначе на сцената – както и в живота, разкъсването на душата в крайна сметка носи особен вид освобождение и изцеление. С тази разлика, че в театъра след падането на завесата това се оказва тъжна или смешна, но винаги красива приказка. В спектакъл като „Дебелянов и ангелите“ не ти остава нищо друго, освен всеки път да си още по-искрен и истински развълнуван от стиховете, мислите и чувствата на поета. Тази роля, в която трябва да се влее разум, но и особено опиянение и трепет, е от онези, които носят удивителен адреналин. Колкото повече ти е струвало действието на сцената, толкова по-дълго те държи и подхранва нещо, което не те оставя да заспиш.
– Вие сте още Левски и Вазов – какво са те за вас?
– Вазов по-скоро го цитирам. Нашият спектакъл е закачливо намигване. Превъплъщение (смразяващо деликатно и истинно) в образа на поета прави Юлиан Вергов в „Народът на Вазов“. Харесва ми Вазов наивен, влюбчив, леко налудничав, хипохондричен. Но събитието от живота му, което продължава да ме покъртва, е речта му след подписването на Ньойския договор. Това, че хората са потърсили него за утеха след краха на идеалите и битките им. Колко ценни са били личности като Вазов при изграждането на духа на наново отстояващата се нация, за войниците на фронта при незатихващите толкова години сражения.
– Умеем ли да бъдем патриоти днес?
– Споменавайки Вазов и Левски заедно, успявам да повярвам в ясно съзнаваната и отглеждана любов към родината. Нещо, което не знам как тук и сега бихме усетили искрено извън преувеличението, художествената измислица, пропагандата или користта. Въпреки това може би най-интересният въпрос, който си зададохме по време на репетициите на „Наблюдателите“, е: „Оправдаваме ли убийството на ратая Стойчо, извършено от Левски?“. Има специфично търсене и нееднозначност при работата ни, в опита на изкуството да провиди в историята. Сякаш през историята си създаваме представи за личностите от миналото, а изкуството е това, което може да ни отведе по-близо до истината.
– Какво да очакваме от вас в премиерния спектакъл „Хоро“?
– Следваме разказа и езика на Антон Страшимиров, но на монтажен принцип чрез преплитане на разговори, сцени, пространства и персонажи. Някои от актьорите играят по две, дори три роли. Поверени са ми два коренно противоположни образа като динамика, обществени позиции, а и като отношение към човека и света. Още повече, че единият става потърпевш от подривните действия на другия. Единият превежда зрителите през трагедията, в довеждането на която има пръст другият. Интересно изграждане на взаимовръзки, преплитане на персонажи и реалности.
