Антон СТЕФАНОВ
За да започнеш нов живот на 56 години, се изисква кураж и воля. Със сигурност всичко това притежава Васил Василев-Зуека, който избра да заживее със семейството си в Испания, загърбвайки ангажименти в телевизията и киното. И то когато бе постигнал всичко в своята родина – успехи в професията, признание от колегите, голяма популярност и щастлива фамилия.
Как живее Зуека в Испания? Покриха ли се очакванията му с действителността там? Затворена страница ли е вече телевизията за него? На всички тези въпроси актьорът отговаря откровено в специалното интервю, което даде от Испания.
– 2022 година е различна за вас, тъй като я посрещнахте в Испания – страната, в която избрахте да живеете и вече половин година сте там. Голяма ли е тази промяна?
– Като си гледам живота сега, не съм променил нещо кой знае какво. Смених къщата. Нищо повече. Начинът ми на живот горе-долу си е същият. Без телевизията, разбира се. Но приятелите, обсъжданията, разговорите… всичко ми е свързано с България, с хората от страната.
– Когато дадохте първото си интервю за раздялата ви с България, казахте, че избирате да живеете в държава, в която законите се спазват, а и за да осигурите по-добро бъдеще за сина ви. Всичко това оказа ли се така, както си го представяхте?
– Аз съм тук да гледам положителните неща, а не недостатъците. Това първо. Второ – онова, което казах в интервюто, излезе абсолютно вярно. Сблъсках се със закона челно (смее се). Веднага. От раз. Няма как да станат нещата така, както се случват в България, и съм щастлив от това. Самата система започна да ме търси за различни документи.
– Значи вече сте убеден, че в Испания има железен ред?
– Не само има ред! Машината, която се грижи за този ред, работи!
– А има ли нещо, което ви липсва от България?
– Много неща ми липсват! Липсват ми близките, приятелите… Това е нормално.
– Питам ви, защото рано или късно ще започнете да изпитвате носталгия…
– Не знам. Всички ми го казват това. По всяка вероятност носталгията и мен ще ме зашлеви като с мокър парцал. Но знаеш ли – открай време изповядвам една малко кощунствена теория – родината е там, където човек се чувства най-добре.
Със съпругата си Ани и Влади Априлов
– В Испания най-добре ли се чувствате?
– В момента съм тук и се чувствам много добре, но има още 68 държави по света, където също сигурно бих се чувствал добре.
– Обиколили сте с театъра почти целия свят. Защо избрахте Испания, а не например Германия, Франция или Япония?
– Тук имам роднини. Едни от най-близките ми хора са тук. Моите племенници живеят в Испания. За началото на една толкова голяма промяна е нужно да имаш много близки хора до теб. Аз с тях съм загубил 20 години, в които почти не сме се виждали. Истината е, че обсъждахме идеята да се преместим в Испания в продължение на 4–5 години. Така че не се случиха изведнъж нещата. Много обачам тези хора и предпочитам да съм близо до тях, отколкото просто да отида в някоя друга държава.
– Знам, че доста тежко сте изживели първите негативни коментари след напускането ви.
– Да, беше неприятно, но в крайна сметка не мога да променя хората, а и нямам и желание. Правя това, което съм правил цял живот. От тук нататък, който има очи да го види, ще го види. Щастлив съм, че повечето хора ме подкрепиха. Негативните коментари се оказаха един ама наистина много малък процент.
– Не сте ли свикнали с хейта?
– Ако трябва да съм честен, за 30 години хейт не съм усетил.
Вече съм на една прилична възраст и предпочитам да имам избор и аз да си преценявам кое да чувам и кое не. Това, което ми е гадно – не го чувам. Не ме интересува. И не ми дреме! Това е изразът ми в последните няколко месеца.
– Липсва ли ви телевизията?
– В момента – не! Изкуството, което създавам чрез картините, вълнува толкова много хора, че това ми дава стимул да продължавам. Срещата с публиката също не ми липсва, тъй като с Влади Априлов играем нашия спектакъл „Ние, българите“. Тук избягвам да гледам българска телевизия, тъй като по цял ден рисувам. Ако нещо ме интересува, си го пускам в интернет.
– Означава ли това, че телевизията е затворена страница за вас?
– В момента да. Това е истината. Да се връщам в България заради телевизията е голям ангажимент, който не мога да поема.
Рисувам Дон Кихот, защото обичам любовта и свободата
Героят на Сервантес в няколко от картините на актьора художник
– Вярно ли е, че рисувате всеки ден?
– Не само е вярно, но аз рисувам всеки ден и всяка нощ. Рисувам постоянно, защото ми доставя удоволствие. А и да не забравяме – в момента откривам топлата вода. Това, че съм Зуека, не означава, че мога да рисувам..
– Откъде идва тази любов към Дон Кихот, когото изобразявате много често?
– Един фотограф ме попита толкова много ли обичам Дон Кихот, та го рисувам често. Отговорих му: „Не“. Просто чрез образа на Дон Кихот се пресъздават идеи. Той е нарицателен образ, той е символ.
– Мислех си, че много сте искали да изиграете ролята на Дон Кихот и не ви се удала тази възможност…
– Имаше такова нещо. Даже съм го мислил. Оказа се трудно осъществимо. Но не е това е причината. Дон Кихот ми е много понятен, за разлика от Санчо Панса. Рисувам не образи, а теми и любимите ми са любов и свобода.
– Колко картини сте нарисували?
– Имам точен отчет – около 400, и знам всяка от тях къде е.
– Разкажете за първата продадена.
– Бяха няколко накуп. Моята изложба пропадна, тъй като затвориха държавата заради КОВИД-19, и пуснах пет картини във Фейсбук. Исках просто да видя дали въобще някой ще прояви интерес и ако не вървят – да се отказвам. Те се изкупиха буквално за един ден. Усещането беше страхотно.
– Вече стана дума, че с Влади Априлов обикаляте в чужбина със спектакъла ви „Ние, българите“. Имате ли любима реплика?
– Имам много любими реплики. Една от тях е: „Ние, българите, нека го стигнем това дъно, защото после ще се изтласкаме и ще отидем на повърхносттта. Проблемът е, че това дъно все не идва и не идва. Взех да се притеснявам дали тази държава въобще има дъно“. И Влади Априлов тогава отговаря: „Има дъно, само че то вече не е отдолу, а е отгоре. Дъното ни управлява. Дъното ни казва какво да правим“.
Целият спектакъл е много тъжен. Само че е представен със смешни скечове. Показваме какви сме ние, българите, като хора, като манталитет, като националност…
– Кои очи от публиката няма да забравите никога?
– Оооо. Много са. Когато светнат лампите накрая на спектакъла, виждаш хора с насълзени очи, а в същото време щастливи. Това е съкровен момент. Аз лично го приемам като един от миговете на щастие в моя живот.
– Можете ли след този спектакъл да кажете какви сме ние, българите?
– Хора, за съжаление, несвободни.
– Как бихте се описали с няколко думи?
– Рисуване и турнета с „Ние, българите“.
Когато дъщеря ми чу, че заминавам, каза: „Супер“
Девина го снима в своя филм „Хлад“
– Да поговорим за семейството ви. Половинката ви Ани с какво се занимава? Синът ви Стефан учи ли вече?
– Ани много ми помага за картините. Пътува с нас, когато играем спектакъла. Занимава се със Стефан, което никак не е малко. Стефан тук се чувства много добре.
– Какво каза дъщеря ви Девина, като ѝ съобщихте, че се местите в Испания?
– Каза: „Супер“. Девина е човек на света. Толкова много е пътувала, че за нея думата „държава“ въобще няма такова значение, каквото имаше за нашето поколение. Тя е с друго мислене.
– Девина ви снима в своя филм „Хлад“. Какво е усещането дъщеря ти да те режисира?
– Беше забава, а и аз я предупредих, че ще гледам да не се бъркам, и го постигнах. Удържах се. Всичко, което правеха с оператора и сценографа, си го вършеха сами. Девина е много талантлив човек и според мен има огромно бъдеще. Притежава изключително усещане за образи, тя е филантроп. А това е основата да бъдеш човеколюец, който твори за хората. Основата на голямото творчество. От тук нататък остава само да се учи от грешките си и нищо повече.
– А Стефан артистичен ли е?
– Много е малък още. Ще стане ясно по-нататък. Нашата цел като родители е да го възпитаме и да се образова много добре. Това и за Девина съм го казвал.
– Какво от България държите в къщата си в Испания?
– Всичко! Всичко, което е тук, ми е от България – картините, подарени ми от приятели, книгите… те се пазят цял живот и се предават от поколение на поколение.
– Планирате ли един ден да се върнете в България?
– Засега няма как да кажа такова нещо. Ние на практика все още не сме се уредили тук 100 процента. Животът е такъв, какъвто е, и трябва да го живеем. Това е!
